Току-що обсъдихме как идеалите на хората могат да бъдат разделени на идеали на идеалистите и на идеали на реалистите — тези две категории. Да започнем да говорим за идеалите на идеалистите. Идеалите на реалистите би следвало да са лесни за разпознаване. Идеалите на идеалистите, от друга страна, не са много конкретни и са донякъде отдалечени от реалния живот. Освен това те са далеч от практическите въпроси, свързани с оцеляването на хората, като например ежедневните нужди. Тези идеали имат конкретни понятия, но им липсва конкретна точка на приземяване. Може да се каже, че тези идеали и желания са фантазии, които са относително празни и откъснати от човешката природа. Някои от тях може да се считат за абстрактни, а някои дори са идеали и желания, които са продукт на фрагментирана личност. Какви са идеалите на идеалистите? Идеализмът би трябвало да е лесен за разбиране. Това е мечта, фантазия, която не е свързана с практическите въпроси на ежедневните нужди в реалния живот. Например да бъдеш поет, безсмъртен поет, който се скита по земята. Или да бъдеш воин, странстващ рицар, който също се скита по земята, да останеш неженен и бездетен, свободен от обвързаностите на незначителните неща в живота, свободен от грижите за ежедневните нужди, да живееш лесно и спокойно, да се носиш напред-назад, като винаги се стремиш да станеш безсмъртен и да избягаш от реалния живот. Това ли е идеалът на идеалиста? (Да.) Има ли някой от вас такива мисли? (Не.) Какво ще кажете за онези известни поети в миналото на Китай, които се напивали и пишели стихове? Те идеалисти ли са или реалисти? (Идеалисти.) Идеите, които защитаваха, са фантазиите и мечтите на идеалистите. Те винаги се носеха напред-назад и говореха с неясни и неопределени термини, като си представяха колко красив е светът, колко мирно може да бъде човечеството, как хората могат да съжителстват в хармония. Те се откъсваха от съвестта, разума и житейските нужди на нормалната човешка природа. Разграничаваха се от тези проблеми на реалния живот и си представяха една утопична или въображаема сфера, напълно откъсната от действителността. Представяха си себе си като същества в тази сфера, които живеят в това пространство. Не е ли това идеалът на идеалиста? Има едно стихотворение от миналото, в което един от стиховете гласи: „Бих искал да яхна вятъра и да полетя към дома“. Какво е заглавието на това стихотворение? („Водна мелодия“.) Прочетете стиховете от това стихотворение. („Бих искал да яхна вятъра и да полетя към дома. Страхувам се, че небето е твърде студено, а нефритеният дворец е твърде високо. Танцувайки със сянката си, вече не усещам връзката със смъртта“.) Какво има предвид поетът, като казва: „Танцувайки със сянката си, вече не усещам връзката със смъртта“? Предават ли тези два стиха емоциите на потиснатост и възмущение на един идеалист, чиито идеали не са могли да бъдат постигнати или осъществени? Дали те са израз на нещо, създадено под напора на тази емоция на потиснатост? Какъв е акцентът тук? Кое изречение посочва средата и фона, в които се намира поетът по това време? Дали това е „Страхувам се, че небето е твърде студено“? (Да.) Той разобличава мрака и злото на чиновничеството — едно покварено място. Иска да бъде безсмъртен, да избяга от тази среда и ситуация. Нямаше ли да е достатъчно просто да се откаже да бъде чиновник? Възможно ли е да е искал да промени тази среда? Бил е недоволен от нея, чувствал е, че тя не съответства на средата на идеалния живот, който си е представял, и дълбоко в себе си се е чувствал потиснат. Това е вид идеал, който има идеалистът. Идеалите на идеалистите клонят предимно към фантазии, те са нереалистични и абстрактни, откъснати от реалния живот. Сякаш живеят в друг свят извън материалната сфера, в независимо и индивидуално пространство, отдават се на фантазии и са откъснати от реалността. Подобно на някои хора, които живеят в съвременното общество, те винаги искат да се обличат в старинни дрехи, да оформят косата си по остарял начин и да говорят на архаичен език. Те си мислят: „Ах, този живот е твърде прекрасен! Подобно на безсмъртен, който се носи и скита, свободен от проблемите на физическото тяло, свободен от различните трудности на реалния живот. В този вид жизнена среда няма потисничество, няма експлоатация, няма тревоги. Хората са равни, помагат си и живеят в хармония един с друг. Колко красиви и желани са тези идеални условия на живот!“. Сред невярващите хора има такива, които се стремят към тези неща. Някои хора пеят подобни песни, пишат подобни стихотворения или изнасят подобни представления. В резултат на това хората копнеят още повече за този друг свят, за който мечтаят идеалистите. И когато някои хора пеят тези песни или изнасят тези представления, колкото повече пеят, толкова по-меланхолично става настроението им, толкова повече копнеят за този идеален свят и се вкопчват в него. Какво се случва накрая? Някои хора, след като пеят дълго време, усещат, че не могат да избягат от тревогите си. Колкото и да пеят, все още не могат да усетят топлината на човешкия свят. Колкото и да пеят, все още чувстват, че въображаемата сфера на техния идеализъм е по-добра. Те се разочароват от света, не искат повече да живеят в този човешки свят и накрая вземат твърдо решение да отидат в идеалния свят по свой собствен начин. Някои поглъщат отрова, други скачат от сгради, трети се удушават с панталоните си, а четвърти стават монаси и се занимават с духовно практикуване. По думите им те са прогледнали за илюзията на земните обвързаности. Всъщност не е необходимо да се прибягва до такива крайни мерки и методи, за да се реши проблемът с разочарованието им от света. Има много начини за справяне с подобни проблеми и трудности, но тъй като те не успяват да възприемат изконната същност на тези проблеми, в крайна сметка избират крайни методи за справяне с тези трудности и бягство от тях, за да постигнат целта за осъществяване на идеалите си. Това са част от идеалистите, които живеят сред невярващите, и техните проблеми.

В Божия дом, в църквата, има ли хора, които имат подобни идеали? Със сигурност има, просто още не сте ги открили, затова ще ти разкажа за тях. Има хора, които докато са в светския свят, копнеят, също като идеалистите сред невярващите, за идеално общество на мир, хармония, спокойствие и равенство за всички. Това идеално общество е като утопиите, описани от някои поети или автори, макар че, разбира се, по-често то е като някои пространства, начин на живот или жизнена среда, които съществуват в идеалните светове на хората. Водени от такива нужди и идеали, тези хора несъзнателно търсят собствената си вяра, за да осъществят идеалите си. Докато търсят, те откриват, че вярата в Бог е добър път и прекрасен избор на вяра. Като донасят идеалите си със себе си, те влизат в Божия дом с надеждата да изпитат топлина, грижа, да бъдат ценени и обгрижвани сред хората и, разбира се, в още по-голяма степен се надяват да усетят голямата Божия любов и закрила. Те влизат в Божия дом с идеалите си и независимо дали изпълняват дълга си, или не, във всеки случай идеалите им остават непроменени — те винаги ги носят и пазят вътре в себе си. Като цяло идеалите им могат да бъдат описани по следния начин: с влизането си в Божия дом те се надяват, че това е място, в което могат да усетят топлина, където могат да се радват на топлина, щастие и благополучие. Те се надяват, че това е място, в което няма раздори, подозрения или дискриминация между хората, място, в което няма тормоз, измама, нанасяне на вреда или изключване между хората. В общи линии това са идеалите, които могат да бъдат забелязани в съзнанието на такива идеалисти. Тоест те си представят място, където хората се отнасят един към друг като машини, лишени от живот и всякакви мисли, усмихват се, кимат и се покланят механично, когато се срещнат, за да покажат дружелюбност, да покажат, че няма враждебност. В това идеално място има голяма любов между хората и те могат да проявяват загриженост, да се ценят, да се обгрижват, да си помагат, да се разбират и да се приспособяват един към друг и дори да се закрилят и прикриват един друг. Това са все някои от нещата, които идеалистите идеализират и за които мечтаят. Например, когато идеалистите влизат в Божия дом, техният идеал и надежда е, че възрастните хора ще бъдат уважавани, ценени, обгрижвани и ще получават педантично внимание и грижи от страна на по-младите. Освен уважение те се надяват хората да използват почетни титли, като се обръщат към братята си с „голям чичо еди-кой си“, „чичо този и този“ или „чичо еди-кой си“, а към сестрите си — с „баба тази и тази“, „леля еди-коя си“ или „сестра еди-коя си“ — общо взето, всеки да има своя индивидуална форма на обръщение. Те се надяват, че външно хората ще бъдат особено сърдечни, сговорни и учтиви един към друг и че никой няма да таи никаква неприязън или някакви лоши или зли неща нито на повърхността, нито дълбоко в сърцето си. Те се надяват, че ако някой допусне грешка или срещне трудности, всеки може да му протегне ръка, за да му помогне, и освен това да му осигури сериозна грижа и толерантност. Особено когато става въпрос за слабите и за онези сравнително простодушни хора, които лесно биват тормозени или потискани от другите в света — те дори още повече се надяват, че когато такива хора дойдат в църквата, в Божия дом, те могат да получат педантична грижа, внимание и специално отношение. Както казват тези идеалисти, когато са дошли в Божия дом, те са си пожелали всички да бъдат щастливи и добре и, понеже всички вярват в Бог, са се надявали че ще бъдат едно голямо семейство, братя и сестри заедно. Те смятат, че не трябва да има тормоз, наказания, нанасяне на вреда. Те вярват, че ако възникне проблем, не трябва да има спорове или гняв между хората, а вместо това всички трябва да се отнасят един към друг спокойно, с голямо търпение и отзивчивост, че винаги трябва да карат другите да се чувстват комфортно и че всеки човек трябва да показва на другите само най-добрата и най-милата си страна, като запазва злата или лошата си страна за себе си. Те вярват, че хората трябва да се отнасят един към друг като машини, че не бива да имат негативни възгледи или мнения за другите хора, а още по-малко да правят нещо негативно един на друг. Те смятат, че хората трябва да имат добри намерения към другите и че в следната поговорка това е казано добре: „Добрите хора живеят спокойно“. Те смятат, че само това е истинският Божи дом и истинската църква. Идеалите на тези идеалисти обаче все още не са осъществени. Вместо върху тях Божият дом се съсредоточава върху принципите, като набляга на взаимопомощта и подкрепата между хората, и изисква от всеки да се отнася към всички типове хора въз основа на истините принципи и Божиите слова. Божият дом дори е поставил някои изисквания, които са „несъобразителни“ спрямо хората, като например това, че прави разлика между различните типове хора и се отнася към тях по различен начин. Божият дом също така изисква хората да се изправят, за да разобличат и кастрят всеки, за когото забележат, че вреди на интересите на Божия дом, нарушава работните правила или върви срещу принципите, така че интересите на Божия дом да бъдат защитени, и не позволява на хората да закрилят или прикриват някого въз основа на чувствата си. Разбира се, Божият дом е установил и различни нива на ръководство. От една страна, Божият дом изисква водачите на всички нива да се грижат за ежедневната работа на църквата. От друга страна, от тях се изисква да контролират стриктно, да управляват и да следят за изпълнението на различни задачи, като същевременно са информирани, разбират и обръщат внимание на състоянията и църковния живот на различните типове хора по всяко време, наблюдават нагласите и тенденциите, които те имат, докато изпълняват дълга си, и правят разумни и подходящи корекции, когато е необходимо. Разбира се, Божият дом също така изисква от водачите и работниците да кастрят строго всички лица, за които установят, че вървят срещу работните порядки на Божия дом или нарушават принципите и прекъсват и смущават работата на църквата, като отправят предупреждения при дребни нарушения и се справят с по-сериозните случаи по подходящ начин. В този контекст някои хора са били изчиствани, отлъчвани или имената им са били заличавани. Разбира се, когато хората идват в Божия дом, за да изпълняват различни видове дълг и да се занимават с различни задачи, много от тях чуват, виждат или изживяват наказанието и съда, които идват от Божиите слова. Освен това те преживяват кастрене от водачи от различен ранг. Тези различни среди и въпроси, с които хората се сблъскват в Божия дом, са напълно различни от идеалния Божи дом и църква, както си ги представят идеалистите, до такава степен, че те са напълно извън техните очаквания, и това ги кара да чувстват сериозен натиск дълбоко в сърцата си. От една страна, те намират за немислими различните случаи, които се срещат в църквата, или методите и принципите на църквата за справяне с проблемите. От друга страна, в дълбините на сърцата им се появяват емоции на потиснатост поради техните идеали и погрешното им разбиране за положителните неща, за църквата и за Божия дом. След като тези емоции на потиснатост се появят, тъй като хората не успяват своевременно да коригират погрешните си мисли и гледни точки или да прозрат и ясно да разпознаят проблемите с идеалите си, впоследствие у тях започват да се появяват много представи. Освен това, тъй като са неспособни да разберат истината или да я използват, за да преодолеят тези представи, те започват да се вкореняват дълбоко в мислите им или в дълбините на душите им, което води до постоянно усилване и утежняване на емоциите им на потиснатост. В действителност Бог, Божият дом, църквата, вярващите и християните не съответстват на идиличния рай, на небето или утопията, които тези идеалисти си представят в идеалите си. В резултат на това потиснатостта, която се крие дълбоко в сърцата им, продължава да се натрупва постоянно и те няма как да се освободят от нея. Има ли такива хора в църквата? (Да.)

Някои хора казват: „О, защо Божият дом винаги говори за приемане на съда и наказанието? Как може вярващите в Бог все още да се сблъскват с това да бъдат кастрени? О, защо Божият дом отлъчва хората? В него изобщо няма любов! Как може да се случват такива неща в „рая на земята“? Как може антихристи да се появяват в църквата? Как може да има случаи на антихристи, които потискат и наказват другите? Как може в църквата, в Божия дом, хората да се разобличават и разнищват един друг? Как може да има спорове? Как може да има ревност и конфликти? Какво става тук? Щом сме дошли в Божия дом, между нас трябва да има любов и всички трябва да сме способни да си помагаме един на друг. Как е възможно все още да се случват тези неща?“. Има ли много хора с такива идеи? Много хора възприемат Божия дом през призмата на своите фантазии. Кажете ми сега, обективни ли са тези фантазии и тълкувания? (Не, не са обективни.) Защо им липсва обективност? (Човечеството е дълбоко покварено и всички онези, които Бог спасява, са с покварен нрав, така че те неизбежно ще разкрият покварата си при взаимодействието си с другите. Ще има ревност и конфликти, ще има случаи на тормоз и потискане. Тези неща със сигурност ще се случват. Нещата, за които си фантазират подобни идеалисти, не съществуват. Освен това, за да опази църковния живот и църковната работа, църквата ще кастри хората въз основа на истините принципи, ще ги коригира и заменя или ще премахва и отлъчва злите хора и неверниците — това е в съответствие с принципите. Това е така, защото когато хората действат според своя покварен нрав, те прекъсват и смущават работата на църквата. Би било нереалистично, ако църквата не предприемаше мерки като кастрене, замяна или отстраняване на такива хора.) Това е нереалистично, ето защо идеите на тези хора са идеалите на идеалистите. Нито една от тях не е реалистична, всички те са празни и въображаеми, нали? Дори и сега такива хора все още не разбират защо трябва да вярват в Бог. Някои хора казват: „Да вярваш в Бог е нещо добро. Да вярваш в Бог означава да правиш добри неща и да бъдеш добър човек“. Вярно ли е това твърдение? (Не, не е вярно.) „Вярващите в Бог трябва да имат добри намерения в сърцата си“. Вярно ли е това твърдение? (Не, не е вярно.) Да имаш добри намерения в сърцето си — що за твърдение е това? Можеш ли да имаш добри намерения само защото го искаш? Ти имаш ли добри намерения? Да имаш добри намерения в сърцето си принцип на човешко поведение ли е? Това е просто лозунг, доктрина. Това е нещо празно. Когато не са засегнати собствените ви интереси, можете да го кажете съвсем спокойно, като си мислите: „В сърцето си имам добри намерения, не тормозя, не вредя, не мамя и не се възползвам от другите“. Но когато са намесени собствените ви интереси, статус и гордост, дали твърдението „имам добри намерения в сърцето си“ ще бъде способно да те възпре? Може ли то да разреши проблема с покварения ти нрав? (Не, не може.) Следователно това твърдение е празно. То не е истината. Истината е способна да разобличи същността на покварения ти нрав, тя може да разобличи и разнищи същността и истинската природа на вида на нещата, които правиш, и да определи и заклейми същността на тези неща, които вършиш, и на нрава, който разкриваш. След това тя ти предоставя подходящия път и принципи, за да промениш начина си на живот и начина, по който се държиш и действаш. По този начин, ако хората могат да приемат истината и да променят начина си на живот, тогава техният покварен нрав може да бъде преодолян. Призоваването на хората да имат добри намерения в сърцата си не може да стори това, а само истината може да го направи. Истината превъзмогва порочния нрав на хората не като им предоставя лозунги, доктрини или разпоредби и правила, а като им дава принципи, критерии и насоки за това как да се държат. Тя използва тези принципи, критерии и насоки, за да замести и замени порочния нрав на хората. Когато принципите, критериите и насоките за поведение на хората се променят и коригират, естествено се променят и всички различни изопачени идеи и погрешни мисли в съзнанието им. Когато човек разбере и придобие истината, мислите му съответно се променят. Не става въпрос за това да има добри намерения в сърцето си, а за промяна в източника на мислите, в нрава и в същността му. Това, което такъв човек разкрива и изживява, става положително. Посоката, начинът и източникът на поведението му — всичко това се променя. Речта и действията му имат за основа и критерий Божиите слова и той може да изживява нормална човешка природа. Така че, необходимо ли е все още просто да му се казва да „има добри намерения в сърцето си“? Полезно ли е това? Това твърдение е празно. То не може да разреши никакви проблеми. След като идеалистите влязат в Божия дом, в църквата, техните идеали все още не могат да се осъществят и те се чувстват потиснати в сърцата си заради това. Същото е, когато някои идеалисти проникват дълбоко в правителството или в обществото и впоследствие откриват, че техните идеали не могат да бъдат осъществени или изпълнени. В резултат на това те често се чувстват обезсърчени. След като някои хора станат чиновници или императори, те се чувстват много доволни от себе си и стават изключително надменни, точно както в стиха от стихотворението, в който се казва: „Вдига се силен вятър, облаците се разпръскват“. Как звучи следващият стих? („Сега, когато моята мощ владее всичко в моретата, аз се връщам в родината си“.) Виждаш ли, думите им звучат странно. Те притежават някаква емоция, която хората с нормална човешка природа и разум трудно разбират. Тези идеалисти винаги говорят с приповдигнат тон. Какво означава да говориш с приповдигнат тон? Това означава, че те никога не се сблъскват с реалността и не решават реални проблеми в това, което правят. Не разбират каква е реалността, винаги се ръководят от емоции. Когато тези хора дойдат в Божия дом, независимо колко от истината чуват, те не разбират какво означава да вярваш в Бог или значимостта на това да вярваш в Бог. Не разбират стойността на истината, камо ли стойността на това да се стремят към нея. Това, към което винаги се стремят, са идеалите на идеалистите. Тяхната мечта е Божият дом един ден да бъде такъв, какъвто те си го представят, място, където хората се отнасят с уважение един към друг, живеят в хармония, разбират се много добре помежду си и милеят един за друг, грижат се, ценят се, помагат си и си благодарят. Тяхната мечта е той да бъде мястото, където хората си казват хубави неща и думи на благословия, без неприятни или обидни думи, без думи, които разобличават покварената същност на хората, без спорове, без хора, които се разобличават и кастрят един друг. Колкото и от истината да чуват, тези хора все още не разбират смисъла на това да вярваш в Бог, какви са Божиите изисквания и какви Бог иска да бъдат хората. Те не само не разбират тези неща, но се надяват още повече, че един ден ще могат да се радват на желаното от тях идеалистично отношение в Божия дом. Ако не получат такова отношение, те чувстват, че в Божия дом няма място, където идеалите им да бъдат осъществени, нито че има възможност да ги осъществят. Ето защо някои хора често мислят да се откажат, докато се чувстват потиснати, като заявяват: „Да вярваш в Бог е нещо скучно и празно. Вярващите в Бог не си помагат, не се грижат и не се уважават един друг по същия начин, както го правят вярващите в будизма. А вярващите в Бог винаги обсъждат истината и принципите, често говорят за разграничаване в междуличностните отношения, понякога има разобличаване и критикуване и дори често се сблъскват с това да бъдат кастрени. Това не е животът, който искам“. Ако нямаха своите идеали и лъча надежда, че ще попаднат в рая, подобни идеалисти можеха да напуснат църквата по всяко време и да намерят друг път. И така, кажете Ми, тези хора от Божия дом ли са? Подходящи ли са да останат в Божия дом? (Не, не са.) Къде според вас трябва да отидат? (Подходящи са да се присъединят към монашеския живот.) Могат да отидат в будистки или даоистки храмове, всеки от тях би бил подходящ за тях. Те не се чувстват потиснати в светския свят, но се чувстват особено потиснати в Божия дом, чувстват, че нямат възможност да осъществят идеалите си или пространство, в което да ги използват. Затова на тези хора много им подхождат места, изпълнени с венци от дим и непрекъснато горене на тамян. Тези места са тихи и не те учат как трябва да се държиш. Не разобличават различните ти погрешни мисли и гледни точки, не разобличават и не кастрят покварения ти нрав. Там между хората има дистанция и уважение. Хората не си разменят повече от няколко думи на ден и няма никакви спорове. Не си под ничий надзор или предписания. Там ще живееш самодостатъчен живот и рядко ще срещнеш непознати през годината. Няма да ти се налага да се тревожиш за ежедневните дела. Ако имаш нужда от нещо за физическото си препитание, можеш да вземеш малка купа или купа за просия и да измолиш милостиня от населението, да получиш нещо за ядене, без да се налага да печелиш пари. На тези места всички земни проблеми изчезват. Хората се отнасят много любезно един към друг и никой не спори с никого. Ако има някакви разногласия, те остават в сърцата на хората. Дните минават в лекота и удобство. Това е така наречената земя на върховното блаженство, това е мястото на идеалите на идеалистите и мястото, където идеалистите могат да осъществят своите идеали. Тези хора трябва да живеят на мястото, което си представят, а не в църквата. За хора като тях в църквата има твърде много неща за вършене. Всеки ден трябва да четат Божиите слова, да посещават събрания, да учат всеки един от принципите и през цялото време да общуват за истината и за разбирането на собствения си покварен нрав. Някои хора, които действат въз основа на покварения си нрав и нарушават принципите, са изправени пред кастрене, а някои дори се сблъскват с това често. Тези хора се чувстват особено потиснати и нещастни тук. Църквата не е идеалната им среда. Те считат, че вместо да губят времето си или да пропиляват младостта си на това място, би било по-добре малко по-рано да отидат да живеят на място, което им харесва. Те мислят, че няма нужда да губят времето си тук, като постоянно се чувстват потиснати и водят неудобен, безрадостен и нещастен живот. Това е единственото типично проявление на идеалите на идеалистите, което разгледахме. Няма какво повече да се каже за тези хора. Колкото и да общувате с тях за истината, те няма да се вслушат в нея. По цял ден се отдават на фантазии, а нещата, за които мислят, са все много нереалистични и неясни и са просто твърде далече от нормалната човешка природа. Те мислят за тези неща по цял ден и не могат да общуват с нормалните хора. Нормалните хора също не могат да разберат нещата, от които е изграден техният свят. Следователно, независимо от това какви мисли и възгледи имат тези хора, техните идеали са кухи. Тъй като идеалите им са кухи, мислите и възгледите им естествено също са кухи. Не си струва да ги разнищваме или да се задълбочаваме в тях. Тъй като са кухи, нека продължат да бъдат такива. Тези хора могат да отидат, където си поискат, и Божият дом няма да се меси. Ако са готови да останат в Божия дом и да изпълняват малко от дълга си или да полагат труд, стига да не причиняват смущения или да вършат злини, ние ще откликнем на техните нужди и ще им дадем възможност да се покаят. Накратко, щом продължават да бъдат приятелски настроени към братята и сестрите, към Божия дом и към църквата, не е необходимо да се занимаваме с този тип хора, освен ако те сами не изразят желание да напуснат. Ако това се случи, да го посрещнем с отворени обятия, нали? (Да.) Значи въпросът е решен.

Идеалите на идеалистите обикновено са празни, докато тези на реалистите са много по-практични и са тясно съобразени с живота на хората и с реалната среда. Разбира се, те имат и по-пряко отношение към въпросите на човешкия живот и човешкото съществуване, включително въпросите за установяване и устройване на живота. Установяването и устройването на живота включва уменията, способностите и талантите, които хората придобиват, различните видове образование, което получават, и техните дарби, способности и експертни познания. Идеалите на реалистите обхващат тези аспекти. В сферата на идеалите на реалистите, независимо дали са насочени към подобряване на условията на живот или към удовлетворяване на собствения им духовен свят, тези идеали се проявяват конкретно в реалния живот на хората. Например някои хора притежават лидерски способности и обичат да бъдат в центъра на вниманието. Те може да притежават великолепни умения за публично говорене или вербално общуване, или да разбират добре хората и умело да ги използват, което може да се опише по-точно като разпореждане с хората. Затова такива хора особено държат да заемат високи длъжности, да поемат ръководни функции или да работят в областта на човешките ресурси. След като осъзнаят способностите си в тези области, те се стремят да бъдат водачи или организатори сред хората, да контролират задачите и персонала или дори да ръководят определена задача. Техният основен идеал е да станат водачи. Разбира се, така действат в обществото. Когато влязат в Божия дом, те го възприемат като религиозна организация, при това уникална. След като се присъединят към църквата, идеалите им остават непроменени. Идеалите им не се повлияват от промените в средата или в условията, в които живеят. Такива хора донасят със себе си същия идеал за лидерство в Божия дом. Желанието им е да заемат лидерски позиции в Божия дом, като например да ръководят църква, да отговарят за определено ниво или да ръководят група. Това е техният идеал. Тъй като обаче организацията на работата в Божия дом има принципи и правила за подбор на водачи или работници, а тези хора не успяват да покрият изискваните квалификации, макар и понякога да участват в процеса на подбор на водачи за определено ниво, те в крайна сметка не могат да постигнат идеала си и да станат водачите, които се стремят да бъдат. Колкото повече не успяват да достигнат до лидерството или да вършат идеалната си работа, толкова повече идеалите им не им дават покой, като засилват копнежа им по лидерство. Затова те полагат големи усилия в различни начинания, било то сред братята и сестрите си или пред водачи от по-високо ниво, за да се изтъкнат, да изглеждат забележителни и изключителни и да се уверят, че талантите им са признати. Те могат дори да направят компромис със собствената си съвест, за да се съобразят с предпочитанията на братята и сестрите си, като правят или казват определени неща и умишлено проявяват определено поведение с цел да отговорят на изискванията за лидерство, определени от организацията на работата в Божия дом. Независимо от упоритите им усилия обаче те все още са неспособни да постигнат идеалите си да станат водачи. Има и такива хора, които се чувстват обезсърчени, изгубени и отчуждени от себе си. Негативните емоции на потиснатост, които са изпитвали преди, се засилват, когато те вярват в Бог, но не могат да приемат истината или да намерят решение на проблемите си. Винаги са искали да заемат длъжности и да бъдат водачи и тези идеали са покълнали в сърцата им още преди да повярват в Бог. Тъй като са неспособни да осъществят идеалите си, дълбоко в тях винаги са изпитвали незабележимо чувство на потиснатост. Дори след влизането им в Божия дом, където идеалите им все още не могат да се осъществят, чувството на потиснатост в тях става все по-силно и по-тежко. Тези хора негодуват, защото техните лидерски способности не се използват, и се чувстват нещастни, разочаровани и потиснати, защото идеалите им не могат да бъдат постигнати. Тъй като идеалите им остават неосъществени, те вътрешно изпитват чувство за несправедливост. Тъй като нямат възможност за изява на способностите си, те се обезсърчават за живота и за пътя, който им предстои. Затова докато изпълняват различни задачи в ежедневието си, те често хранят чувство на потиснатост. Някои хора дори след много усилия и опити все още не могат да станат водачи или да постигнат своя идеал. В такива ситуации те започват да прибягват до различни средства, за да дадат воля на емоциите си и да освободят или да изразят потиснатостта си. Разбира се, някои хора, които вярват в Бог, но все още държат на идеалите си за заемане на длъжности, постигат желанието на сърцето си и стават водачи в църквата. Те обаче са неспособни да изпълняват дълга си на водачи според Божиите изисквания и подредбите на Божия дом. В същото време се оказва, че те с неохота изпълняват тези роли на водачи съгласно изискванията и под надзора на Божия дом, и на своите братя и сестри. Макар че са постигнали идеалите си и правят нещата, които в идеалния случай са искали да правят, те все още се чувстват потиснати. Това е така, защото те ръководят с цел да осъществят личните си идеали, и макар външно или на повърхността да изглежда, че изпълняват задачите, изисквани от Божия дом, техните идеали далеч надхвърлят тези отговорности. Амбициите, идеалите, желанията и вижданията им се простират далеч отвъд обхвата на сегашните им роли. Поради организацията на работата в Божия дом и Божиите изисквания техните действия и мисли, както и плановете и намеренията им са обвързани и ограничени. Ето защо, дори след като заемат ръководни позиции, те все още се чувстват потиснати. Каква е причината за тези проблеми? Причината е, че въпреки че са станали водачи, те продължават да се стремят към осъществяване на собствените си идеали и на обещанията, които са дали пред собствените си идеали. Службата им като водачи в Божия дом или в църквата обаче не осъществява техните идеали и желания, а чувствата им стават смесени и противоречиви. Поради тези конфликти и неспособността им да се избавят от собствените си идеали и стремежи, те често се чувстват потиснати дълбоко в себе си и неспособни да намерят освобождение. Това е единият тип хора. Сред тези идеалисти в Божия дом има такива, които се борят за идеалите си, но все още не могат да ги постигнат, а има и такива, които се борят за идеалите си и в крайна сметка ги осъществяват, но въпреки това се чувстват потиснати. В която и ситуация да се намират, това са хора, които не са се отказали от идеалите си и все още продължават да ги преследват, докато изпълняват дълга си и живеят живота си в Божия дом.

Има и хора, които притежават талант за писане, вербално общуване и литература. Те се надяват да изразяват мислите си чрез литературните си умения и същевременно да показват тези умения, да карат хората да забележат техните способности, стойност и принос към Божия дом. Техният идеал е да се стремят да станат изключителни и квалифицирани писатели и интелектуалци. Когато влязат в Божия дом и започнат да изпълняват дълг, свързан с текстове, те чувстват, че са намерили мястото, където да използват способностите си. С готовност показват своите силни страни и таланти, за да осъществят идеала си да станат писатели и интелектуалци. Макар че продължават да изпълняват дълга си, те не се отказват от идеалите си. Може да се каже, че при изпълнението на дълга им 80-90% от него се основават на техните идеали — с други думи, мотивацията за изпълнението на дълга им идва от стремежа и надеждата им за тези идеали. Затова изпълнението на дълга при такива хора е доста опорочено, поради което на тях им е трудно да отговорят на критериите за изпълнение на дълга в съответствие с истините принципи и изискваните от Бог критерии. Те не идват в Божия дом само за да изпълняват дълга си, а по-скоро се надяват да се възползват от възможността да изпълняват дълга си, за да покажат собствените си таланти, и копнеят да постигнат идеалите си и да покажат стойността си чрез изява на талантите си. Следователно най-голямата пречка пред изпълнението на дълга им на изискваното ниво са техните идеали, т.е. процесът на изпълнение на дълга им е примесен с лични предпочитания, с техните мисли и гледни точки относно различни хора, събития и неща. Някои хора притежават определени професионални умения или имат определен талант — например някои разбират от компютърни технологии и им харесва да работят като компютърни инженери. Те носят очила, обличат се професионално и което е най-характерно за тях, носят лаптопи, които са уникални или които другите рядко виждат. Където и да отидат, сядат там с лаптопите си и ги отварят, за да проверяват информация в различни уебстраници и да се справят с различни проблеми с помощта на компютъра, и правят всичко това с професионален усет. Накратко, професионален вид, държание, изказ и маниери са това, което те изискват от себе си и с което се изтъкват пред другите, докато се стремят да станат професионалисти в областта на компютърните технологии. След като влязат в Божия дом, тези хора най-накрая осъществяват своя идеал и изпълняват задачи, свързани с компютърните технологии. Те непрекъснато изучават технологиите и надграждат уменията си, усърдно идентифицират и разрешават различни проблеми с цел да бъдат в крак с тенденциите в бранша, както и с популяризирането и публикуването на нова информация в тяхната област. Такива хора имат особен интерес и разбиране за конкретно професионално умение, което ги прави професионалисти и експерти. Вследствие на това идеалът им е да станат професионалисти и те се надяват, че Божият дом ще ги постави на важна позиция, ще ги цени и ще разчита на тях. Разбира се, в Божия дом и в настоящия период повечето такива хора наистина използват силните си страни и осъществяват идеалите си. Докато осъществяват идеалите си обаче, доколко тези хора са се замисляли дали чрез извършваната от тях работа те изпълняват дълга си или преследват собствените си идеали? Това не е съвсем ясно, нали? Работата, с която се занимават, е специализирана, сложна и трудоемка. Уменията, които притежават, обаче далеч не отговарят на изискванията на Божия дом за тази работа. Ето защо докато преследват собствените си идеали и изпълняват дълга си, те се чувстват донякъде ограничени и контролирани. Поради идеалите, които имат в сърцата си, тези хора може да изпитват известна потиснатост, когато се сблъскат с различните истини за вярата в Бог и с принципите за изпълнение на дълга. Една част от хората са такива.

Има и друга група хора, които се занимават с разпространението на евангелието. Те се стремят да станат водачи в евангелизацията, да бъдат първи, да водят и да се отличават във всяка църква, от която са част, като никога не се задоволяват с това да останат назад. Въпреки че изпълняват дълга си и вършат работата си, те преследват собствените си идеали и цели, които планират и си представят, и които нямат нищо общо с вярата в Бог или с истината. Когато тези цели и идеали бъдат разобличени и назовани, или когато такива хора се сблъскат с определени препятствия и осъзнаят, че идеалите им не могат да бъдат осъществени, нито стойността им да бъде показана, те се чувстват особено потиснати и неудовлетворени. Много от тях желаят да получат уверение и утвърждаване, докато преследват идеалите си. Когато не получат тези неща или когато цената на усилията им не носи незабавна възвръщаемост, те смятат, че не си струва, че е несправедливо, и затова се чувстват потиснати. Не показват ли такова поведение? (Да, така е.) Сред хората, които участват в разпространяването на евангелието, има такива, които винаги са искали да бъдат квалифицирани и образцови проповедници или евангелисти. Когато чуят, че този или онзи е известен евангелист и проповедник, те се изпълват със завист и надежда, че един ден и те ще могат да бъдат като него — възпоменавани и възхвалявани от бъдещите поколения и помнени от Бог. Те винаги искат да проповядват по свой идеализиран начин, като използват своя идеал като цел и мотивация да станат проповедници и да придобият слава или да бъдат помнени от бъдещите поколения в Божия дом. Това е техният идеал. В Божия дом обаче има строги изисквания за всяка задача и принципи, с които Бог е казал на хората да изпълняват тази задача. Вследствие на това тези хора се чувстват потиснати, защото не могат да станат такива евангелисти, каквито са си представяли, често са под наблюдение и регулиране, а водачите и работниците следят и разпитват за работата им. Има и такива хора, които, поради това, че притежават специални умения или таланти, продължават да преследват идеалите си, след като дойдат в Божия дом. Например сред тези, които са актьори, някои са умели в изпълнението и имат основни познания за актьорските техники. Те се стремят да станат идеални актьори, като се надяват, че един ден ще могат да бъдат като известните актьори, популярни сред невярващите: известни личности, звезди, подобно на крале и кралици. В Божия дом обаче нравът и проявлението на поквареност в това отношение винаги са разобличавани и има специфични изисквания и принципи за актьорите. Дори след като са придобили някаква известност като актьори, те все още не могат да станат знаменитости, които хората да боготворят и следват, и това ги кара да се чувстват потиснати. Те казват: „Божият дом създава проблеми. Там винаги ограничават хората във всичко. Какво лошо има в това да следваме примера на известните личности? Какво лошо има в това да се обличаме уникално, с малко индивидуалност и изисквания?“. Поради изискванията към костюмите на актьорите и специфичните изпълнения в Божия дом, в техните очи винаги има конфликт и несъвместимост между тези изисквания и идеала им да станат знаменитости и големи личности. Вследствие на това те се чувстват дълбоко разстроени в сърцата си и си мислят: „Защо е толкова трудно да осъществя идеалите си? Защо в Божия дом на всяка крачка се сблъсквам с препятствия?“. Когато имат такива мисли или тези очаквания не се осъществят, те се чувстват потиснати. Зад това чувство на потиснатост се крие убеждението им, че идеалите им са допустими и имат стойност. Освен това те вярват, че няма нищо лошо в това да преследват идеалите си, че това е тяхно право, и вследствие на това у тях започват да се появяват емоции на потиснатост. Например някои режисьори смятат, че след като са режисирали няколко филма, са натрупали доста опит. Вярват, че филмите им са достойни за показване и в сравнение с преди са се подобрили по отношение на кинематографията, монтажа, актьорските изпълнения и други подобни дейности. След като получат напътствия от Горното, филмите им най-накрая отговарят на съответните критерии и се разпространяват навреме. Това, изглежда, потвърждава, че стремежът им да станат квалифицирани режисьори е подходящ, допустим и необходим. Докато преследват целта си да станат квалифицирани режисьори обаче, някои от техните безпринципни идеи, възгледи и действия често биват отхвърляни, опровергавани или остават непризнати. Често те дори могат да се сблъскат с кастрене. Това създава чувство на потиснатост дълбоко в сърцата им и те казват: „Защо е толкова трудно да бъда режисьор в Божия дом? Погледнете тези режисьори в света на невярващите, колко са бляскави. Те имат хора, които им сервират чай, сипват им питиета и дори им мият краката. В Божия дом да си режисьор значи да нямаш статус и стил и никой не ни уважава и не ни се възхищава. Защо винаги ни кастрят? Каквото и да правим, то никога не е правилно. Колко потискащо! Имаме собствени идеи, гледни точки и професионални способности, така че защо винаги ни кастрят? Грешно ли е да преследваме собствените си идеали, или пък възможно ли е преследването на нашите идеали да е недопустимо? Защо осъществяването на нашите идеали е толкова трудно? Това е толкова потискащо“. По какъвто и начин да мислят за това, те пак се чувстват потиснати. Има и някои певци, които казват: „В Божия дом не преследвам нищо друго, освен да бъда квалифициран певец, да пея добре, да показвам собствения си стил и да бъда обичан от всички, които ме слушат“. В Божия дом обаче често се поставят различни изисквания и принципи за пеене на химни и тези певци често биват кастрени за честото неспазване на тези изисквания. Когато не биват кастрени, те смятат, че могат да осъществят идеалите си безпроблемно. Но когато бъдат кастрени и изживеят няколко неуспеха, те чувстват, че усилията и постиженията им през този период са били обезценени, и са се върнали в изходна позиция. Това поражда чувство на потиснатост дълбоко в сърцата им и те казват: „Ах, наистина е трудно да осъществя идеалите си! Светът е голям, но сякаш няма място за мен. Същото е и в Божия дом. Защо преследването на собствената ми кариера е толкова трудно? Защо е толкова трудно да правя нещата, които искам да правя? Никой не ми дава зелена светлина, срещам пречки на всяка крачка и постоянно ме кастрят. Всичко това е наистина предизвикателно и потискащо! В света на невярващите всички постоянно плетат интриги и се борят помежду си, а пречките в кариерата са навсякъде, така че е нормално да се чувствам потиснат. Но защо когато влизам в Божия дом с моите идеали, пак се чувствам потиснат?“. Онези, които се занимават с различни задачи в Божия дом, често срещат неуспехи в процеса на преследване на идеалите си, често биват обезсърчавани, често биват кастрени и често не получават признание. След като изживеят пасивно тези неща, те несъзнателно изпадат в униние и чувстват, че животът им спокойно може да приключи и че е невъзможно да осъществят идеалите си. Преди да дойдат в Божия дом, те са си мислели: „Нося със себе си собствените си идеали и стремежи. Имам собствени желания, а в Божия дом има безкрайни възможности. Мога да стана квалифициран режисьор, актьор, писател или дори квалифициран танцьор, певец или музикант“. Макар и да не са могли да изявят талантите си и да постигнат идеалите си, те са вярвали, че Божият дом ще им осигури собствена сцена с огромно пространство, където техните идеали, мечти и стремежи могат да се осъществят. Чувствали са, че сцената в Божия дом е особено голяма. След толкова много години обаче се чудят: „Защо имам чувството, че сцената се свива под краката ми? Защо моят свят се свива? Възможността да осъществя идеалите си изглежда все по-далечна и дори невъзможна. Какво се случва?“. В този момент тези хора все още не се отказват от идеалите си и не поставят под съмнение правилността на тези идеали и желания. Те все още пренасят тези идеали и желания в изпълнението на дълга си. Впоследствие емоциите им на потиснатост ги съпътстват навсякъде, било то докато преследват идеалите и желанията си, или докато изпълняват реалния си дълг. За тези, които носят емоции на потиснатост или които не могат да се избавят от тях, противоречието между двете неща не може да бъде преодоляно. Те носят в себе си чувството на потиснатост както в преследването на идеалите и желанията си, така и при изпълнението на дълга си. Така че независимо от всичко, хората постоянно се приспособяват, постоянно преследват идеалите и мечтите си, докато изпълняват дълга си. Може да се каже също така, че хората изпълняват дълга си с противоречива нагласа, като през цялото време се чувстват потиснати и го правят с неохота. Но за да осъществят идеалите и желанията си, за да покажат стойността си и да преследват тези идеали и желания, те нямат друг избор, освен да изпълняват дълга си. Не са сигурни защо го правят, какво се стремят да придобият, каква цел се опитват да постигнат, да преследват или да осъществят. Става им все по-неясно и пътят пред тях изглежда все по-неясен. В такова състояние няма ли да им е трудно да се избавят от своите емоции на потиснатост или да ги преодолеят? (Да, така е.)