Освен че имат тези очаквания към пълнолетните си деца, родителите имат и изискване към децата си, което е общо за всички родители по света, а именно, че се надяват те да имат синовно отношение и да се държат добре с родителите си. Разбира се, някои специфични етнически групи и региони имат по-специфични изисквания към децата си. Например освен да имат синовно отношение към родителите си, те трябва също така да се грижат за родителите си до смъртта им и да организират погребенията им, да живеят с тях, след като навършат пълнолетие, да поемат отговорност за тяхната прехрана. Това е последният аспект на родителските очаквания към потомството, който ще обсъдим сега — да изискват от децата си да имат синовно отношение и да се грижат за тях в напреднала възраст. Не е ли това първоначалното намерение на всички родители, за да имат деца, както и основно изискване към децата им? (Да, така е.) Родителите питат децата си, когато те са още малки и не разбират нещата: „Когато пораснеш и спечелиш пари, за кого ще ги харчиш? Ще ги харчиш ли за мама и татко?“. „Да“. „Ще ги харчиш ли за родителите на татко?“. „Да“. „Ще ги харчиш ли за родителите на мама?“. „Да“. Колко пари общо може да спечели едно дете? То трябва да издържа родителите си, бабите и дядовците си и дори далечните си роднини. Кажи Ми, не е ли това тежко бреме за едно дете, не е ли то злощастно? (Да, така е.) Макар че говорят по невинния, наивен начин, по който го правят децата, и не знаят какво всъщност казват, това отразява определена реалност, а именно, че родителите отглеждат децата си с определена цел и тази цел не е нито чиста, нито проста. Когато децата им са още съвсем малки, родителите вече започват да поставят изисквания и винаги ги проверяват, като ги питат: „Когато пораснеш, ще издържаш ли мама и татко?“. „Да“. „Ще издържаш ли родителите на татко?“. „Да“. „Ще издържаш ли родителите на мама?“. „Да“. „Кого харесваш най-много?“. „Най-много харесвам мама“. Тогава таткото започва да ревнува: „А какво ще кажеш за татко?“. „Най-много харесвам татко“. Мама започва да ревнува: „Кой наистина харесваш най-много?“. „Мама и татко“. Тогава и двамата родители са доволни. Те се стремят децата им да имат синовно отношение, като започват с това още едва когато са се научили да говорят, и се надяват, че децата им ще се отнасят добре с тях, когато пораснат. Макар че тези малки деца не могат да се изразяват ясно и не разбират много, родителите все пак искат да чуят обещание в отговорите на децата си. Същевременно те искат да видят в децата си и собственото си бъдеще и се надяват, че децата, които отглеждат, няма да са неблагодарни, а ще са деца, които имат синовно отношение, които ще поемат отговорност за тях и нещо повече — на които ще могат да разчитат и които ще ги подкрепят в старостта. Макар че задават тези въпроси още от детството им, това не са прости въпроси. Те са изцяло изисквания и надежди, възникнали в дълбините на сърцата на тези родители, съвсем реални изисквания и съвсем реални надежди. Така че веднага щом децата им започнат да придобиват разбиране за нещата, родителите се надяват, че ще могат да проявяват загриженост, когато родителите им са болни, да ги придружават до леглото им и да се грижат за тях, дори само да им наливат вода за пиене. Макар че не могат да направят много, макар че не могат да предоставят финансова или по-практическа помощ, децата им трябва да проявяват поне подобна синовна почит. Родителите искат да са способни да видят тази синовна почит, докато децата им са малки, и да я проверяват от време на време. Например, когато родителите не се чувстват добре или са уморени от работа, те проверяват дали децата им умеят да им донесат напитки, да им донесат обувките, да им изперат дрехите или да им приготвят проста храна, дори да е само бъркани яйца с ориз, или дали ще попитат родителите си: „Изморен ли си? Ако си изморен, да ти направя нещо за ядене“. Някои родители излизат по време на празници и умишлено не се връщат навреме, за да приготвят храна, просто за да видят дали децата им са пораснали и са станали разумни, дали могат да им сготвят, дали знаят как да проявят синовно отношение и да са внимателни, дали могат да споделят несгодите им, или, ако са безсърдечни неблагодарници, дали не са ги отгледали напразно. Докато децата им растат, а дори и в зряла възраст, родителите им постоянно ги проверяват и се интересуват от този въпрос, а в същото време непрекъснато отправят изисквания към децата си: „Не бива да бъдеш такъв безсърдечен неблагодарник. Защо ние, твоите родители, изобщо сме те отгледали? За да се грижиш за нас, когато остареем. Нима те отгледахме напразно? Не бива да ни се противопоставяш. Не ни беше лесно да те отгледаме. Беше тежко. Ти трябва да си внимателен и да си наясно с тези неща“. Особено по време на т.нар. бунтарска фаза, т.е. в прехода от юношеството към зрелостта, някои деца не са много разумни или проницателни и често се противопоставят на родителите си и създават проблеми. Родителите им плачат, правят сцени и им се карат, като казват: „Ти не знаеш колко страдахме, за да се грижим за теб, когато беше малък! Не сме очаквали, че ще израснеш такъв, няма нищо синовно в теб, не знаеш как да споделяш бремето на домашните задължения или нашите несгоди. Не знаеш колко трудно е всичко това за нас. Ти нямаш синовна почит, ти си непокорен, ти не си добър човек!“. Освен че се ядосват на децата си за това, че са непослушни или проявяват радикално поведение в обучението или в ежедневието си, друга причина за гнева им е, че не виждат собственото си бъдеще в децата си или виждат, че децата им няма да проявяват синовна почит в бъдеще, че не са нито внимателни, нито съжаляват родителите си, че не носят родителите си в сърцата си или по-точно, че не умеят да отидат и да проявят синовно отношение към родителите си. Така че погледнато през погледа на родителите, те не могат да възлагат надежди на такива деца: те може да са неблагодарни или непокорни, а родителите им да са съкрушени и да чувстват, че инвестициите и разходите, които са направили заради децата си, са били напразни, че са сключили лоша сделка, че не си е струвало, и да съжаляват за това, да се чувстват тъжни, скръбни и измъчени. Но те не са способни да си върнат това, което са похарчили, и колкото повече не могат да си го върнат, толкова повече съжаляват, толкова повече им се иска да изискват от децата си да проявяват синовна почит, като казват: „Не може ли да проявиш малко повече синовна почит? Не може ли да бъдеш по-разумен? Не може ли да разчитаме на теб, когато пораснеш?“. Да кажем например, че родителите имат нужда от пари и не обелват дума за това, но децата им носят необходимата сума вкъщи. Да предположим, че родителите искат да ядат месо или нещо вкусно и питателно и не казват нищо за това, но децата им носят такава храна вкъщи. Тези деца са особено внимателни към родителите си — независимо колко заети са с работа или колко тежко е собственото им семейно бреме — те винаги се сещат за родителите си. Тогава родителите им ще си помислят: „О, на моето дете може да се разчита, то най-накрая порасна, цялата енергия, вложена в отглеждането му, си струваше, похарчените по него пари си струваха, доживяхме да получим възвръщаемост на инвестицията си“. Но ако децата им направят нещо, което е малко под очакванията на родителите им, те ще го оценят спрямо тяхната синовна почит, като им кажат, че им липсва синовно отношение, че са ненадеждни, неблагодарни и че са ги отгледали напразно.

Има също така родители, които понякога са заети с работа или с изпълняването на поръчки и се прибират малко по-късно, и установяват, че децата им са приготвили вечерята, но не са оставили нищо за тях. Тези младежи все още не са достигнали тази възраст, те може да не се замислят за това или да нямат навика да го правят, или пък на някои хора просто им липсва тази човешка природа и не са способни да проявят внимание или грижа за другите. Възможно е също така те да са повлияни от родителите си или пък човешката им природа да е изначално егоистична, затова готвят и ядат сами, без да оставят нищо за родителите си или без да направят допълнителна порция за тях. Когато родителите се приберат вкъщи и видят това, те го приемат присърце и се разстройват. За какво се разстройват? Мислят, че децата им нито имат синовна почит, нито са разумни. Особено когато става въпрос за самотни майки: като видят, че децата им се държат по този начин, те се разстройват още повече. Започват да плачат и да крещят: „Мислиш, че ми беше лесно да те отглеждам толкова много години? През цялото това време бях и баща, и майка за теб, отглеждах те през цялото това време. Работя толкова много, а когато се прибирам, ти дори не ми приготвяш храна. Може да е само купичка овесена каша, дори да не е топла, пак ще е прекрасен жест на твоята любов. Как може да не разбираш това на твоята възраст?“. Те не разбират и не се държат подобаващо, но ако ти нямаше това очакване към тях, щеше ли да се ядосваш толкова много? Щеше ли да се отнасяш толкова сериозно към този въпрос? Щеше ли да го смяташ за критерий за синовна почит? Ако те не готвят за теб, ти все още можеш да готвиш за себе си. Ако тях ги нямаше, ти нямаше ли да трябва да продължиш да живееш? Ако те не проявяват синовно отношение към теб, ти не трябваше ли просто да не ги раждаш? Ако те наистина никога не се научат да те ценят и да се грижат за теб през целия си живот, какво трябва да направиш? Трябва ли да се отнасяш правилно към този въпрос, или да се ядосваш, да се разстройваш и да съжаляваш за това, като винаги се караш с тях? Как е правилно да се постъпи? (Да се подходи правилно към въпроса.) В крайна сметка все още не знаеш какво да направиш. Накрая просто казваш на хората: „Не раждай деца. Ще съжаляваш за всяко дете, което имаш. Няма нищо хубаво в това да имаш деца, нито в тяхното отглеждане. Те винаги стават едни безсърдечни неблагодарници! По-добре е да бъдеш добър към себе си и да не възлагаш надежди на никого. Никой не е надежден! Всички казват, че на децата може да се разчита, но на какво можеш да разчиташ? По-скоро те могат да разчитат на теб. Ти се отнасяш добре с тях по стотици различни начини, но в замяна те смятат, че ако са малко по-мили с теб е огромна добрина и че ти считаш това за правилно отношение“. Грешно ли е това твърдение? Дали е вид мнение, мисъл и възглед, които съществуват в обществото? (Да, така е.) „Всички казват, че отглеждането на деца ти помага да се осигуриш на старини. Не е лесно да ги накараш дори да ти сготвят нещо, камо ли да те осигурят на старини. Не разчитай на това!“. Що за твърдение е това? Не е ли това просто едно голямо роптаене? (Да, така е.) Как се появява това роптаене? Дали не е защото очакванията на родителите към децата им са твърде високи? Те имат критерии и изисквания към тях, искат от тях да имат синовно отношение, да са внимателни, да се подчиняват на всяка тяхна дума, след като пораснат, и да правят всичко необходимо, за да имат синовно отношение и да правят това, което децата следва да правят. Поставиш ли веднъж тези изисквания и критерии, за децата ти е невъзможно да ги изпълнят, каквото и да правят, а ти няма да спреш да роптаеш и ще имаш куп оплаквания. Независимо какво правят децата ти, ще съжаляваш, че си ги родил, ще чувстваш, че загубите са повече от придобивките и че нямаш възвръщаемост на инвестицията си. Не е ли така? (Да, така е.) Това не е ли така, защото твоята цел при отглеждането на децата е погрешна? (Да.) Правилно или погрешно е да се стигне до такива последствия? (Погрешно е.) Да породиш такива последствия е погрешно и очевидно първоначалната ти цел при отглеждането на децата също е била погрешна. Отглеждането на деца само по себе си е отговорност и задължение на човешките същества. Първоначално това е било човешки инстинкт, а по-късно се е превърнало в задължение и отговорност. Децата не трябва да имат синовно отношение към родителите си или да подкрепят родителите си в напреднала възраст и не е редно хората да имат деца само защото те трябва да имат синовно отношение. Произходът на тази цел сам по себе си е нечист, така че в крайна сметка кара хората да изказват следния вид погрешна мисъл и гледна точка: „О, за бога, не отглеждай деца, каквото и да правиш“. Тъй като целта е нечиста, произтичащите от нея мисли и възгледи също са погрешни. Така че не е ли необходимо те да бъдат коригирани и да се избавите от тях? (Да, така е.) Как човек трябва да се избави от тях и да ги коригира? Коя цел е чиста? Какъв вид мисли и възгледи са правилни? С други думи, какъв е правилният начин за поддържане на отношенията с децата? На първо място, отглеждането на децата е твой избор, ти доброволно си ги родил и те са били пасивни при раждането. Отделно от задачата и отговорността, дадена на хората от Бог да създават потомство, и отделно от Божието подреждане, субективната причина и отправната точка за тези, които са родители, е, че те са пожелали да родят децата си. Ако желаеш да имаш деца, тогава ти трябва да ги отгледаш и да ги възпиташ във възрастни, и да им позволиш да станат независими. Ти желаеш да имаш деца и вече си придобил много от отглеждането им — извлякъл си голяма полза. Преди всичко си се наслаждавал на радостни моменти, като си живял заедно с децата си, и също така си се наслаждавал на процеса на отглеждането им. Макар този процес да е имал своите плюсове и минуси, той е бил изпълнен най-вече с щастието да придружаваш децата си и да бъдеш придружаван от тях, което е необходим процес за човешката същност. Ти си се наслаждавал на тези неща и вече си придобил много от децата си, нали така? Децата носят щастие и правят компания на родителите си, а родителите са тези, които чрез плащане на цена и инвестиране на време и енергия имат възможност да наблюдават как тези малки животи постепенно се превръщат във възрастни. Започвайки като неосъзнат и млад живот, който не знае абсолютно нищо, децата постепенно се научават да говорят, придобиват способността да сглобяват изречения, да изучават и различават различни видове знания, да водят разговори, да общуват с родителите си и да възприемат нещата от равнопоставена позиция. Това е вид процес, през който преминават родителите. За тях този процес не може да бъде заменен от друго събитие или роля. Родителите вече са се наслаждавали на тези неща и са ги придобили от децата си, което е голяма утеха и награда за тях. Всъщност само с акта на раждане и отглеждане на деца ти вече си придобил много от тях. Що се отнася до това дали децата ти ще имат синовно отношение към теб, дали ще можеш да разчиташ на тях, преди да умреш, и какво можеш да получиш от тях, тези неща зависят от това дали ви е отредено да живеете заедно, а то зависи от Божието подреждане. От друга страна, в каква среда живеят децата ти, какви са условията им на живот, дали имат условия да могат да се грижат за теб, дали са финансово обезпечени и дали разполагат с допълнителни средства, за да ти осигурят материална наслада и помощ, също зависи от Божието подреждане. Освен това, субективно като родител, дали ще имаш съдбата да се радваш на материални неща, пари или емоционално удобство, които децата ти дават, също зависи от Божието подреждане. Не е ли така? (Да, така е.) Това не са неща, които могат да бъдат измолени от хората. Виждаш ли, някои деца не са харесвани от родителите си и родителите им не желаят да живеят с тях, но Бог е отредил те да живеят с родителите си, така че те не могат да пътуват надалеч или да напуснат родителите си. Те са залепени към родителите си за цял живот — ако се опиташ, ти не би могъл да ги изгониш. От друга страна, някои деца имат родители, които много искат да бъдат с тях. Те са неразделни, винаги си липсват, но по различни причини не са способни да живеят в същия град като родителите си или дори в същата държава. Трудно им е да виждат лицата си и да разговарят помежду си. Макар че начините за комуникация са толкова развити и видеочатът е възможен, все пак е различно от това да живеят заедно всеки ден. Техните деца по някаква причина заминават за чужбина, работят или живеят на друго място, след като се оженят, и т.н., и са разделени от родителите си на голямо, голямо разстояние. Не е лесно да се срещнат дори веднъж, а осъществяването на телефонен или видеоразговор зависи от времето. Поради часовата разлика или други неудобства те не могат да общуват с родителите си много често. С какво са свързани тези основни аспекти? Всички те не са ли свързани с Божието подреждане? (Да, така е.) Това не е нещо, което може да се реши от субективните желания на родителя или детето. Преди всичко то зависи от Божието подреждане. От друга страна, родителите се притесняват дали ще могат да разчитат на децата си в бъдеще. За какво искаш да разчиташ на тях? Да ти донесат чай и да ти налеят вода ли? Каква зависимост е това? Не можеш ли да се справиш сам? Ако си здрав и си способен да се движиш и да се грижиш за себе си, да правиш всичко сам, това не е ли чудесно? Защо трябва да разчитате на другите да ви обслужват? Наистина ли е щастие да се радвате на грижите и на компанията на децата си, както и на това да ви обслужват на масата за хранене и извън нея? Не е задължително да е така. Ако не си способен да се движиш и те наистина трябва да те обслужват както на масата, така и извън нея, това представлява ли щастие за теб? Ако ти се даде възможност да избираш, би ли избрал да си здрав и да не се нуждаеш от грижите на децата си, или би избрал да си парализиран в леглото с децата си до теб? Кое от двете би избрал? (Да съм здрав.) Много по-добре е да си здрав. Независимо дали ще доживееш до 80, 90 или дори до 100 години, ти можеш да продължаваш да се грижиш за себе си. Това е добро качество на живот. Макар че може да остарееш, мисленето ти да се забави, да имаш лоша памет, да ядеш по-малко, да правиш нещата по-бавно и не толкова добре, а излизането навън да не е толкова удобно, все пак е чудесно, че си способен да се грижиш за основните си нужди. Достатъчно е от време на време да получаваш телефонно обаждане от децата си, за да те чуят, или да си дойдат у дома и да ти гостуват по време на празниците. Защо да изискваш повече от тях? Винаги разчиташ на децата си. Ще бъдеш щастлив само когато те станат твои роби ли? Не е ли егоистично да мислиш по този начин? Винаги да изискваш от децата си да имат синовно отношение и да можеш да разчиташ на тях — на какво да разчиташ? Твоите родители разчитали ли са на теб? Ако родителите ти дори не са разчитали на теб, защо смяташ, че ти трябва да разчиташ на собствените си деца? Това не е ли неразумно поведение? (Да, така е.)

Що се отнася до въпроса, че родителите очакват от децата си да имат синовно отношение към тях, от една страна родителите трябва да знаят, че всичко е устроено от Бог и зависи от Божието подреждане. От друга страна, хората трябва да бъдат разумни и като раждат децата си, родителите по своята същност преживяват нещо специално в живота си. Те вече са придобили много от децата си и са започнали да оценяват скърбите и радостите на родителството. Този процес е богато преживяване в живота им и несъмнено е незабравимо. Той компенсира недостатъците и невежеството, които съществуват в човешката им природа. Като родители те вече са придобили това, което би следвало да придобият от отглеждането на децата си. Ако не се задоволят с това и изискват от тях да им служат като прислужници или роби, ако очакват от децата си да им се отблагодарят за това, че са ги отгледали, като проявяват към родителите си синовна почит, грижат се за тях на старини, изпращат ги в последния им час, поставят ги в ковчег, не позволяват тялото им да изгние в дома им, плачат горчиво за тях, когато се споминат, носят траур и скърбят за тях в продължение на три години и т.н., като позволят на децата си да правят това, за да изплатят дълга си, тогава това се превръща в нещо неразумно и нечовешко. Както виждаш, по отношение на това как Бог учи хората да се отнасят към родителите си, Той изисква от тях единствено да проявяват синовно отношение към тях и изобщо не изисква децата да издържат родителите си до смъртта им. Бог не дава на хората тази отговорност и задължение — Той никога не е казвал подобно нещо. Бог само съветва децата да проявяват синовно отношение към родителите си. Проявата на синовна почит към родителите е общо твърдение с широк смисъл. Ако говорим за него днес по-конкретно, това означава да изпълняваш отговорностите си в рамките на своите способности и условия — това е достатъчно. Толкова е просто, това е единственото изискване към децата. И така, как родителите трябва да разбират това? Бог не изисква „децата да проявявят синовно отношение към родителите си, да се грижат за тях на старини и да ги изпращат“. Следователно тези, които са родители, трябва да се избавят от егоизма си и да не очакват всичко при децата им да се върти около тях само защото са ги родили. Ако децата не се въртят около родителите си и не ги смятат за център на живота си, тогава не е правилно родителите постоянно да ги хокат, да им натякват и да казват неща от рода на: „Ти си неблагодарен, нямаш синовно отношение и си непокорен и дори след като те отглеждах толкова дълго време, все още не мога да разчитам на теб“. Винаги да хокат децата си по този начин и да ги товарят с бреме. Да изискват от децата си да проявяват синовно отношение и да ги придружават, да се грижат за тях на старини, да ги погребат и постоянно да мислят за тях, където и да отидат, е изначално погрешен начин на действие и нечовешка мисъл и идея. Този тип мислене може да съществува в по-голяма или по-малка степен в различни държави или сред различни етнически групи, но ако погледнем традиционната китайска култура, китайците наблягат особено на синовната почит. От древни времена до наши дни това винаги е било обсъждано и подчертавано като част от човешката природа и като критерий за оценка на това дали някой е добър, или лош. Разбира се, в обществото съществува също обща практика и обществено мнение, че ако децата не проявяват синовно отношение, родителите им също ще се чувстват засрамени, а децата ще се чувстват неспособни да понесат това петно върху репутацията си. Под влиянието на различни фактори родителите също са дълбоко отровени от това традиционно мислене, като изискват от децата си да бъдат синовни, без да се замислят или да преценяват. Какъв е смисълът от отглеждането на деца? То не е за твои собствени цели, а е отговорност и задължение, което Бог ти е възложил. Единият аспект е, че отглеждането на децата принадлежи на човешкия инстинкт, а другият е, че то е част от човешката отговорност. Ти избираш да имаш деца поради инстинкт и отговорност, а не за да се подготвиш за старостта и да бъдеш обгрижван, когато остарееш. Не е ли правилна тази гледна точка? (Да, правилна е.) Могат ли хората, които нямат деца, да избегнат остаряването? Означава ли остаряването, че човек непременно ще бъде нещастен? Не е задължително, нали? Хората без деца също могат да доживеят до дълбока старост, а някои дори са здрави, радват се на напредналите си години и отиват към гроба в мир. Могат ли хората с деца непременно да се радват на старините си в щастие и здраве? (Не е задължително.) Следователно здравето, щастието и житейското положение на родителите, които достигат напреднала възраст, както и качеството на материалния им живот, всъщност имат малко общо с това, че децата им проявяват синовно отношение към тях, а между двете няма пряка връзка. Житейското ти положение, качеството на живот и физическото състояние на старини са свързани с това, което Бог ти е предопределил, както и с жизнената среда, която Той ти е предначертал, и нямат пряка връзка с това дали децата ти имат синовно отношение, или не. Децата ти не са длъжни да носят отговорност за твоето житейско положение в напреднала възраст. Не е ли така? (Да, така е.) Следователно, независимо от отношението на децата към родителите им, независимо дали те са готови да се грижат за тях, да вършат груба работа, или изобщо не искат да се грижат за тях, това е отношението, което те трябва да имат като деца. Нека засега оставим настрана говоренето от гледна точка на децата, а вместо това да говорим само от гледната точка на родителите. Родителите не трябва да изискват от децата си да проявяват синовно отношение, да се грижат за тях на старини и да носят бремето на късния етап от живота на родителите си — няма нужда от това. От една страна, това е отношението, което родителите трябва да имат към децата си, а от друга — това е достойнството, което родителите трябва да притежават. Разбира се, има и по-важен аспект: това е принципът, който родителите като сътворени същества трябва да спазват в отношението си към своите деца. Ако децата ти са внимателни, проявяват синовно отношение и желаят да се грижат за теб, не е нужно да им отказваш. Ако не желаят да го правят, не е необходимо да охкаш и да се тюхкаш по цял ден, да изпитваш неудобство или недоволство в сърцето си, нито да таиш злоба към децата си. Трябва да поемеш отговорност и да носиш бремето за собствения си живот и оцеляване, доколкото си способен, и не трябва да я прехвърляш върху другите, особено върху децата си. Трябва инициативно и правилно да посрещнеш живота си без присъствието или помощта на децата си и дори ако си далече от децата си, пак да можеш сам да посрещнеш всичко, което ти поднесе животът. Разбира се, ако се нуждаеш от съществена помощ от децата си, можеш да ги помолиш за нея, но това не трябва да се основава на идеята, че децата ти трябва да проявяват синовно отношение към теб или че ти трябва да разчиташ на тях. Вместо това и двете страни трябва да подхождат към правенето на неща един за друг от гледна точка на изпълнението на своите отговорности, така че да се справят рационално с отношенията родител-дете. Разбира се, ако и двете страни са рационални, дават си свобода и се уважават, в крайна сметка те определено ще са способни да се разбират по-добре и по-хармонично, да ценят тази семейна обич и да ценят високо грижите, загрижеността и любовта си един към друг. Разбира се, по-човешко и по-подходящо е тези неща да се правят въз основа на взаимно уважение и разбиране. Не е ли така? (Да, така е.) Когато децата могат да подхождат и да изпълняват отговорностите си правилно, а ти, като техен родител, вече не поставяш никакви прекомерни или несвойствени изисквания към тях, тогава ще откриеш, че всичко, което те правят, е съвсем естествено и нормално, и ще смяташ, че това е нещо доста добро. Няма да се отнасяш към тях със същия критичен поглед, както преди, като намираш всичко, което те правят, за неприятно, неправилно или недостатъчно, за да изплатят дълга си за това, че си ги отгледал. Напротив, ще посрещаш всичко с правилното отношение, ще бъдеш благодарен на Бог за компанията и синовната почит, които децата ти отдават, и ще мислиш, че децата ти са доста свестни и човечни. Дори без компанията и синовната почит на децата си, няма да обвиняваш Бог, нито ще съжаляваш, че си ги отгледал, камо ли да ги мразиш. Накратко, от първостепенно значение за родителите е да посрещат правилно всяко отношение на децата им към тях самите. Да посрещат това правилно означава да не поставят прекомерни изисквания към тях, да не се държат крайно с тях и със сигурност да не отправят нечовешки или негативни критики или оценки за всичко, което те правят. По този начин ти ще започнеш да живееш достойно. Като родител, според собствените си способности, условия и, разбира се, според Божието предопределение, ти трябва да се радваш на всичко, което Бог ти дава, а ако не ти даде нещо, тогава също трябва да благодариш на Бог и да Му се покориш. Не бива да се сравняваш с другите, като казваш: „Виж семейството на еди-кой си, детето му има такова синовно отношение, винаги води родителите си на разходка с колата и на почивка на юг. Всеки път, когато се върнат, те са натоварени с торби с всевъзможни размери. Това дете има такова синовно отношение! Погледни детето им, то е човек, на когото могат да разчитат. Трябва да отгледаш такъв син, за да има кой да се грижи за теб на старини. А сега погледни нашия син: той се прибира вкъщи с празни ръце и никога не ни купува нищо, и не само че е с празни ръце, но и рядко се прибира изобщо. Ако не му се обадя, той не се прибира. Но щом се върне вкъщи, иска само ядене и пиене и дори не иска да свърши никаква работа“. Тъй като положението е такова, просто не му се обаждай да се прибира вкъщи. Ако му се обадиш да се прибира вкъщи, не си ли просиш по този начин да бъдеш нещастен? Знаеш, че ако се прибере вкъщи, той просто ще яде и ще пие безплатно, така че защо му се обаждаш? Ако нямаш никакъв мотив да го правиш, би ли му се обадил пак да се прибира вкъщи? Не е ли това просто защото искаш да се самоунижаваш и се държиш егоистично? Винаги искаш да разчиташ на него, като се надяваш, че не си го отгледал напразно, че този, когото сам си отгледал, може да не е безсърдечен неблагодарник. Винаги искаш да докажеш, че този, когото си отгледал, не е безсърдечен неблагодарник, че детето ти проявява синовно отношение. Какъв е смисълът да доказваш това? Нима не можеш да живееш добре собствения си живот? Не можеш ли да живееш без деца? (Да, мога.) Можеш да продължиш да живееш. Има твърде много такива примери, нали?

Някои хора се вкопчват в едно гнило и остаряло схващане, като казват: „Няма значение дали хората имат деца, за да бъдат синовни към тях, и дали децата им са синовни, докато все още са живи, но когато умрат, децата им трябва да ги изнесат в ковчег. Ако нямат деца до себе си, никой няма да разбере кога са умрели и тялото им ще изгние в дома им“. И какво от това, че никой няма да разбере? Когато умреш, ти си мъртъв и вече не осъзнаваш нищо. Когато тялото ти умре, душата ти веднага го напуска. Без значение къде е тялото и как изглежда след смъртта, то не е ли мъртво все пак? Дори да го изнесат в ковчег на грандиозно погребение и да го заровят в земята, тялото пак ще изгние, нали? Хората си мислят: „Да имаш деца до себе си, които да те сложат в ковчега, да ти облекат погребални дрехи, да те гримират и да ти организират грандиозно погребение, е нещо славно“. Ако умреш, без някой да ти организира погребение или да те изпрати, все едно целият ти живот не е имал достоен завършек. Правилна ли е тази идея? (Не, не е правилна.) В днешно време младите хора не обръщат много внимание на тези неща, но все още има хора в отдалечени райони и по-възрастни хора с малко проницателност, които дълбоко в сърцето си имат заложена мисълта и възгледа, че децата трябва да се грижат за родителите си на старини и да ги изпратят. Независимо как разговаряте за истината с тях, те не я приемат — какво е крайното последствие от това? Последствието е, че страдат много. Този тумор отдавна е скрит в тях и те ще бъдат отровени от него. Когато го изровят и отстранят, те повече няма да бъдат тровени от него и животът им ще бъде свободен. Всички погрешни действия са причинени от погрешни мисли. Ако се страхуват, че ще умрат и ще изгният в дома си, те винаги ще си мислят: „Трябва да отгледам син. Когато синът ми порасне, не мога да го пусна да отиде много далеч. Ами ако не е до мен, когато умра? В живота си най-много ще съжалявам за това, ако нямам някой, който да се грижи за мен на старини или да ме изпрати! Ако имам някой, който да направи това за мен, тогава животът ми няма да е изживян напразно. Това ще бъде съвършен живот. Независимо от всичко, не мога да бъда обект на подигравки от страна на съседите си“. Не е ли това прогнила идеология? (Да, така е.) Тя е тесногръда и изродена и придава твърде голямо значение на физическото тяло! В действителност физическото тяло е безполезно: след като преживее раждането, старостта, болестта и смъртта, от него не остава нищо. Само ако хората са придобили истината, докато са живи, когато бъдат спасени, тогава ще живеят вечно. Ако не си придобил истината, когато тялото ти умре и изгние, от него няма да остане нищо. Колкото и синовни да са децата ти към теб, ти няма да можеш да му се радваш. Когато човек умре и децата му го погребат в ковчег, може ли старото му тяло да усеща нещо? Може ли да възприема нещо? (Не, не може.) То няма никакво възприятие. Но в живота хората отдават голямо значение на този въпрос, като изискват много от децата си по отношение на това дали ще могат да ги изпратят — което е глупаво, нали? (Да, така е.) Някои деца казват на родителите си: „Вярваме в Бог. Докато сте живи, ще бъдем синовни към теб, ще се грижим за теб и ще ти служим. Но когато умреш, няма да ти организираме погребение“. Когато родителите чуят това, те се ядосват. Не се ядосват за нищо друго, което казваш, но щом споменеш това, те избухват и казват: „Какво каза? Ти неблагодарно нещо, ще ти счупя краката! Предпочитам да не беше се раждал — ще те убия!“. Нищо друго, което казваш, не ги притеснява, само това. През живота им децата им са имали много възможности да се отнасят добре с тях, но те са настоявали пред тях да ги изпратят. Понеже децата им са започнали да вярват в Бог, те им казват: „Когато умреш, няма да ти организираме церемония: ще те кремираме и ще намерим място, където да съхраняваме урната. Докато си още жив, ще те оставим да се наслаждаваш на благословията да сме около теб, ще ти осигурим храна и дрехи и ще те предпазваме от неправди“. Не е ли това реалистично? Родителите отговарят: „Нищо от това няма значение. Това, което искам, е да ми организирате погребение, след като умра. Ако не се погрижиш за мен на старини и не ме изпратиш, никога няма да го превъзмогна!“. Когато човек е толкова глупав, той не може да разбере едни толкова прости разсъждения и колкото и да му обясняваш, той пак няма да ги разбере — той е като животно. Ето защо, ако се стремиш към истината, като родител трябва преди всичко да се избавиш от традиционните, гнили и изродени мисли и възгледи относно това дали децата ти са синовни, дали се грижат за теб на старини и дали те изпращат с погребение, и да подходиш правилно към този въпрос. Ако децата ти наистина са синовни към теб, приеми го по правилния начин. Но ако децата ти нямат условия, енергия или желание да бъдат синовни към теб и когато остарееш, те не могат да се грижат за теб или да те изпратят, тогава не е нужно да го изискваш от тях или да изпитваш тъга. Всичко е в Божиите ръце. Раждането има своето време, смъртта има своето място и Бог е предначертал къде да се раждат и къде да умират хората. Дори ако децата ти дават някакви обещания, като ти казват: „Когато умреш, аз непременно ще бъда до теб, никога няма да те разочаровам“, Бог не е устроил тези обстоятелства. Когато си на косъм от смъртта, може да се случи така, че децата ти да не са до теб и колкото и да се опитват да се върнат, може да не успеят навреме — няма да те видят за последен път. Може да са изминали три до пет дни, откакто си издъхнал, тялото ти да е почти разложено и едва тогава те се връщат. Дали обещанията им имат някаква стойност? Те не могат да бъдат господари дори на собствения си живот. Вече ти го казах, но ти просто не вярваш. Ти настояваш да ги накараш да ти обещаят. Струват ли нещо техните обещания? Ти се задоволяваш с илюзии и си мислиш, че децата ти могат да удържат на обещанията си. Наистина ли мислиш, че могат? Те не могат. Всеки един ден, къде ще бъдат и какво ще правят, както и какво ги очаква в бъдеще — дори самите те не знаят тези неща. Техните обещания всъщност служат да те измамят, дават ти фалшиво чувство за сигурност и ти им вярваш. Все още не можеш да проумееш, че съдбата на човека е в Божиите ръце.

Доколко родителите и децата им са предопределени да бъдат заедно и колко могат да придобият от децата си — невярващите наричат това „получаване на помощ“ или „неполучаване на помощ“. Ние не знаем какво означава това. В крайна сметка дали човек може да разчита на децата си е, казано в прав текст, отредено и предначертано от Бог. Не всичко се развива точно така, както ти се иска. Разбира се, всеки иска нещата да вървят добре и да извлича ползи от децата си. Но защо никога не си се замислял дали ти е отредено това, дали е записано в съдбата ти? Колко дълго ще трае връзката между теб и децата ти, дали всяка работа, която вършиш в живота си, ще има връзка с децата ти, дали Бог е подредил децата ти да участват в значимите събития от твоя живот и дали децата ти ще бъдат сред участниците, когато преживяваш голямо житейско събитие — всичко това зависи от Божието предначертание. Ако Бог не го е предначертал, тогава, след като отгледаш децата си до зряла възраст, дори да не ги изгониш от къщи, когато дойде време, те ще си тръгнат сами. Това е нещо, което хората трябва да възприемат. Ако не можеш да го възприемеш, ти винаги ще се придържаш към личните си желания и изисквания, ще установяваш различни правила и ще приемаш различни идеологии в името на собственото си физическо удоволствие. Какво ще се случи накрая? Ще разбереш, когато умреш. През живота си си извършил много глупости и си измислил много нереални неща, които не отговарят на фактите или на Божието предначертание. Дали няма да е твърде късно да осъзнаеш всичко това на смъртното си легло? Не е ли така? (Да, така е.) Възползвайте се, докато сте още живи и умът ви все още не е замъглен, докато все още сте способни да разберете някои положителни неща, и бързо ги приемете. Приемането им не означава да ги превърнете в идеологическа теория или лозунг, а да се опитате да изпълнявате тези неща и да ги прилагате на практика. Постепенно се избавете от собствените си идеи и егоистични желания и не си мислете, че като родители, каквото и да правите, то е правилно и приемливо или че децата ви трябва да го приемат. Такъв вид разсъждения не съществуват никъде по света. Родителите са човешки същества — а децата им не са ли? Децата не са твои принадлежности или роби. Те са независими сътворени същества — какво общо има с теб това дали имат синовно отношение, или не? Следователно, независимо какви родители сте, на каква възраст са децата ви и дали децата ти са достигнали възрастта, на която да имат синовно отношение към теб, или възрастта за самостоятелен живот, като родители вие трябва да възприемете тези идеи и да установите правилни мисли и възгледи за това как да се отнасяте към децата си. Не бива да изпадате в крайности, нито да оценявате всичко според тези погрешни, упадъчни или остарели мисли и възгледи. Тези мисли и възгледи може да са съобразени с човешките представи, човешките интереси и физическите и емоционалните нужди на хората, но те не са истината. Независимо дали ги смяташ за правилни или неправилни, накрая тези неща може да ти донесат само различни неприятности и бреме, да те вкарат в капана на различни затруднения и да те накарат да разкриеш своята избухливост пред децата си. Ти ще изложиш своите доводи, те ще изложат своите и накрая ще се намразите и ще се обвинявате един друг. Семейството вече няма да се държи като семейство: ще се настроите един срещу друг и ще станете врагове. Ако всички приемат истината и правилните мисли и възгледи, тези въпроси ще бъдат лесни за преодоляване, а противоречията и споровете, които възникват вследствие на тях, ще бъдат разрешавани. Ако обаче настояват на традиционните схващания, тези проблеми не само ще останат нерешени, но противоречията ще се задълбочават. Сама по себе си традиционната култура не е критерий за оценка на нещата. Тя е свързана с човешката природа и в нея се смесват плътски неща като човешка привързаност, егоистични желания и избухливост. Разбира се, има и нещо, което е най-съществено за традиционната култура, а именно лицемерието. Хората използват синовното отношение на децата си, за да докажат, че са ги възпитали добре и че децата им притежават човешка природа. По същия начин децата използват синовното отношение към родителите си, за да докажат, че не са неблагодарни хора, а са смирени и скромни дами и господа, като по този начин се утвърждават сред различните класи и групи в обществото и го превръщат в средство за оцеляване. По своята същност това е най-лицемерният и съществен аспект в рамките на традиционната култура и не е критерий за оценка на нещата. Ето защо от гледна точка на родителите те трябва да се избавят от тези изисквания към децата си и да използват правилните мисли и възгледи в отношението към децата си и в разглеждането на отношението на децата им към самите тях. Ако не притежаваш или не разбираш истината, трябва поне да я възприемаш от гледна точка на човешката същност. Как се възприема от гледна точка на човешката същност? Децата, които живеят в това общество, в различни групи, на различни професионални позиции и в различни социални класи, не водят лесен живот. Има неща, с които те трябва да се сблъскат и да се справят в различни среди. Те имат свой собствен живот и съдба, определена от Бог. Също така те имат свои собствени методи за оцеляване. Разбира се, в съвременното общество натискът, оказван върху всеки независим човек, е много голям. Всеки се сблъсква с проблеми, свързани с оцеляването, с отношенията между началници и подчинени, с проблеми, свързани с децата, и т.н. — натискът от всичко това е огромен. За да сме честни, на никого не е лесно. Особено в днешната хаотична и динамична жизнена среда, изпълнена с конкуренция и кървави конфликти навсякъде, животът на никого не е лесен — животът на всички е доста труден. Няма да навлизам в подробности как се е стигнало до това. Живеейки в такава среда, ако човек не вярва в Бог и не изпълнява дълга си, не му остава никакъв път, по който да поеме. Единственият му път е да следва света, да се поддържа жив, постоянно да се адаптира към този свят и да се бори за своето бъдеще и оцеляване на всяка цена, за да преживее всеки ден. Всъщност всеки ден е болезнен за него и той се бори всеки ден. Затова, ако родителите продължават допълнително да изискват от децата си да правят това или онова, това несъмнено ще влоши нещата, като съсипва и измъчва тялото и ума им. Родителите имат свои социални кръгове, свой начин на живот и своя жизнена среда, а децата също имат своя собствена жизнена среда и свое пространство, както и свое собствено житейско обкръжение. Ако родителите се намесват твърде много или предявяват прекомерни изисквания към децата си, искайки от тях да направят това и онова за тях, за да се отблагодарят за усилията, които някога са положили в името на децата си, погледнато от тази гледна точка, това е доста нечовешко, нали? Независимо от това как живеят или оцеляват децата им или от трудностите, с които се сблъскват в обществото, родителите нямат никаква отговорност или задължение да правят каквото и да било за тях. Въпреки това родителите трябва да се въздържат да добавят каквито и да било проблеми или бреме към сложния живот на децата си или към трудните им житейски ситуации. Именно това трябва да правят родителите. Не изисквайте твърде много от децата си и не ги обвинявайте прекалено много. Трябва да се отнасяте към тях справедливо и равнопоставено и да разглеждате положението им със съпричастност. Разбира се, родителите трябва да се справят и със собствения си живот. Децата ще уважават такива родители и те ще бъдат достойни за уважение. Като родител, ако вярваш в Бог и изпълняваш дълга си, тогава независимо от дълга, който изпълняваш в Божия дом, няма да имаш време да мислиш за неща като това да изискваш от децата си да проявяват синовно отношение и да разчиташ, че те ще те издържат на старини. Ако все още има такива хора, те не са истински вярващи и със сигурност не се стремят към истината. Всички те са просто объркани хора и неверници. Не е ли така? (Да, така е.) Ако родителите са заети, ако са натоварени с изпълнение на дълг и са заети с работа, тогава със сигурност не бива да повдигат въпроса дали децата им имат синовно отношение, или не. Ако родителите винаги повдигат този въпрос, като казват: „Децата ми не проявяват синовно отношение: не мога да разчитам на тях и те няма да са способни да ме издържат на старини“, тогава те са просто лениви и бездейни и търсят проблеми без причина. Не е ли така? Какво трябва да направите, ако срещнете такива родители? Да им дадете урок. Как да го направите? Просто кажете: „Не си ли способен да живееш самостоятелно? Достигнал ли си дотам, че вече да не можеш да се храниш или да пиеш? Достигнал ли си дотам, че да не можеш вече да оцеляваш? Ако си способен да живееш, продължи да живееш. Ако не си, умри!“. Смееш ли да кажеш нещо подобно? Кажи Ми, нечовешко ли е да го кажеш? (Не смея да го кажа.) Не си способен да го кажеш, нали? Не можеш да понесеш да го кажеш. (Точно така.) Когато остарееш малко, ще си способен да го кажеш. Ако родителите ти са направили твърде много вбесяващи неща, тогава ще можеш да го кажеш. Те са били наистина добри с теб и никога не са те наранявали, но ако те наранят, тогава ще можеш да го кажеш. Не е ли така? (Да, така е.) Ако винаги изискват от теб да се прибираш вкъщи, като казват: „Ела вкъщи и ми донеси пари, ти, неблагодарно дете!“ и те хокат и проклинат всеки ден, тогава ще си способен да го кажеш. Ще кажеш: „Ако си способен да живееш, тогава продължавай да живееш, ако не, тогава умри! Не можеш ли да продължиш да живееш без деца? Погледни онези възрастни хора, които нямат деца, не живеят ли те достатъчно добре и щастливо? Те се грижат за собствения си живот всеки ден, а ако имат свободно време, излизат на разходка и раздвижват тялото си. Всеки ден животът им изглежда доста пълноценен. Погледни се — нищо не ти липсва, така че защо да не можеш да продължиш да живееш? Ти се унижаваш и заслужаваш да умреш! Трябва ли да имаме синовно отношение към теб? Ние не сме твои роби, нито твоя частна собственост. Ти трябва да извървиш собствения си път, а ние не сме длъжни да носим тази отговорност. Дали сме ти достатъчно за ядене, обличане и ползване. Защо ни се бъркаш? Ако продължаваш да ни се бъркаш, ще те изпратим в старчески дом!“. Ето как трябва да се постъпва с такива родители, нали? Не можеш да ги глезиш. Ако децата им не са там, за да се грижат за тях, те плачат и ридаят по цял ден, сякаш небето се стоварва върху тях, сякаш не могат да продължат да живеят. Ако не могат да продължат да живеят, нека умрат и да видят сами — но те няма да умрат, прекалено много ценят живота си. Тяхната философия на живот е да зависят от другите, за да живеят по-добре, по-свободно и по-своенравно. Те трябва да градят своето щастие и радост върху страданието на децата си. Не трябва ли тези родители да умрат? (Трябва.) Ако децата им правят компания и им служат всеки ден, тогава те се чувстват щастливи, радостни и горди, а децата им трябва да страдат и да го приемат. Не трябва ли тези родители да умрат? (Трябва.)

Да завършим днешното ни общение тук с последния въпрос за очакванията на родителите към техните потомци. Изяснен ли е въпросът за подхода на родителите към това дали децата им имат синовно отношение, дали са надеждни, дали се грижат за тях на старини и дали ги изпращат? (Да.) Като родител ти не бива да поставяш такива изисквания, да имаш такива мисли и възгледи или да възлагаш такива надежди на децата си. Твоите деца не ти дължат нищо. Твоя отговорност е да ги отгледаш. Дали се справяш добре с това, или не, е друг въпрос. Те не ти дължат нищо: те са добри към теб и се грижат за теб единствено поради това, че изпълняват някаква отговорност, а не за да изплатят някакъв дълг, защото те не ти дължат нищо. Следователно те не са длъжни да проявяват синовно отношение към теб или да бъдат някой, на когото можеш да се уповаваш и да разчиташ. Разбирате ли? (Да.) Те се грижат за теб, те са някой, на когото можеш да разчиташ, и ти дават малко пари, за да ги похарчиш — това е просто тяхна отговорност като деца, не е синовно отношение. По-рано споменахме метафората за враните, които хранят родителите си, и агнетата, които коленичат, за да бозаят мляко. Дори животните разбират тази доктрина и могат да я изпълняват. Несъмнено и хората трябва да разбират това! Хората са най-висшите същества сред всички живи същества, създадени от Бог, с мисли, с човешка природа и с чувства. Като човешки същества те разбират това, без да е необходимо да бъдат обучавани. Дали децата могат да имат синовно отношение, или не, зависи в общи линии от това дали Бог е предначертал да съществува съдба между вас, дали между вас ще има допълващи се и взаимно подкрепящи се отношения и дали можете да се радвате на тази благословия. По-точно този въпрос зависи от това дали децата ти притежават човешка природа. Ако те наистина притежават съвест и разум, тогава не е необходимо да ги възпитаваш — те ще го разберат от малки. Ако разбират всичко това от малки, не мислиш ли, че ще го разбират още повече, когато пораснат? Не е ли така? (Да, така е.) Още от малки те разбират такива доктрини като „Да печелиш пари, за да ги харчиш за мама и татко, е нещо, което правят добрите деца“, така че няма ли да го разбират още по-добре, когато пораснат? Трябва ли все още да бъдат възпитавани? Трябва ли родителите все още да им преподават такива идеологически уроци? Няма нужда. Затова е глупаво родителите да изискват от децата си да проявяват синовно отношение, да се грижат за тях на старини и да ги изпращат. Нима децата, които раждаш, не са хора? Дървета ли са или са изкуствени цветя? Наистина ли не разбират, наистина ли трябва да ги възпитаваш? Дори кучетата разбират това. Например, когато две малки кучета са с майка си, ако другите кучета започнат да тичат към нея и да я лаят, те няма да търпят това: защитават майка си иззад оградата и не позволяват на другите кучета да я лаят. Дори кучетата разбират това, разбира се, че и хората трябва да го разбират! Няма нужда да ги учите: изпълнението на отговорностите е нещо, което хората могат да правят, и родителите не бива да внушават такива мисли на децата си — те ще го правят сами. Ако не притежават човешка природа, тогава дори при подходящи условия няма да го правят. Ако притежават човешка природа и имат подходящи условия, тогава те естествено ще го правят. Следователно родителите не трябва да изискват, подтикват или обвиняват децата си за това дали проявяват синовно отношение, или не. Всичко това е излишно. Ако можеш да се радваш на синовната почит на децата си, това се счита за благословия. Ако не можеш да се радваш, това не се счита за твоя загуба. Всичко е предначертано от Бог, нали? Добре, нека приключим днешното си общение тук. Довиждане!

27 май 2023 г.