Очакванията на родителите към техните потомци включват два аспекта. Единият аспект е свързан с очакванията през годините, в които се оформя характерът на децата им, а другият — с очакванията след като децата им станат пълнолетни. Миналия път нашето общение засегна накратко очакванията в периода, след като децата станат пълнолетни. За какво разговаряхме? (Боже, миналия път разговаряхме за родителите, които се надяват, че техните пълнолетни деца ще имат безпроблемна работна среда, щастливи и пълноценни бракове и успешни кариери.) Общо взето за това разговаряхме. След като родителите отгледат децата си до зряла възраст, децата им стават пълнолетни и се сблъскват с обстоятелства, включващи работа, кариера, брак, семейство и самостоятелен живот, дори отглеждане на собственото им потомство. Те ще напуснат баща си и майка си и ще бъдат независими, ще се изправят сами пред всеки проблем, с който може да се сблъскат в живота. Тъй като децата им вече са пораснали, родителите повече не носят отговорността да се грижат за физическото здраве на децата си или да участват пряко в живота, работата, брака, семейството им и т.н. Разбира се, поради емоционалните и семейните връзки, родителите могат да предлагат елементарни грижи, от време на време могат да дават съвети, да дават някои предложения или да оказват помощ от позицията си на хора с опит, или могат временно да предоставят необходимите грижи. Казано накратко, щом децата станат пълнолетни, родителите са изпълнили по-голямата част от своите отговорности към децата си. Ето защо някои от очакванията, които родителите може да имат за пълнолетните си деца, поне от Моя гледна точка, са ненужни. Защо са ненужни? Защото, независимо от това родителите какви очакват да станат децата им, какъв брак, семейство, работа или кариера очакват те да имат, дали ще бъдат богати или бедни, или каквито и да са очакванията на родителите, това не са нищо повече от очаквания, а като пълнолетни животът на децата им в крайна сметка е в техните собствени ръце. Разбира се, принципно погледнато, съдбата на целия живот на сина или дъщеря им и това дали са богати или бедни, всичко това е повелено от Бог. Родителите нямат отговорност или задължение да надзирават тези въпроси, нито имат правото да се намесват. Следователно очакванията на родителите са просто своеобразни добри пожелания, основани на техните чувства. Никой родител не желае детето му да е бедно, неомъжено, разведено, да има проблемно семейство или да изпитва трудности в работата. Никой от тях не очаква тези неща за детето си, а несъмнено очаква най-доброто за децата си. Ако обаче очакванията на родителите са в противоречие с реалността на живота на децата им или ако тази реалност се разминава с техните очаквания, как трябва те да подходят към това? Именно за това трябва да разговаряме. Когато става въпрос за отношението към пълнолетните деца, което трябва да се насърчава, освен мълчаливо да ги благославят и да имат добри очаквания за тях, независимо от това какъв вид препитание имат децата им, каква съдба или какъв живот имат, родителите могат само да оставят всичко това да се случи. Никой родител не може да промени каквото и да е от това, нито може да го контролира. Макар че си родил децата си и си ги отгледал, както обсъждахме преди, родителите не са господари на съдбите на децата си. Родителите зачеват физическото тяло на децата си и ги отглеждат до зряла възраст, но що се отнася до това каква съдба ще имат децата им, това не е нещо, което се дава или избира от родителите, и родителите със сигурност не го решават. Желаеш децата ти да се справят добре, но това гарантира ли, че ще стане така? Не желаеш да ги сполети беда, лош късмет и каквито и да било нещастия, но означава ли това, че ще са способни да ги избегнат? С каквото и да се сблъскат децата ти, нито едно от тези неща не е подвластно на човешката воля, нито се определя от твоите потребности или очаквания. И така, какво ти подсказва това? След като децата са станали възрастни, способни са да се грижат за себе си, да имат независими мисли, възгледи за нещата, принципи на държание и схващане за живота и вече не са под влиянието, контрола, възпирането или ръководството на родителите си, значи те наистина са възрастни. Какво означава това, че са станали възрастни? Означава, че родителите им трябва да ги оставят да отлетят. В писмения език това се нарича „оставяне да си тръгнат“, което позволява на децата самостоятелно да изследват и да поемат по своя път в живота. Какво казваме на разговорен език? „Да се отдръпнат“. С други думи, родителите трябва да престанат да дават нареждания на пълнолетните си деца и да казват неща като: „Трябва да си търсиш такава работа, трябва да работиш в този бранш. Не прави това, твърде рисковано е!“. Уместно ли е родителите да дават нареждания на пълнолетните си деца? (Не, не е.) Те винаги искат да държат живота, работата, брака и семейството на пълнолетните си деца под свой контрол и под око, като се безпокоят, тревожат се, страхуват се и са загрижени дали има нещо, което не знаят или не могат да контролират, като си казват: „Ами ако синът ми не обмисли внимателно този въпрос? Може ли да си навлече проблеми със закона? Аз нямам пари за съдебен процес! Ако го съдят и няма пари, може ли да се озове в затвора? Ако влезе в затвора, може ли да бъде несправедливо обвинен от зли хора и да излежи осем или десет години? Ще го напусне ли съпругата му? Кой ще се грижи за децата?“. Колкото повече мислят за това, толкова повече се налага да се тревожат. „Работата на дъщеря ми не върви добре. Хората винаги се отнасят зле с нея, а и шефът ѝ не е добър към нея. Какво можем да направим? Трябва ли да ѝ намерим друга работа? Трябва ли да използваме някои връзки, или да създадем контакти, да похарчим малко пари и да ѝ намерим работа в държавен отдел, където ежедневно да има леко натоварване като държавен служител? Дори и заплатата да не е висока, поне няма да се отнасят зле с нея. Никога не сме я удряли, когато беше малка, и я глезехме като принцеса, а сега я тормозят други хора. Какво да правим?“. До такава степен се тревожат, че не могат да се хранят или да спят, а от безпокойството устите им се покриват с мехури. Винаги когато децата им се сблъскат с нещо, те се безпокоят и го приемат присърце. Искат да участват във всичко, да се намесват във всяка ситуация. Когато децата им се разболеят или срещнат някаква трудност, те се измъчват, нещастни са и казват: „Просто искам да си добре. Защо не си добре? Искам всичко да върви гладко за теб, искам всичко да става точно както искаш, точно както планираш да се случи. Искам да се радваш на успех, а не да имаш лош късмет, да бъдеш мамен или да бъдеш натопен и да имаш проблеми със закона!“. Някои деца взимат ипотечен кредит за къща и ипотеката им може да е за тридесет или дори петдесет години. Родителите им започват да се тревожат: „Кога ще се изплатят всички тези заеми? Не е ли равносилно на това да се заробиш с ипотеката? Нашето поколение не се нуждаеше от ипотека, за да си купи къща. Живеехме в апартаменти, предоставени от предприятието, и плащахме по няколко долара наем всеки месец. Житейската ни ситуация беше толкова спокойна. В днешно време на тези млади хора им е много трудно, наистина не им е лесно. Трябва да вземат ипотечен кредит и макар да живеят добре, всеки ден работят толкова усърдно — те са изтощени! Често стоят будни до късно и работят извънредно, графикът им за хранене и сън е нередовен и винаги си купуват готова храна за вкъщи. Стомасите им страдат, както и здравето им. Трябва да им сготвя и да почистя жилището им. Трябва да подредя вместо тях, защото те нямат време — животът им е бъркотия. Вече съм на възраст, костите ми остаряха и не мога да върша много, затова просто ще им стана прислужница. Ако наемат истинска прислужница, ще трябва да харчат пари, а тя може и да не е благонадеждна. Затова ще им прислужвам безплатно“. И така, тя става слугиня, всеки ден чисти дома на децата си, подрежда, готви, когато е време за ядене, купува зеленчуци и зърнени храни и поема безкрайни отговорности. От родител тя се превръща в стара слугиня, в прислужница. Когато децата ѝ се приберат и не са в добро настроение, тя трябва да наблюдава израженията им и да говори предпазливо, докато децата ѝ не станат отново щастливи, и едва тогава може да бъде щастлива и тя. Тя е щастлива, когато децата ѝ са щастливи, и се тревожи, когато децата ѝ се тревожат. Това ценен начин на живот ли е? Не е по-различен от това да изгубиш себе си.

Възможно ли е родителите да поемат разходите за съдбите на децата си? За да преследват слава, изгода и светски удоволствия, децата са готови да понесат всички трудности, които се изпречат на пътя им. Нещо повече, като възрастни, нормално ли е да се изправят пред каквито и да било трудности, необходими за собственото им оцеляване? Колкото се наслаждават, толкова трябва да са готови и да страдат — това е естествено. Родителите им са изпълнили своите отговорности, тогава без значение на какво искат да се наслаждават децата им, родителите не бива да плащат сметката. Независимо родителите колко добър живот искат да имат техните деца, ако децата им искат да се наслаждават на хубави неща, тогава те сами трябва да поемат целия натиск и страдание, а не родителите им. Следователно, ако родителите винаги искат да правят всичко вместо децата си и да поемат разходите за техните трудности, като доброволно се превърнат в техни роби, тогава това не е ли прекалено? Ненужно е, защото надхвърля това, което би трябвало да се очаква от родителите. Друга основна причина е, че независимо какво и колко правиш за децата си, не можеш да промениш съдбите им или да облекчиш страданието им. Всеки човек, който се опитва да се справи в обществото, независимо дали преследва слава и изгода, или поема по правилния път в живота, като възрастен трябва да поеме отговорност за собствените си желания и идеали и сам да си плаща за това. Никой не бива да поема нищо вместо тях. Дори родителите им, хората, които са ги родили и отгледали, най-близките им хора, не са длъжни да плащат вместо тях или да споделят страданието им. В това отношение същото важи и за родителите, защото те не могат да променят нищо. Следователно всичко, което правиш за децата си, е напразно. Тъй като е напразно, трябва да се откажеш от този подход. Макар че родителите може да са стари и вече да са изпълнили своите отговорности и задължения към децата си, макар че всичко, което родителите правят, е незначително в очите на децата им, те все пак трябва да имат свое собствено достойнство, свои собствени стремежи и своя собствена мисия, която да изпълнят. Като човек, който вярва в Бог и се стреми към истината и спасението, енергията и времето, които ти остават в твоя живот, трябва да се изразходват за изпълнението на твоя дълг и за всичко, което Бог ти е поверил. Не бива да отделяш време за децата си. Животът ти не принадлежи на твоите деца и не бива да се изразходва за живота или оцеляването им, нито за да удовлетворява твоите очаквания към тях. Вместо това той трябва да бъде посветен на дълга и поверената задача, която Бог ти е дал, както и на мисията, която трябва да изпълниш като сътворено същество. Ето в какво се състои ценността и смисълът на твоя живот. Ако желаеш да изгубиш собственото си достойнство и да станеш роб на децата си, да се тревожиш за тях и да правиш всичко вместо тях, за да удовлетвориш собствените си очаквания за тях, то всичко това е безсмислено, не е ценно и няма да бъде отчетено. Ако упорстваш в това и не се избавиш от тези идеи и действия, то може да означава единствено, че не си човек, който се стреми към истината, че не си компетентно сътворено същество и че си доста непокорен. Не цениш нито живота, нито времето, дадени ти от Бог. Ако животът и времето ти се изразходват само за плътта и чувствата ти, а не за дълга, който Бог ти е дал, тогава твоят живот е ненужен и е лишен от ценност. Не заслужаваш да живееш, не заслужаваш да се наслаждаваш на живота, който Бог ти е дал, и не заслужаваш да се наслаждаваш на всичко, което Бог ти е дал. Бог ти е дал деца само за да се насладиш на процеса на отглеждането им, да придобиеш от него житейски опит и знания като родител, да ти позволи да преживееш нещо специално и необикновено в човешкия живот, а след това да оставиш потомството си да се множи… Разбира се, то е и за да изпълниш отговорността на сътвореното същество като родител. Това е отговорността към следващото поколение, която Бог е предопределил да изпълниш, както и ролята, която изпълняваш като родител на следващото поколение. От една страна, това е да се премине през този необикновен процес на отглеждане на деца, а от друга — да се изпълни роля във възпроизвеждането на следващото поколение. След като това задължение е изпълнено и децата ти пораснат и станат пълнолетни, независимо дали ще станат изключително успешни, или ще си останат обикновени, нормални и семпли личности, това няма нищо общо с теб, защото съдбата им не се определя и не се избира от теб и със сигурност не ти си им я дал, а тя е предопределена от Бог. Тъй като е предопределена от Бог, не бива да се месиш или да си пъхаш носа в живота или оцеляването им. Навиците, ежедневието и отношението им към живота, каквито и стратегии за оцеляване да имат, каквито и да са възгледите им за живота, каквото и да е отношението им към света — това е техен собствен избор и не е твоя грижа. Не си задължен да ги коригираш или да понасяш страдания от тяхно име, за да си сигурен, че са щастливи всеки ден. Всички тези неща са ненужни. Съдбата на всеки човек е определена от Бог. Следователно колко благословии или страдание ще изпита през живота си, какво семейство, брак и деца ще има, през какви преживявания ще премине в обществото и какви събития ще преживее в живота, той самият не може да предвиди или да промени тези неща, а родителите още по-малко са в състояние да ги променят. Следователно, ако децата срещат някакви трудности, родителите трябва да помагат положително и активно, ако са в състояние да го направят. В противен случай най-добре е родителите да се отпуснат и да разглеждат тези въпроси от гледната точка на сътворени същества и да се отнасят към децата си по същия начин — като към сътворени същества. Те също трябва да преживеят страданието, което ти преживяваш; те също трябва да живеят живота, който ти живееш; те също ще преминат през процеса на отглеждане на малки деца, през който ти си преминал; те също ще преживеят обратите, измамите и лъжите, които ти преживяваш в обществото и сред хората, емоционалните обвързаности, междуличностните конфликти и всяко подобно нещо, което ти си преживял. Всички те, като теб, са покварени човешки същества, всички са увлечени от теченията на злото, покварени от Сатана. Ти не можеш да избягаш от това и те също не могат. Затова желанието да им помогнеш да избегнат всички страдания и да се насладят на всички благословии на света е наивна илюзия и глупава идея. Колкото и огромни да са крилете на орела, те не могат да защитават младото орле през целия му живот. Младото орле накрая ще достигне момента, в който ще трябва да порасне и да лети само. Когато младото орле реши да лети само, никой не знае докъде може да се простре хоризонтът му и къде ще избере да лети. Затова най-разумното отношение на родителите, след като децата им пораснат, е да се избавят, да ги оставят да преживеят живота си сами, да ги оставят да живеят самостоятелно и самостоятелно да посрещат различните предизвикателства в живота, да се справят с тях и да ги преодоляват. Ако те потърсят помощ от теб и имаш възможност и условия да им помогнеш, разбира се, може да им подадеш ръка и да им предоставиш необходимата помощ. Предпоставката обаче е, че независимо от това каква помощ ще им предоставиш, била тя финансова или психологическа, тя може да бъде само временна и не може да промени никакви съществени проблеми. Те трябва сами да се ориентират в своя житейски път и ти нямаш задължението да поемаш на плещите си каквито и да е техни дела или последствия. Ето какво отношение трябва да имат родителите към своите пълнолетни деца.

След като разберат какво трябва да е отношението на родителите към пълнолетните им деца, трябва ли родителите да се избавят и от очакванията си към своите пълнолетни деца? Някои невежи родители не могат да проумеят живота или съдбата, не признават Божието върховенство и са склонни да правят невежи неща по отношение на децата си. Например, след като децата им станат самостоятелни, те може да се сблъскат с някои особени ситуации, трудности или сериозни инциденти. Някои ги сполетяват болести, други се замесват в съдебни дела, трети се развеждат, четвърти биват измамени и излъгани, пети биват отвлечени, наранени, жестоко бити или на прага на смъртта. Има дори такива, които започват да злоупотребяват с наркотици и т.н. Какво трябва да правят родителите в тези особени и важни ситуации? Каква е типичната реакция на повечето родители? Правят ли това, което трябва да правят като сътворени същества с идентичността на родители? Много рядко родителите чуват такива новини и реагират така, както биха реагирали, ако това се беше случило с непознат. По-голямата част от родителите не заспиват по цели нощи, докато косата им не побелее, губят от съня си нощ след нощ, нямат апетит през деня, напрягат мозъка си с мисли, а някои дори плачат горчиво, докато очите им се зачервят и сълзите им пресъхнат. Молят се горещо на Бог, така че Той да вземе предвид собствената им вяра и да защити децата им, да им окаже благоволение и да ги благослови, да прояви милост и да пощади живота им. В ролята им на родители в такава ситуация всички техни човешки слабости, уязвимости и чувства към децата им биват разобличени. Какво още се разкрива? Бунтарството им срещу Бог. Те умоляват Бог и отправят молитви към Него, като Го молят настоятелно да опази децата им от нещастие. Дори да се случи бедствие, те се молят децата им да не умрат, да могат да избегнат опасността, да не бъдат наранени от зли хора, да не се задълбочат болестите им, а да се подобрят и т.н. За какво се молят те в действителност? (Боже, с тези молитви те отправят искания към Бог, с прикрит подтекст на оплакване.) От една страна, те са крайно недоволни от тежкото положение на децата си, като се оплакват, че Бог не е трябвало да допуска да им се случват такива неща. Недоволството им е примесено с оплакване и те молят Бог да промени решението Си, да не постъпва така, да избави децата им от опасност, да ги предпазва, да ги изцери от болестите им, да им помогне да избегнат съдебни дела, да предотврати бедствие, когато такова възникне, и т.н. — накратко, да направи така, че всичко да върви безпроблемно. Като се молят по този начин, от една страна те се оплакват на Бог, а от друга — отправят искания към Него. Не е ли това проявление на бунтарство? (Така е.) Неявно казват, че това, което Бог прави, не е правилно или добро, че Той не бива да действа така. Тъй като това са техните деца, които са вярващи, те смятат, че Бог не би трябвало да позволява на децата им да се случват такива неща. Техните деца са различни от другите. Те трябва да получават преференциални благословии от Бог. Заради вярата им в Бог Той би трябвало да благослови децата им, а ако не го направи, те се огорчават, плачат, изпадат в истерия и не искат да следват повече Бог. Ако детето им умре, чувстват, че и те не могат да продължат да живеят. Това ли е чувството, което се върти в главата им? (Да.) Това не е ли форма на протест срещу Бог? (Да.) Това е протестиране срещу Бог. То е същото както при кучетата, които искат да бъдат нахранени в точно определения час за хранене и изпадат в безпричинен гняв, ако има малко забавяне. Те грабват купичката в устата си и я удрят в пода — това не е ли неразумно? (Да, така е.) Понякога, ако им даваш месо няколко дни подред, но от време на време пропускаш един ден без месо, тогава кучетата с животинския си нрав могат да изхвърлят храната на пода или да вземат купичката в устата си и да я блъскат по земята, с което ти казват, че искат да им дадеш месо, че месото е нещо, което смятат, че трябва да им се дава, и че е недопустимо да не им се дава месо. Хората могат да бъдат също толкова неразумни. Когато децата им се сблъскат с неприятности, те се оплакват на Бог, предявяват изисквания към Него и протестират срещу Него. Не е ли това повече или по-малко поведението на животни? (Да, така е.) Животните не разбират истината или така наречените доктрини на хората и човешките чувства. Когато се гневят безпричинно или се държат лошо, това е донякъде разбираемо. Но когато хората протестират срещу Бог по този начин, постъпват ли те разумно? Може ли да им бъде простено? Ако животните се държат по този начин, хората може да кажат: „Това малко приятелче има доста буен нрав. То дори знае как да протестира — доста е умно. Предполагам, че не бива да го подценяваме“. Намират го за забавно и смятат, че това животно е всичко друго, но не и глупаво. Така че, когато едно животно изпадне в безпричинен гняв, хората го уважават повече. Ако човек протестира срещу Бог, трябва ли Бог да има същото уважение към него и да каже: „Този човек идва с такива изисквания. Те са всичко друго, но не и обикновени!“. Би ли се отнесъл Бог към теб с такова голямо уважение? (Не.) И така, как Бог определя това поведение? Не е ли това бунтарство? (Да, така е.) Нима хората, които вярват в Бог, не знаят, че това поведение е неправилно? Нима епохата на „Вярата на един човек в Господ носи благословии на цялото семейство“ не е отминала отдавна? (Да, отминала е.) Тогава защо хората все още постят и се молят по този начин, като умоляват безсрамно Бог да закриля и благославя децата им? Защо все още се осмеляват да протестират и да спорят с Бог, като казват: „Ако не го направиш, ще продължа да се моля, ще постя!“. Какво означава постенето? Означава да обявиш гладна стачка, което в друг смисъл означава да се държиш безсрамно и да изпадаш в истерия. Когато хората се държат безсрамно спрямо другите хора, те може да тропат с крак и да казват: „О, детето ми си отиде. Не искам да живея повече, не мога да продължа!“. Те не правят това, когато са пред Бог. Тогава говорят съвсем елегантно, като казват: „Боже, умолявам Те да защитиш детето ми и да излекуваш болестта му. Боже, Ти си великият лекар, който спасява хората — Ти можеш да направиш всичко. Умолявам Те да бдиш над него и да го защитаваш. Твоят Дух е навсякъде, Ти си праведен, Ти си Бог, който проявява милост към хората. Ти се грижиш за тях и ги цениш“. Какво означава това? Нищо от това, което казват, не е погрешно, просто моментът не е подходящ да се казват такива неща. Подтекстът е, че ако Бог не спаси детето ти и не го защити, ако не изпълни желанията ти, тогава Той не е любящ Бог, Той е лишен от любов, Той не е милостив и Той не е Бог. Не е ли такъв подтекстът? Не е ли това безсрамно поведение? (Да.) Дали хората, които действат безсрамно, почитат Бог като велик? Дали имат богобоязливи сърца? (Не.) Хората, които действат безсрамно, са точно като мошениците — те нямат богобоязливи сърца. Те се осмеляват да се съревновават с Бог и да протестират срещу Него, и дори да действат по неразумен начин. Не е ли това същото като да търсиш смъртта? (Да.) Защо твоите деца са толкова специални? Когато Бог устройва или управлява съдбата на друг човек, ти смяташ, че това е добре, стига да няма нищо общо с теб. Но смяташ ли, че Той не би трябвало да е способен да управлява съдбата на твоите деца? В Божиите очи цялото човечество е под Божието върховенство и никой не може да се измъкне от върховенството и подредбите, определени от Божиите ръце. Защо твоите деца да са изключение? Божието върховенство е предначертано и планирано от Него. Правилно ли е да искаш да го промениш? (Не е правилно.) Това не е правилно. Затова хората не трябва да вършат глупави или неразумни неща. Каквото и да прави Бог, то се основава на причините и последствията от предишни животи — какво общо има това с теб? Ако се противопоставяш на Божието върховенство, си търсиш смъртта. Ако не искаш твоите деца да преживеят тези неща, това произтича от привързаност, а не от справедливост, милост или доброта — то се дължи само на последствията от твоята привързаност. Привързаността е изразител на егоизма. Тази привързаност, която изпитваш, не заслужава да бъде демонстрирана. Ти не можеш да я оправдаеш дори пред себе си и въпреки това все още искаш да я използваш, за да изнудваш Бог. Някои хора дори казват: „Детето ми е болно и ако умре, няма да продължа да живея!“. Наистина ли имаш смелостта да умреш? Опитай се тогава да умреш! Истинска ли е вярата на такива хора? Наистина ли ще спреш да вярваш в Бог, ако детето ти умре? Какво би могла да промени смъртта му? Ако не вярваш в Бог, нито идентичността на Бог, нито Неговият статус ще се променят. Бог пак е Бог. Той не е Бог, защото ти вярваш в Него, нито престава да бъде Бог заради твоето неверие. Дори ако цялото човечество не вярваше в Бог, идентичността и същността на Бог биха останали непроменени. Неговият статус би останал непроменен. Той винаги ще бъде Този, Който господства над съдбата на цялото човечество и над вселенския свят. Това няма нищо общо с това дали ти вярваш, или не. Ако вярваш, към теб ще бъде проявена благосклонност. Ако не вярваш, няма да имаш възможност за спасение и няма да го постигнеш. Ти обичаш и защитаваш децата си, изпитваш привързаност към тях, не можеш да се избавиш от тях и затова не позволяваш на Бог да направи нищо. Има ли смисъл в това? Дали то е съгласно истината, морала или човешката природа? То не е съгласно нищо, дори по отношение на морала, нали така? Ти не цениш децата си, а ги предпазваш — ти си под влиянието на своята привързаност. Дори казваш, че ако детето ти умре, няма да продължиш да живееш. След като си толкова безотговорен към собствения си живот и не цениш живота, който Бог ти е дал, ако искаш да живееш за децата си, тогава просто давай и умри заедно с тях. Не е ли лесно да се направи? След като умреш и пристигнеш в духовния свят, можеш да провериш и да видиш, ти и духовете на децата ти от един и същи тип ли сте? Продължавате ли да имате същата физическа връзка? Продължавате ли да изпитвате привързаност един към друг? Когато се върнеш в другия свят, ще се промениш. Не е ли вярно? (Да, така ще стане.) Когато хората гледат на нещата с очите си и преценяват дали са добри, или лоши, или каква е природата им, на какво разчитат? Те разчитат на своите мисли. Като гледат нещата само с очите си, те не могат да видят отвъд материалния свят. Не могат да видят в духовния свят. Какво ще си помислят хората в умовете си? „На този свят хората, които са ме родили и отгледали, са най-близките и скъпите ми хора. Аз също обичам хората, които са ме родили и отгледали. Без значение кога, детето ми винаги е най-близко до мен и аз винаги ценя най-много детето си“. Това е обхватът на техния мисловен пейзаж и хоризонт. Толкова „широк“ е техният мисловен пейзаж. Глупаво ли е да се каже това, или не? (Глупаво е.) Не е ли детинско? (Детинско е.) Толкова е детинско! Твоите деца са свързани с теб само по кръвна линия в този живот. А какво да кажем за техния минал живот, как са били свързани те с теб тогава? Къде ще отиде детето ти след смъртта си? След като умре, тялото му поема последния си дъх, душата му си отива и то се сбогува напълно с теб. Вече няма да те разпознава, няма да остане дори за секунда, просто ще се върне в другия свят. Когато се върне в онзи свят, ти плачеш, липсва ти и се чувстваш нещастен и измъчен, като си казваш: „О, моето дете си отиде и никога повече няма да мога да го видя!“. Мъртвецът има ли някакво съзнание? Той няма съзнание за теб, ти не му липсваш ни най-малко. Щом напусне тялото си, той веднага се превръща в трета страна и вече няма връзка с теб. Как те възприема? Той казва: „Тази старица, този старец — за кого плачат? О, те плачат за едно тяло. Чувствам се така, сякаш току-що съм се разделил с това тяло: сега не съм толкова тежък и вече не изпитвам болка от болестта — свободен съм“. Това чувства той. След като умре и напусне тялото си, той продължава да съществува в другия свят, появявайки се в различна форма, и вече няма никаква връзка с теб. Ти плачеш и копнееш за него тук, страдаш заради него, но той не чувства нищо, не знае нищо. След много години, по силата на съдбата или по съвпадение, той може да стане твой колега или сънародник, или да живее далеч от теб. Макар че живеете в един и същи свят, вие ще бъдете две различни личности без връзка помежду си. Дори да е възможно някои хора да разпознаят, че са били такива и онакива в предишния си живот поради специални обстоятелства или поради нещо специално, което е било казано, той не чувства нищо, когато те види, и ти не чувстваш нищо, когато го видиш. Дори да е бил твое дете в предишния живот, ти не изпитваш нищо към него сега — мислиш само за починалото си дете. Той също не изпитва нищо към теб: той има свои родители, свое семейство и друго презиме — няма никаква връзка с теб. Но ти все още си там и той ти липсва — какво ти липсва? Липсва ти само физическото тяло и името, което някога е било свързано с теб по кръвна линия. Това е само образ, сянка, която блуждае в мислите или в съзнанието ти — тя няма действителна стойност. Той се е преродил, превърнал се е в човек или в друго живо същество — няма никаква връзка с теб. Ето защо, когато някои родители казват: „Ако детето ми умре, и аз няма да продължа да живея!“. — това е просто обикновено невежество! Неговият жизнен път е достигнал своя край, но защо ти трябва да не живееш повече? Защо говориш толкова безотговорно? Неговият жизнен път е приключил, Бог е прекъснал нишката му и той има друга задача — теб какво те засяга това? Ако имаш друга задача, Бог ще прекъсне и твоята нишка. Но ти все още нямаш такава, затова трябва да продължиш да живееш. Ако Бог иска да си жив, не можеш да умреш. Независимо дали става дума за нечии родители, деца или за други роднини или хора, свързани кръвно в живота им, когато става въпрос за привързаност, хората трябва да имат следната гледна точка и разбиране: що се отнася до привързаността, която съществува между хората, ако тя е свързана с кръвно родство, тогава изпълнението на отговорността е достатъчно. Освен да изпълнят отговорностите си, хората нямат нито задължението, нито способността да променят каквото и да било. Затова е безотговорно родителите да казват: „Ако нашите деца ги няма, ако ние като родители трябва да погребем собствените си деца, тогава няма да продължим да живеем“. Ако децата наистина са погребани от родителите си, може да се каже само, че времето им на този свят е траяло само толкова и те е трябвало да си отидат. Но родителите им са все още тук, затова трябва да продължат да живеят добре. Разбира се, според човешката им природа е нормално хората да мислят за децата си, но не бива да пропиляват времето, което им остава, в оплакване на починалите си деца. Това е глупаво. Ето защо когато се справят с този въпрос, от една страна, хората трябва да поемат отговорност за собствения си живот, а от друга — да разбират напълно семейните отношения. Отношението, което наистина съществува между хората, не се основава на връзки от плът и кръв, а е отношение между едно живо същество и друго, и двете създадени от Бог. Този вид отношение не съдържа връзка от плът и кръв. То е само отношение между две отделни живи същества. Ако мислите за това от този аспект, тогава като родители, когато децата ви имат нещастието да се разболеят или животът им е в опасност, трябва да се отнасяте правилно към тези въпроси. Не бива да се отказвате от времето, което ви остава, от пътя, по който трябва да поемете, или от отговорностите и задълженията, които трябва да изпълнявате, заради нещастието или кончината на децата си — трябва да се отнесете правилно към този въпрос. Ако имаш правилни мисли и гледни точки и ако можеш да прозреш тези неща, тогава ще си способен бързо да преодолееш отчаянието, скръбта и копнежа. Но какво става, ако не можеш да ги прозреш? Тогава това може да те преследва до края на живота ти, до деня на смъртта ти. Ако обаче можеш да прозреш това обстоятелство, ще има предел за този сезон от живота ти. Той няма да продължи вечно, нито ще те съпътства през остатъка от живота ти. Ако можеш да прозреш това, тогава ще можеш да се избавиш от част от него, което е нещо добро за теб. Но ако не можеш да прозреш семейните връзки, споделяни с твоите деца, тогава няма да си способен да се избавиш от него и за теб това ще е нещо жестоко. Никой родител не е лишен от емоции, когато детето му почине. Когато някой родител преживее това да трябва да погребе детето си или когато стане свидетел на това децата му да изпаднат в злополучна ситуация, той ще прекара остатъка от живота си в мисли и тревоги за тях, в капана на болката. Никой не може да избяга от нея: тя е белег и незаличима следа в душата. Не е лесно за хората да се избавят от тази емоционална привързаност, докато живеят в плътта, затова страдат заради нея. Ако обаче можеш да прозреш тази емоционална привързаност към децата си, тя ще стане много по-слаба. Несъмнено ти ще страдаш в много по-малка степен. Невъзможно е изобщо да не страдаш, но страданията ти ще бъдат значително по-малки. Ако не можеш да я прозреш, това ще ти се отрази жестоко. Ако можеш да я прозреш, това ще е било особено преживяване, което ти е причинило тежка емоционална травма, дало ти е по-задълбочена оценка и разбиране на живота, на семейните връзки и на човешката същност и е обогатило твоето житейско преживяване. Разбира се, този специфичен вид обогатяване е нещо, което никой не иска да притежава или да срещне. Никой не иска да се сблъсква с него, но ако то възникне, трябва да се справите с него правилно. За да предотвратиш жестокостта към себе си, трябва да се избавиш от досегашните си традиционни, гнили и погрешни мисли и възгледи. Трябва да се изправиш срещу емоционалните и кръвните си връзки по правилния начин и да възприемеш правилно смъртта на детето си. Щом наистина разбереш това, ще си способен да се избавиш напълно от него и то повече няма да те измъчва. Разбираш Ме, нали? (Да, разбирам.)

Някои хора казват: „Децата са активи, дадени на родителите от Бог, така че те са частна собственост на родителите“. Вярно ли е това твърдение? (Не, не е вярно.) Някои родители, като чуят това, казват: „Това е вярно твърдение. Нищо друго не ни принадлежи, само нашите деца, които са наша собствена плът и кръв. Те са най-скъпото нещо за нас“. Вярно ли е това твърдение? (Не е вярно.) Какво е невярно в него? Моля, обяснете вашата логика. Уместно ли е да се отнасяме към децата си като към своя частна собственост? (Не, не е уместно.) Защо не е уместно? (Защото частната собственост принадлежи на самия човек, а не на другите. Впрочем отношенията между децата и родителите всъщност не са нищо повече от плътски отношения. Човешкият живот идва от Бог, той е диханието, дадено от Бог. Ако някой смята, че е дал живот на децата си, неговата гледна точка и позиция са неправилни, а също така той изобщо не вярва в Божието върховенство и в подреденото от Бог.) Не е ли така? Освен физическата връзка, в Божиите очи животът на децата и родителите е независим. Те не си принадлежат един на друг, нито имат йерархични отношения. Разбира се, те със сигурност нямат отношения на притежател или притежаван. Техният живот идва от Бог и Бог господства над техните съдби. Просто децата се раждат от родителите си, родителите са по-възрастни от децата си, а децата са по-млади от родителите си. Все пак въз основа на тази връзка, на това повърхностно явление, хората вярват, че децата са принадлежност и частна собственост на родителите си. Това означава да разглеждате въпроса не от гледна точка на първопричината, а само на повърхностното ниво, въз основа на плътта и обичта на човека. Следователно този начин на разглеждане сам по себе си е погрешен и тази гледна точка е погрешна. Не е ли така? (Да, така е.) Тъй като децата не са принадлежност или частна собственост на родителите си, а са независими хора, каквито и очаквания да имат родителите за децата си след като те пораснат, тези очаквания трябва да останат като идеи в съзнанието им — те не могат да бъдат превърнати в реалност. Естествено, дори родителите да имат очаквания за своите пораснали деца, те не трябва да се опитват да ги реализират, нито да ги използват, за да изпълнят собствените си обещания, нито да правят някакви жертви или да плащат някаква цена за тях. И така, какво трябва да правят родителите? Те трябва да изберат да се избавят, след като пълнолетните им деца са придобили самостоятелен живот и способността да оцеляват. Избавянето е единственият истински начин да им покажат уважение и да носят отговорност за тях. Невежо и безсмислено поведение от страна на родителите е винаги да доминират над децата си, да ги контролират или да искат да се намесват и да участват в живота и оцеляването им, и е детинско от тяхна страна да действат по този начин. Колкото и високи да са очакванията на родителите към децата им, те не могат да променят нищо и няма как да се превърнат в реалност. Ето защо, ако родителите са мъдри, те трябва да се избавят от всички тези реалистични или нереалистични очаквания, да възприемат правилна гледна точка и позиция, въз основа на която да подхождат къмотношенията с децата си и към всяко действие, предприето от пълнолетните им деца, или към дадено събитие, което им се случва. Това е принципът. Уместен ли е? (Да, уместен е.) Ако можеш да го постигнеш, това доказва, че приемаш тези истини. Ако не можеш и настояваш да правиш нещата по свой начин, като смяташ, че семейната обич е най-голямото и най-важното нещо, че е най-значимото нещо на света, сякаш можеш да надзираваш съдбата на децата си и да държиш участта им в ръцете си, тогава давай и опитай — виж какъв ще е крайният резултат. От само себе си се разбира, че това може да завърши само с жалко поражение, без добър изход.