Има и такива хора, които са в лошо здравословно състояние, имат слабо телосложение и не им достига енергия, често боледуват от тежки или леки заболявания, не могат да вършат дори основни дейности, необходими в ежедневието, не могат да живеят или да се движат като нормалните хора. Такива хора често са неспокойни и се чувстват неразположени, докато изпълняват дълга си; някои са физически слаби, други имат действителни заболявания и, разбира се, има и такива, които имат известни или възможни заболявания от един или друг вид. Тъй като изпитват такива практически физически затруднения, такива хора често изпадат в негативни емоции и изпитват скръб, безпокойство и тревога. Защо изпитват скръб, безпокойство и тревога? Тревожат се дали здравето им ще се влошава все повече, ако продължават така да изпълняват дълга си, като дават всичко от себе си, бъхтят се за Бог и са все тъй уморени? Дали ще бъдат приковани към леглата си, когато навършат 40 или 50 години? Оправдани ли са тези тревоги? Дали някой може да посочи конкретен начин за справяне с проблема? Кой ще поеме отговорността за това? Кой ще е отговорен? Хората с влошено здраве и тези, които не са в добро физическо състояние, скърбят, безпокоят се и се тревожат за подобни неща. Болните хора често се чудят: „Ох, твърдо съм решил да изпълнявам дълга си добре, но имам това заболяване. Моля се на Бог да ме пази от зло и не е нужно да се страхувам с Божията закрила. Но ако се изтощя, докато изпълнявам дълга си, дали състоянието ми няма да се обостри? Какво да правя, ако състоянието ми наистина се обостри? Нямам пари, с които да платя, ако се наложи да вляза в болница за операция, така че ако не заема пари за лечението си, дали състоянието ми няма да се влоши още повече? Дали ще умра, ако стане наистина сериозно? Може ли такава смърт да се счита за нормална? Дали Бог ще си спомни за дълга, който съм изпълнил, ако наистина умра? Ще се счита ли, че съм вършил добри дела? Ще постигна ли спасение?“. Има и такива, които знаят, че са болни, т.е. знаят, че имат някакво действително заболяване или други проблеми, като болести на стомаха, болки в кръста и краката, артрит, ревматизъм, както и кожни и гинекологични заболявания, чернодробни заболявания, хипертония, сърдечни заболявания и т.н. Те се чудят: „Дали Божият дом ще плати лечението на болестта ми, ако продължа да изпълнявам дълга си? Дали Бог ще ме изцели, ако болестта ми се влоши и повлияе на изпълнението на дълга ми? Други хора са били изцелени, след като са повярвали в Бог, дали и аз ще оздравея? Ще ме изцели ли Бог, както проявява доброта към други? Ако изпълнявам дълга си предано, Бог би трябвало да ме изцели, но какво ще правя, ако искам Бог само да ме изцели, а Той не го прави?“. Всеки път, когато си помислят за тези неща, в сърцата им се надига дълбоко чувство на безпокойство. Макар да не спират да изпълняват дълга си и винаги да правят това, което се очаква от тях, те постоянно мислят за болестта си, за здравето си, за бъдещето си, за живота и смъртта си. Накрая се самозалъгват със следното заключение: „Бог ще ме изцери, Бог ще ме опази. Бог няма да ме изостави и няма да остане безучастен, като види, че се разболявам“. Подобни мисли са безпочвени, да не кажем, че са вид представа. Хората никога няма да успеят да разрешат практическите си затруднения с подобни представи и идеи и най-дълбоко в сърцата си чувстват смътно скръб, безпокойство и тревога за здравето и болестите си. Нито имат представа кой ще поеме отговорност за тези неща, нито дали някой изобщо ще поеме отговорност за тях.

Има и хора, които, макар че всъщност не се чувстват болни и не им е поставена каквато и да е диагноза, знаят, че имат някакво латентно заболяване. Какво латентно заболяване? Може например да е наследствена болест като сърдечно заболяване, диабет или хипертония, или може да е болестта на Алцхаймер, болестта на Паркинсон или някакъв вид рак — всички тези болести са латентни. Някои хора знаят, че тъй като са родени в такова семейство, рано или късно тази генетична болест ще ги порази. Те се чудят дали ако вярват в Бог и се стремят към истината, изпълняват добре дълга си, извършват достатъчно добри дела и могат да угодят на Бог, тази латентна болест ще ги подмине и няма да ги сполети? Бог обаче никога не им е давал такова обещание и те никога не са имали подобна вяра в Бог, и никога не са се осмелявали да дават каквито и да било гаранции или да имат някакви нереалистични идеи. Тъй като не могат да имат никаква гаранция или увереност, те изразходват много енергия и полагат огромни усилия при изпълнението на дълга си, съсредоточават се върху това да страдат и да плащат цената и винаги ще вършат повече от другите и ще се отличават повече от другите, като си мислят: „Аз ще бъда първият, който ще страда, и последният, който ще се наслаждава“. Те винаги се мотивират с подобен девиз, но дълбоко в тях страхът и тревогата заради латентното им заболяване не могат да бъдат прогонени и тази тревога, тази скръб, винаги е с тях. Макар че са способни да понасят страдания и тежък труд и са готови да платят цената в изпълнението на дълга си, те все пак чувстват, че не са способни да получат Божието обещание или точно слово от Бог по този въпрос, и затова продължават да са изпълнени със скръб, безпокойство и тревога във връзка с него. Макар че всячески се стараят да не правят нищо за латентната си болест, те все пак от време на време и подсъзнателно се впускат в търсене на всевъзможни народни лекове, за да не бъдат внезапно застигнати от тази латентна болест в определен ден, в определен час или без тяхно знание. Някои хора може от време на време да си приготвят да пият някакви лечебни китайски билки, други понякога разпитват за приготвянето на народни лекове, които могат да вземат при нужда, а трети от време на време влизат в интернет и търсят съвети за упражнения, за да могат да тренират и да експериментират. Макар че това може да е само латентно заболяване, все пак то е на преден план в съзнанието им. Макар че тези хора може да не се чувстват зле или може изобщо да нямат никакви симптоми, те все пак са изпълнени с тревога и безпокойство заради него и дълбоко в себе си изпитват скръб и се чувстват потиснати от него, като винаги се надяват да облекчат или да разсеят тези негативни емоции отвътре чрез молитва или изпълнение на дълга си. Хората, които наистина са болни или имат латентна болест, както и тези, които се тревожат, че ще се разболеят в бъдеще, и тези, които са родени с лошо здраве, които нямат сериозни заболявания, но постоянно страдат от леки болежки, постоянно изпитват скръб и тревога от болестите и различните затруднения на плътта. Те искат да се измъкнат, да избягат от тях, но няма как да го направят. Искат да се избавят от тях, но не могат. Искат да помолят Бог да ги отърве от тези болести и трудности, но не могат да изрекат думите и се чувстват неудобно, защото смятат, че няма основание за подобна молба. Те добре знаят, че не бива да умоляват Бог по тези въпроси, но в сърцето си се чувстват безсилни. Чудят се дали ще се почувстват по-спокойни и дали ще се утеши съвестта им, ако възложат всичките си надежди на Бог? Затова от време на време тихо се молят по този въпрос в най-съкровените кътчета на сърцата си. Ако получат някаква допълнителна или неочаквана благосклонност или благодат от Бог, те изпитват малко радост или утеха. Ако изобщо не получат каквато и да е специална грижа от Божия дом и не почувстват никаква доброта от Бог, тогава несъзнателно отново се плъзват надолу към негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога. Макар че раждането, старостта, болестите и смъртта са нещо неизменно и неизбежно в човешкия живот, има хора с определен организъм или особено заболяване, които, независимо дали изпълняват дълга си, или не, изпадат в скръб, безпокойство и тревога заради трудностите и болестите на плътта. Те се тревожат за болестта си, тревожат се за множеството трудности, които болестта може да им причини, за това дали болестта им ще стане сериозна, какви ще са последствията, ако стане сериозна, и дали ще умрат от нея. В особени ситуации и при определени условия тази поредица от въпроси ги кара да затънат в скръб, безпокойство и тревога и да не могат да се измъкнат. Някои хора дори живеят в състояние на скръб, безпокойство и тревога заради сериозната болест, която вече знаят, че имат, или заради латентна болест, за която не могат да направят нищо, така че да я избегнат, и са повлияни, засегнати и контролирани от тези негативни емоции. Щом попаднат под контрола на тези негативни емоции, някои хора напълно се отказват от всички шансове и надежди да постигнат спасение. Те избират да се откажат от изпълнението на дълга си и дори от какъвто и да е шанс да получат Божията доброта. Вместо това избират да приемат собствената си болест и да се справят с нея, без да искат чужда помощ и без да чакат каквато и да е възможност. Те се посвещават на лечението на болестта си, вече не изпълняват никакъв дълг и дори и физически да са в състояние да изпълняват дълга си, пак не го правят. Каква е причината за това? Те се тревожат: „Ако болестта ми продължи така и Бог не ме излекува, бих могъл да продължа да изпълнявам дълга си така, както го правя сега, и накрая пак да умра. Ако спра да изпълнявам дълга си и потърся лечение, бих могъл да поживея още няколко години и може би дори да се излекувам. Ако продължа да изпълнявам дълга си и Бог не е казал, че ще ме излекува, здравето ми може да се влоши още повече. Не искам да изпълнявам дълга си още 10 или 20 години и след това да умра. Искам да поживея още няколко години, не искам да умра толкова скоро, толкова рано!“. И така, известно време те изпълняват дълга си в Божия дом, известно време наблюдават и дебнат, така да се каже, да видят какво ще се случи и след това започват да се чудят: „Изпълнявах дълга си, но болестта ми не се подобри и не се облекчи. Изглежда, че няма надежда да се подобря. Тогава имах план, мислех, че ако изоставя всичко и изпълнявам дълга си вярно, може би Бог ще отнеме тази болест от мен. Нищо обаче не се получи така, както планирах, мислех и желаех. Болестта ми е същата като преди. Минаха всички тези години, а болестта все още не е отшумяла. Изглежда, че трябва да се лекувам сам. Не мога да разчитам на когото и да било друг, няма на кого. Трябва да взема съдбата си в свои ръце. Науката и технологиите, както и медицината, вече са толкова развити, има ефикасни лекарства за лечение на всякакви заболявания и съвременни методи за лечение на всичко. Сигурен съм, че тази болест може да се лекува“. След като са си направили такива планове, те започват да търсят в интернет или да се допитват и да се консултират, докато накрая намерят някакви решения. В крайна сметка решават какво лекарство да приемат, как да лекуват болестта си, как да спортуват и как да се грижат за собственото си здраве. Мислят си: „Ако не изпълнявам дълга си и се съсредоточа върху лечението на тази болест, тогава има надежда да се излекувам. Има толкова много случаи на излекуване на подобни болести“. След известен период на подобно планиране и кроежи, накрая решават повече да не изпълняват дълга си и лечението на болестта им придобива първостепенно значение за тях — нищо не е по-важно от живота им. Скръбта, безпокойството и тревогата им се превръщат във вид практическо действие. От обикновени мисли безпокойството и тревогата им се превръщат във вид действие. Невярващите имат една поговорка, която гласи: „Действието е по-добро от мисълта, а още по-добро от действието е незабавното действие“. Подобни хора мислят и след това действат, и то бързо. Един ден мислят да лекуват болестта си, а на следващата сутрин са стегнали багажа си и са готови да заминат. Няколко кратки месеца по-късно пристига лошата новина, че са починали, без да се излекуват от болестта си. Възстановиха ли се от болестта си? (Не.) Не е непременно възможно да се излекуваш сам от дадена болест. Дали обаче е сигурно, че няма да се разболееш, когато изпълняваш дълга си в Божия дом? Никой няма да ти даде такова обещание. И така, как трябва да избереш и как да подходиш към въпроса за разболяването си? Много е просто и има един път, който трябва да следваш — стреми се към истината. Стреми се към истината и разглеждай въпроса според Божиите слова и според истините принципи — именно такова разбиране трябва да имат хората. А как трябва да практикуваш? Вземи всички тези преживявания и приложи на практика разбирането, което си придобил, както и истините принципи, които си разбрал, в съответствие с истината и Божиите слова, и ги превърни в своя реалност и свой живот — това е от една страна. От друга страна, не бива да изоставяш своя дълг. Независимо дали си болен или те боли, стига да ти остава още един дъх, стига да си още жив, стига още да можеш да говориш и да ходиш, значи имаш енергията да изпълняваш дълга си и трябва да се държиш добре и да останеш здраво стъпил на земята при изпълнението му. Не бива да изоставяш дълга си на сътворено същество, нито отговорността, която Създателят ти е поверил. Щом не си умрял, трябва да довършиш дълга си и да го изпълниш добре. Някои хора казват: „Тези неща, които Ти казваш, не са много тактични. Аз съм болен и трудно го понасям!“. Когато ти е трудно, можеш да си починеш, да се погрижиш за себе си и да се лекуваш. Ако все още желаеш да изпълняваш дълга си, можеш да намалиш обема на работата си и да изпълняваш някакъв подходящ дълг, такъв, който не влияе на възстановяването ти. Това ще докаже, че в сърцето си не си изоставил дълга си, че сърцето ти не се е отклонило от Бог, че в сърцето си не си се отрекъл от Божието име и че в сърцето си не си изоставил желанието да бъдеш подобаващо сътворено същество. Някои хора казват: „Направих всичко това. В такъв случай Бог ще отнеме ли тази болест от мен?“. Дали ще го направи? (Не е задължително.) Независимо дали Бог ще отнеме тази болест от теб, или не, дали Бог ще те изцели, или не, това, което правиш, е това, което едно сътворено същество трябва да прави. Независимо дали физически си способен да изпълняваш дълга си, или не си, дали можеш да поемеш някаква работа или не, дали здравето ти позволява да изпълняваш дълга си или не, сърцето ти не бива да се отклонява от Бог и в сърцето си не бива да изоставяш дълга си. Така ще изпълниш отговорностите си, задълженията си и дълга си — това е верността, към която трябва да се придържаш. Само защото не можеш да правиш нещо с ръцете си или вече не си способен да говориш, или вече очите ти не виждат, или вече не можеш да движиш тялото си, не бива да мислиш, че Бог трябва да те изцели, и ако не те изцели, в най-съкровените кътчета на сърцето си да искаш да се отречеш от Него, да изоставиш дълга си и да обърнеш гръб на Бог. Какво е естеството на подобна постъпка? (Това е предателство спрямо Бог.) Това е предателство! Когато не са болни, някои хора често идват пред Бог, за да се молят, а когато са болни и се надяват, че Бог ще ги изцели, и възлагат всичките си надежди на Бог, те пак идват пред Бог и не Го изоставят. След като мине известно време обаче и Бог все още не ги е изцелил, те се разочароват от Него, дълбоко в сърцето си изоставят Бог и изоставят дълга си. Когато болестта им не е толкова тежка и Бог не ги изцели, някои хора не изоставят Бог. Когато обаче болестта им стане сериозна и са изправени пред смъртта, тогава със сигурност знаят, че Бог наистина не ги е изцелил, че през цялото време са чакали само за да дочакат смъртта, и затова в сърцата си изоставят Бог и се отричат от Него. Те смятат, че щом Бог не ги е изцелил, значи Бог не съществува, че щом Бог не ги е изцелил, значи Бог изобщо не е Бог и не си струва да се вярва в Него. Тъй като Бог не ги е изцелил, те съжаляват, че някога са вярвали в Бог, и престават да вярват в Него. Това не е ли предателство към Бог? Това е сериозно предателство спрямо Бог. Затова в никакъв случай не бива да тръгвате по този път — истинска вяра имат само онези, които се покоряват на Бог до смъртта си.

По кой път трябва да поемат хората, когато се появи болест? Как да изберат? Хората не бива да потъват в скръб, безпокойство и тревога и да обмислят собствените си бъдещи перспективи и път. Напротив, колкото повече хората изпадат в подобно положение, в такива специални ситуации и обстоятелства, и колкото повече се намират в такива непосредствени затруднения, толкова повече трябва да търсят истината и да се стремят към нея. Само така проповедите, които си чул в миналото, и истините, които си разбрал, няма да са напразни и ще дадат резултат. Колкото повече се изправяш пред подобни трудности, толкова повече трябва да загърбиш собствените си желания и да се подчиниш на Божието ръководство. Целта, с която Бог създава такива обстоятелства и условия за теб, не е да те накара да потънеш в скръб, безпокойство и тревога, нито е да изпитваш Бог дали ще те изцери, когато се разболееш, и по този начин да разбереш истината по въпроса; Бог създава тези специални обстоятелства и условия за теб, за да можеш да научиш практическите уроци в такива обстоятелства и условия, да навлезеш по-дълбоко в истината и в покорството си към Него и за да знаеш по-ясно и по-точно как Той ръководи всички хора, събития и неща. Съдбата на хората е в Божиите ръце и независимо дали хората го чувстват или не, дали наистина го осъзнават или не, те трябва да се покоряват на Бог, да не Му се противопоставят, да не Го отблъскват и в никакъв случай да не Го изпитват. Във всеки случай може да умреш и е излишно да казваме какъв ще бъде твоят край, ако Му се противопоставяш, отблъскваш Го и Го изпитваш. И обратното, ако в същите обстоятелства и условия си способен да потърсиш как трябва да се подчини едно сътворено същество на ръководството на Създателя, да потърсиш какви уроци трябва да научиш и какъв покварен нрав трябва да опознаеш в обстоятелствата, които Бог създава за теб, да разбереш Божиите намерения в тези ситуации и да свидетелстваш добре, за да отговориш на Божиите изисквания, трябва да направиш именно това. Когато Бог уреди човек да се разболее, било то от тежка или незначителна болест, Неговата цел не е да те накара подробно да разбереш боледуването, вредите, страданията и затрудненията, които болестта ти причинява, нито многобройните чувства, които болестта те кара да изпитваш — целта Му не е да разбереш болестта чрез боледуването. Целта Му по-скоро е да научиш уроците от болестта, да научиш как да опознаеш по-добре Божиите намерения, да опознаеш покварения нрав, който разкриваш, и погрешните нагласи, които възприемаш към Бог, когато си болен, и да се научиш как да се подчиняваш на Божието върховенство и Неговите подредби, за да постигнеш истинско покорство към Бог и да можеш да останеш непоколебим в свидетелството си — това е изключително важно. Чрез болестта Бог иска да те спаси и пречисти. Какво иска да пречисти в теб? Той иска да пречисти всичките ти екстравагантни желания и изисквания към Бог и дори иска да пречисти разните планове, преценки и кроежи, които правиш, независимо от цената, за да оцелееш и да оживееш. Бог не иска от теб да кроиш планове, не иска от теб да съдиш и не ти позволява да таиш никакви екстравагантни желания към Него; Той изисква само да Му се покориш и, в практикуването и преживяването на покорството, да опознаеш собственото си отношение към болестта, да опознаеш отношението си към тези състояния на тялото, които Той ти дава, както да опознаеш и личните си желания. Когато разбереш тези неща, ще можеш да оцениш колко полезно е за теб, че Бог ти е уредил обстоятелствата на болестта и че ти е дал това състояние на тялото; и ще можеш да оцениш колко полезни са те за промяната на твоя нрав, за постигането на спасение и за навлизането ти в живота. Затова, когато си изправен пред болест, не бива непрекъснато да се чудиш как да се отървеш, как да избягаш от нея или как да я отхвърлиш. Някои хора казват: „Ти казваш, че не бива да бягам от нея или да я отхвърлям, и че не бива да се опитвам да се измъкна от нея, значи искаш да кажеш, че не бива да ходя да се лекувам от нея!“. Никога не съм казвал това. Това е неправилното ти разбиране. Подкрепям те в активното лечение на болестта ти, но не искам да живееш в болестта си, нито да изпадаш в скръб, безпокойство и тревога заради въздействието, причинено от болестта ти, докато накрая не се отклониш от Бог и не Го изоставиш заради цялата болка, причинена от болестта ти. Ако болестта ти причинява голямо страдание и искаш да се лекуваш и болестта ти да изчезне, тогава, разбира се, така да е. Това е твое право. Ти имаш право да избереш да се лекуваш и никой няма право да те спира. Не бива обаче да живееш в болестта си и да отказваш да изпълняваш дълга си, да изоставяш дълга си или да отхвърляш това, което Бог е устроил и подредил, заради лечението си. Ако болестта ти не може да се излекува, ще изпаднеш в скръб, безпокойство и тревога и следователно ще се изпълниш с оплаквания и съмнения относно Бог и дори ще изгубиш вяра в Бог, ще изгубиш надежда, а някои ще изберат да изоставят дълга си — това е нещо, което наистина не бива да правиш. Когато си изправен пред болест, може активно да търсиш лечение, но също така трябва да подхождаш към нея с положителна нагласа. Що се отнася до това доколко е лечима болестта ти и дали може да се излекува, каквото и да се случи накрая, трябва винаги да се покоряваш и не бива да се оплакваш. Това е отношението, което трябва да възприемеш, защото си сътворено същество и нямаш никакъв друг избор. Не можеш да кажеш: „Ако бъда излекуван от тази болест, тогава ще повярвам, че това е великото Божие могъщество, но ако не бъда излекуван, няма да съм доволен от Бог. Защо Бог ми даде тази болест? Защо Той не излекува тази болест? Защо именно аз получих тази болест, а не някой друг? Не я искам! Защо трябва да умирам толкова рано, толкова млад? Защо другите хора могат да продължат да живеят? Защо?“. Не питай защо, това е устроено от Бог. Няма причина и не бива да питаш защо. Да питаш защо е непокорно говорене и това не е въпрос, който едно сътворено същество трябва да задава. Не питай защо. Няма никакво „защо“. Бог така е подредил и планирал нещата. Ако питаш защо, тогава може да се каже само, че си твърде непокорен, твърде непримирим. Когато нещо не те удовлетворява или Бог не прави това, което желаеш, или не те оставя да постигнеш своето, ставаш нещастен, недоволен и винаги питаш защо. И така, Бог те пита: „Като сътворено същество, защо не си изпълнил добре дълга си? Защо не си изпълнявал вярно дълга си?“. А ти как ще отговориш? Ще кажеш: „Няма причина, просто съм такъв“. Приемливо ли е това? (Не.) Приемливо е Бог да ти говори по този начин, но не е приемливо ти да говориш на Бог по този начин. Позицията ти е погрешна и си твърде неразумен. Независимо с какви трудности се сблъсква едно сътворено същество, напълно естествено и обосновано е да се покориш на това, което Създателят е подредил и устроил. Твоите родители например са те родили, отгледали са те и ти ги наричаш майка и баща — това е напълно естествено и обосновано и така трябва да бъде. Няма никакво „защо“. И така, Бог устройва всички тези неща за теб и независимо дали се наслаждаваш на благословии или понасяш трудности, това също е напълно естествено и обосновано и ти нямаш никакъв избор по въпроса. Ако можеш да се покориш до самия край, тогава ще постигнеш спасение като Петър. Ако обаче обвиниш Бог, изоставиш Бог и предадеш Бог заради някаква временна болест, тогава цялото ти предишно отказване, отдаване, изпълнение на дълга и цената, която си платил, ще е напразно. Това е така, защото цялата ти усърдна работа в миналото няма да ти е положила никаква основа, за да можеш да изпълняваш добре дълга си на сътворено същество или да заемеш полагащото ти се място на сътворено същество, и няма да е променила нищо у теб. Тогава това ще те накара да предадеш Бог заради болестта си и ще свършиш като Павел — ще бъдеш наказан накрая. Причината за това определение е, че всичко, което си правил преди, е било, за да можеш да получиш венец и заради получаването на благословии. Ако, когато накрая се изправиш пред болестта и смъртта, все пак си способен да се покориш без изобщо да се оплакваш, това доказва, че всичко, което си правил преди, е било направено искрено и доброволно заради Бог. Покорен си на Бог и в крайна сметка покорството ти ще отбележи съвършения край на твоя живот на вяра в Бог и за Бог това е похвално. Следователно една болест може да доведе до добър край или до лош край за теб. Какъв ще е твоят край, зависи от пътя, който следваш, и от отношението ти към Бог.

Решен ли е вече проблемът с негативните емоции, в които хората изпадат заради болести? (Решен е.) Вече имате ли правилни идеи и възгледи за това как да посрещнете болестта? (Да.) Знаете ли как да практикувате това? Ако не, ще ви дам коз — най-доброто, което можете да направите. Знаете ли какво е то? Ако те сполети болест и колкото и да разбираш от доктрината, все пак не си способен да я преодолееш, сърцето ти все още ще скърби, ще се безпокои и ще се тревожи и не само, че няма да си способен да посрещнеш проблема спокойно, но и сърцето ти ще е изпълнено с оплаквания. Постоянно ще се чудиш: „Защо никой друг не е болен от тази болест? Защо трябваше да се разболея от тази болест? Как ми се случи това? Това е, защото нямам късмет и имам лоша съдба. Никога не съм обидил никого, нито съм извършил какъвто и да е грях. Защо тогава ми се случи това? Бог се отнася с мен толкова несправедливо!“. Виждаш ли, освен в скръб, безпокойство и тревога, изпадаш и в потиснатост, като една негативна емоция следва друга и няма как да се измъкнеш от тях, колкото и да ти се иска. Тъй като това е истинска болест, тя не се отнема лесно от теб и не се лекува. Какво трябва да правиш тогава? Искаш да се покориш, но не можеш, а ако един ден се покориш, на следващия ден състоянието ти се влошава и толкова много те боли, а след това повече не искаш да се покоряваш и отново започваш да се оплакваш. И това се повтаря през цялото време. Какво тогава трябва да направиш? Позволи Ми да ти кажа тайната на успеха. Независимо дали те сполети тежко или леко заболяване, в момента, в който болестта ти се задълбочи или когато си изправен пред смъртта, помни само едно: не се страхувай от смъртта. Дори и да имаш рак в последен стадий, дори и смъртността при твоето конкретно заболяване да е много висока, не се страхувай от смъртта. Колкото и голямо страдание да понесеш, няма да се подчиниш, ако се страхуваш от смъртта. Някои хора казват: „Като чуя какво казваш, се вдъхновявам и ми хрумва още по-добра идея. Не само че няма да се боя от смъртта, но и ще се моля за нея. Така няма ли да ми е по-лесно да премина през това?“. Защо да се молиш за смърт? Да молиш за смърт е крайна идея, докато да не се боиш от смъртта е разумно за възприемане отношение. Не е ли така? (Така е.) Какво е правилното отношение, което трябва да възприемеш, за да не се боиш от смъртта? Какво трябва да мислиш в сърцето си, ако болестта ти е толкова сериозна, че може да доведе до смърт, и, независимо от възрастта на болния, смъртността при нея е висока, а времето от възникването на болестта до смъртта е много кратко? „Не бива да се страхувам от смъртта, накрая всички умират. Покорството към Бог обаче е нещо, което повечето хора не могат да постигнат, и мога да използвам това заболяване, за да практикувам покорство към Бог. Трябва да мисля как да се подчиня на Божието ръководство и на Неговите подредби и да имам нагласата да го направя, а не да се страхувам от смъртта“. Умирането е лесно, много по-лесно, отколкото да живееш. Може да изпитваш толкова силна болка, че да изгубиш съзнание, но щом затвориш очи, дъхът ти спира, душата ти напуска тялото и животът ти приключва. Така настъпва смъртта; толкова е просто. Човек трябва да възприеме нагласата да не се бои от смъртта. Освен това не бива да се тревожиш за това дали болестта ти ще се влоши, дали ще умреш, колко време остава до смъртта, ако не можеш да оздравееш, или какви болки ще изпиташ, когато настъпи смъртният ти час. Не бива да се тревожиш за тези неща; това не са неща, за които трябва да се тревожиш. Защото денят все някога трябва да настъпи и това ще стане в определена година, в определен месец и в някой конкретен ден. Нито можеш да се скриеш, нито да избягаш от това — това е твоята съдба. Така наречената твоя съдба е предопределена от Бог и вече е подредена от Него. Продължителността на живота ти, възрастта и времето, когато ще умреш, вече са определени от Бог, така че за какво да се тревожиш? Може да се тревожиш, но това няма да промени нищо; може да се тревожиш, но не можеш да го предотвратиш; може да се тревожиш, но не можеш да избегнеш настъпването на този ден. Затова тревогите ти са излишни и само утежняват бремето на болестта ти. Един от аспектите е да не се тревожиш, втори — да не се боиш от смъртта. Трети аспект е да не се безпокоиш и да си казваш: „След като умра, ще се ожени ли повторно съпругът (или съпругата) ми? Кой ще се грижи за детето ми? Кой ще поеме дълга ми? Кой ще си спомня за мен? След като умра, Бог какъв край ще ми определи?“. Подобни въпроси не са нещо, за което трябва да се тревожиш. Всички хора, които умират, имат своето подходящо място, където да отидат, и Бог го е подредил. Тези, които са живи, ще продължат да живеят. Съществуването на който и да е човек няма да повлияе на нормалната дейност и на оцеляването на човечеството, нито изчезването на който и да е човек ще промени нещо, така че тези неща не са нещо, за което трябва да се тревожиш. Излишно е да се тревожиш за разните си роднини, а още по-излишно е да се тревожиш дали някой ще те помни, след като умреш. Какъв е смисълът някой да те помни? Ако беше като Петър, тогава щеше да има някаква стойност да те помнят. Ако беше като Павел, тогава щеше да носиш на хората само бедствие. А защо тогава някой да иска да те помни? Има и друга причина за тревога, която е най-реалистичната мисъл на хората. Те казват: „Щом съм мъртъв, никога повече няма да погледна този свят и никога повече няма да съм способен да се наслаждавам на материалния живот с всички тези неща. Умра ли, нищо на този свят вече няма да ме касае и чувството, че живея, ще изчезне. Къде ще отида, когато умра?“. Къде ще отидеш, не е нещо, за което трябва да се тревожиш, нито е нещо, за което трябва да изпитваш безпокойство. Вече няма да си жив човек и се тревожиш, че никога повече няма да си способен да почувстваш всички хора, събития, неща, среда и т.н. от материалния свят. Това още по-малко е нещо, за което би трябвало да се тревожиш, и дори да не можеш да се избавиш от тези неща, няма да има никаква полза. Това, което може да ти донесе малко утеха обаче, е, че може би смъртта или заминаването ти би могло да е ново начало за следващото ти въплъщение, по-добро начало, здраво начало, съвсем добро начало, начало на ново завръщане на душата ти. Това няма непременно да е нещо лошо, тъй като може би ще се върнеш да съществуваш по различен начин и под различна форма. Каква точно форма ще приеме това, зависи от подредбите на Бог и на Създателя. По този въпрос може да се каже, че всеки трябва просто да изчака и да види. Ако избереш да живееш по по-добър начин и в по-добра форма, след като умреш в този живот, тогава колкото и тежка да става болестта ти, най-важното е как ще я приемеш и какви добри дела трябва да подготвиш, а не безсмислените ти скръб, безпокойство и тревога. Когато мислиш по този начин, не намалява ли нивото на страха, ужаса и отхвърлянето на смъртта? (Така е.) За колко аспекта говорихме току-що? Един от тях беше да не се боите от смъртта. Какви други имаше? (Не бива да се тревожим дали болестите ни ще се влошат или не, не бива да се безпокоим за съпрузите или децата си, за собствения си изход и крайна цел и т.н.) Оставете всичко това в Божиите ръце. Какво още? (Не бива да се тревожим за това къде ще отидем след смъртта си.) Безполезно е да се тревожиш за тези неща. Живей в настоящето и върши добре нещата, които трябва да вършиш тук и сега. Не знаеш как ще се развият нещата в бъдеще, така че трябва да оставиш всичко това в Божиите ръце. Какво друго? (Трябва да побързаме да подготвим добри дела за бъдещата си крайна цел.) Точно така, хората трябва да подготвят повече добри дела за бъдещето и трябва да се стремят към истината и да бъдат хора, които разбират истината и притежават истината реалност. Някои хора казват: „Ти говориш за смъртта сега. Това означава ли, че искаш да кажеш, че всеки ще трябва да се изправи пред смъртта в бъдеще? Това лоша поличба ли е?“. Това не е лоша поличба, нито ти дава превантивна ваксина, а още по-малко е проклятие за смърт — тези думи не са проклятия. Какво са те тогава? (Те са път за практикуване на хората.) Правилно, те са това, което хората трябва да практикуват, те са правилните възгледи и нагласи, към които хората трябва да се придържат, и те са истините, които хората трябва да разберат. Дори хората, които нямат никаква болест, също трябва да възприемат такова отношение към срещата със смъртта. И така, някои хора казват: „Ако не се боим от смъртта, това означава ли, че тя няма да ни сполети?“. Това ли е истината? (Не.) Тогава какво е? (Това е представа и тяхна фантазия.) Това е изопачено, това е логическо разсъждение и сатанинска философия, а не истината. Това не означава, че ако не се боиш от смъртта или не се тревожиш за смъртта, тогава смъртта няма да те застигне и ти няма да умреш — това не е истината. Това, за което говоря, е отношението, което хората трябва да имат към смъртта и болестите. Когато възприемеш такова отношение, можеш да оставиш негативните емоции на скръб, безпокойство и тревога зад гърба си. Тогава няма да бъдеш погълнат от болестта си, и мисленето ти и светът на духа ти няма да бъдат увредени или смутени от факта, че си болен. Една от личните трудности, с които се сблъскват хората, са перспективите им за бъдещето, а другата са болестите и смъртта. Перспективите за бъдещето и смъртността могат да поемат контрол над сърцата на хората, но ако можеш правилно да се изправиш пред тези два проблема и да преодолееш негативните си емоции, тогава обикновените трудности няма да те победят.