Имаше един човек, който, няколко години след началото на този етап от делото, вярваше в Бог, но не се стремеше към истината. Всичко, което искаше, бе да печели пари, да си намери партньор и да води богаташки живот, и затова напусна църквата. След като се скитал няколко години, той неочаквано се върна. Чувстваше голямо разкаяние в сърцето си и изплака безброй сълзи. Това доказваше, че сърцето му не е напуснало напълно Бог, което е добре. За него все още имаше възможност и надежда да бъде спасен. Ако беше престанал да вярва и беше станал същият като невярващите, тогава с него щеше да е напълно свършено. Ако може да се покае истински, то за него все още има надежда. Това се случва рядко и е ценно. Независимо от това как действа Бог и как се отнася към хората — дори да ги мрази, да се отвращава от тях или да ги проклина — ако дойде ден, в който те могат да направят обрат, тогава ще намеря голяма утеха, защото това ще означава, че в сърцата им все още има малко място за Бог, че те не са загубили напълно своя човешки разум или човешката си природа, че все още искат да вярват в Бог и че най-малкото имат известно намерение да Го признаят и да се върнат пред Него. Ако хората, които наистина имат Бог в сърцата си, независимо кога са напуснали Божия дом, се върнат и все още държат на това семейство, ще изпитам донякъде сантиментална привързаност към тях и ще се утеша с това. Ако те обаче никога не се върнат, ще бъде жалко. Ако могат да се върнат и истински да се покаят, тогава сърцето Ми ще се изпълни с особено удовлетворение и утеха. Фактът, че този човек все още е бил способен да се върне, означава, че той не е забравил Бог. Върнал се е, защото в сърцето си все още е копнеел за Бог. Когато се срещнахме, беше много трогателно. Когато си тръгна, той със сигурност беше доста негативен и в лошо състояние. Ала щом сега е способен да се върне, това доказва, че той все още има вяра в Бог. Дали обаче ще може да продължи напред, не се знае, защото хората се променят много бързо. В Епохата на благодатта Исус имаше милост и благодат към хората. Ако от сто овце се изгубеше една, Той оставяше другите деветдесет и девет, за да я потърси. Тази постъпка не е някакво механично действие, нито правило, а по-скоро показва неотложното намерение на Бог да донесе спасение на хората, както и дълбоката Му любов към тях. Това не е начин на действие; това е тип нрав, вид манталитет. Така че някои хора напускат църквата за шест месеца или година или проявяват много слабости, или страдат от множество погрешни схващания, и все пак тяхната способност впоследствие да се събудят за реалността, да придобият знание, да направят обрат и да се върнат в правия път, Ме кара да се чувствам утешен и Ми носи известна радост. Способността в този весел и бляскав свят и в тази епоха на злото да признаеш Бог и да се върнеш в правия път е нещо, което носи голяма утеха и вълнение. Вземете например отглеждането на деца: как би се чувствал, ако независимо от това дали проявяват синовни чувства, или не, не те признават, напускат дома си и не се върнат никога вече? Дълбоко в себе си сигурно все още ще изпитваш загриженост за тях и винаги ще се питаш: „Кога ще се върне синът ми? Иска ми се да го видя. В края на краищата той е мой син и аз не напразно съм го отгледал и обичал“. Винаги си мислиш по този начин; винаги копнееш да дойде този ден. В това отношение всеки човек се чувства по един и същи начин, да не говорим за Бог — нима Той не се надява още повече, че след като се е заблудил, човек ще намери пътя обратно, че блудният син ще се завърне? В наши дни хората са с нисък духовен ръст, но ще дойде ден, когато ще разберат Божието намерение — освен ако нямат никакво влечение към истинската вяра, освен ако са неверници, а в този случай те не заслужават Божията загриженост.