Всичко, което родителите правят, за да осъществят очакванията си към своите деца, които не са достигнали пълнолетие, противоречи на съвестта, разума и природните закони. То противоречи още повече на Божието предопределение и върховенство. Макар че децата нямат способността да различават правилното от погрешното или да мислят самостоятелно, техните съдби все пак са под Божието върховенство и родителите им нямат власт над тях. Затова, освен че в съзнанието си имат очаквания към своите деца, глупавите родители извършват и още действия, правят жертви и плащат цената по отношение на поведението си, като правят всичко, което искат и желаят да направят за децата си, независимо дали става дума за изразходване на пари, време, енергия или други неща. Макар че родителите правят тези неща доброволно, те са нехуманни и това не са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Те вече са надхвърлили границите на своите способности и на своите отговорности. Защо го казвам? Защото родителите започват да се опитват да планират и контролират бъдещето на непълнолетните си деца, и също така се опитват да определят бъдещето на децата си. Това не е ли глупаво? (Така е.) Да кажем например, че Бог е отредил един човек да бъде обикновен работник и в този живот той ще е способен да изкарва само някаква основна заплата, за да се храни и облича, но родителите му настояват той да стане знаменитост, богат човек, висш чиновник, планират и уреждат нещата за бъдещето му, преди да навърши пълнолетие, плащат различни видове така наречени цени, опитват се да контролират живота и бъдещето му. Това не е ли глупаво? (Глупаво е.) Макар че детето им получава доста добри оценки, учи в университет, усвоява различни умения, след като навърши пълнолетие, и има известни умения, когато накрая тръгне да си търси работа, колкото и да търси, все се оказва обикновен работник. Най-много да има късмет и да стане бригадир, което вече е добре. В крайна сметка получава само основна заплата и никога не е способен да получи заплатата на висш чиновник или на богат човек, както са изисквали родителите му. Родителите му винаги искат той да се издигне в света, да печели много пари, да стане висш чиновник, за да могат да се порадват на този успех заедно с него. Никога не са очаквали, че макар да се е справял толкова добре в училище и да е бил толкова послушен, макар да са плащали толкова много цени за него и макар да е учил в университет, след като е пораснал, в този живот все пак ще му бъде отредено да бъде обикновен работник. Ако можеха да го предвидят, навремето нямаше да се измъчват толкова много. Могат ли обаче родителите да избегнат самоизмъчването? (Не.) Родителите продават къщите си, земята си, семейното си имущество, а някои дори продават бъбрек, за да могат децата им да учат в известни университети. Когато детето не е съгласно с това, майката казва: „Имам два бъбрека. Ако загубя единия, пак ще ми остане другият. Вече съм стара, трябва ми само един бъбрек“. Какво изпитва детето ѝ, когато чуе това? „Дори това да означава, че няма да отида в университет, не мога да ти позволя да продадеш бъбрека си“. А майката казва: „Няма да отидеш ли? Ти си непослушно дете и не проявяваш синовна отговорност! Защо си продавам бъбрека? Нима не е, за да можеш да успееш в бъдеще?“. Детето се чувства трогнато, когато чуе това, и си мисли: „Тогава мама може да продаде бъбрека си. Няма да я разочаровам“. Накрая майката наистина го прави — тя разменя бъбрека си за бъдещето на детето си, а в крайна сметка детето ѝ става само работник и не успява. И така, майката е продала бъбрека си, а всичко, което е получила в замяна, е работник. Уместно ли е това? (Не.) В крайна сметка майката вижда това и казва: „На теб просто ти е писано да бъдеш работник. Ако го знаех по-рано, нямаше да продам бъбрека си, за да те пратя в университет. Можеше просто да станеш работник, нали? Какъв беше смисълът да учиш в университет?“. Твърде късно е! Кой я накара да постъпи толкова глупаво навремето? Кой я накара да се наслаждава на идеята, че детето ѝ ще стане висш чиновник и ще печели много пари? Беше заслепена от алчност, заслужи си го! Тя е платила толкова много цени за детето си, но детето ѝ дължи ли ѝ нещо? Не. Тя е платила тези цени доброволно и е получила това, което е заслужавала! И двата си бъбрека да беше продала, щеше да е доброволно. За да изпратят децата си в престижни университети, някои хора продават роговиците си, други — кръвта си, трети жертват всичко, което имат, и продават семейното си имущество. А струва ли си? Сякаш си мислят, че продажбата на малко кръв или на орган може да реши бъдещето на човека и да промени съдбата му. Може ли? (Не.) Хората са толкова глупави! Търсят бърза възвръщаемост, заслепени са от престижа и печалбата. Винаги си мислят: „Е, просто животът ми е такъв“. Затова залагат надежди на децата си. Означава ли това, че съдбата на децата им със сигурност ще е по-добра от тяхната? Че децата им ще са способни да се издигнат в света? Че ще бъдат различни? Как може хората да са толкова глупави? Нима си мислят, че само защото имат високи очаквания към децата си, техните деца определено ще превъзхождат другите и ще оправдаят очакванията им? Съдбите на хората не се решават от техните родители, те се решават от Бог. Разбира се, никой родител не желае децата му да станат просяци. Но дори и така да е, те не бива да настояват децата им да се издигнат в света и да станат висши чиновници или видни хора от висшата класа на обществото. Какво му е хубавото на това да си от висшата класа на обществото? Какво му е хубавото на това да се издигнеш в света? Това са сложни ситуации, те не са добри неща. Добре ли е да станеш знаменитост, велика личност, свръхчовек или човек с положение и статус? Най-удобно е да живееш като обикновен човек. Какво лошо има в това да живееш малко по-беден, по-труден, по-уморителен живот, с малко по-лоша храна и дрехи? Най-малкото, едно нещо е гарантирано — тъй като не живееш сред социалните тенденции на висшата класа на обществото, поне ще съгрешаваш по-малко и ще правиш по-малко неща, за да се съпротивляваш на Бог. Като обикновен човек няма да се сблъскваш с толкова големи или чести изкушения. Макар че животът ти ще бъде малко по-труден, поне няма да си уморен духом. Помисли за следното. Като работник, всичко, за което трябва да се тревожиш, е да си подсигуриш три хранения на ден. Друго е, когато си чиновник. Трябва да се бориш и няма да знаеш кога ще настъпи денят, в който позицията ти вече няма да е сигурна. И това няма да е краят — хората, които си оскърбил, ще те търсят, за да си разчистят сметките, и ще те накажат. Животът на знаменитостите, великите хора и богатите хора е много уморителен. Богатите винаги се страхуват, че в бъдеще няма да са толкова богати и че няма да са способни да продължат, ако това се случи. Знаменитостите винаги се тревожат, че ореолите им ще изчезнат, и винаги искат да защитят ореолите си от страх да не бъдат отстранени от тази епоха и от тенденциите. Животът им е толкова уморителен! Родителите никога не проглеждат за тези неща и постоянно искат да тласкат децата си в центъра на тази борба, като ги изпращат в това леговище на лъва и в тези блата. Наистина ли родителите имат добри намерения? Ако кажа, че нямат добри намерения, няма да сте склонни да го чуете. Ако кажа, че очакванията на вашите родители ви влияят негативно по много начини, склонни ли сте да го признаете? (Да.) Те ви вредят доста дълбоко, нали? Някои от вас не са склонни да признаят това и казват: „Родителите ми искат това, което е добро за мен“. Казваш, че родителите ти искат това, което е добро за теб. Е, къде са тези добри неща? Родителите ти искат това, което е добро за теб, но колко положителни неща са ти дали възможност да разбереш? Родителите ти искат това, което е добро за теб, но колко от твоите неправилни и нежелателни мисли и възгледи са коригирали? (Няма такива.) И така, сега можете ли да прозрете тези неща? Нали можете да почувствате, че очакванията на родителите са нереалистични?

Като разнищим същността на очакванията на родителите към техните деца, можем да видим, че тези очаквания са егоистични, че противоречат на човешката природа и че освен това нямат нищо общо с отговорностите на родителите. Когато родителите налагат различни очаквания и изисквания на децата си, те не изпълняват своите отговорности. И така, какви са техните „отговорности“? Най-основните отговорности, които родителите би трябвало да изпълняват, са да учат децата си да говорят, да ги наставляват да бъдат добродушни и да не бъдат лоши хора, както и да ги насочват в положителна посока. Това са най-основните им отговорности. Освен това те трябва да помагат на децата си в изучаването на всякакви видове знания, развиване на таланти и т.н., които са подходящи за тях, в зависимост от възрастта им, от това с колко могат да се справят, както и от техните заложби и интереси. Малко по-добрите родители ще помагат на децата си да разберат, че хората са сътворени от Бог и че Бог съществува в тази вселена, ще ги насърчават да се молят и да четат Божиите слова, ще им разказват някои истории от Библията и ще се надяват, че когато пораснат, те ще следват Бог и ще изпълняват дълга на сътворено същество, вместо да преследват светските тенденции, да попадат в капана на различни сложни човешки взаимоотношения и да бъдат унищожавани от различните тенденции на този свят и в обществото. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, нямат нищо общо с техните очаквания. Отговорностите, които те трябва да изпълняват в ролята си на родители, са да предоставят на непълнолетните си деца положително напътствие и подходяща помощ, както и своевременно да се грижат за тях в плътския им живот по отношение на храна, облекло, жилище или по време на боледуване. Ако децата им се разболеят, родителите трябва да лекуват всяка болест, която налага лечение. Те не бива да пренебрегват децата си или да им казват: „Продължавай да ходиш на училище, продължавай да учиш — не можеш да изоставаш в училище. Ако изостанеш твърде много, няма да си в състояние да наваксаш“. Когато децата им имат нужда от почивка, родителите трябва да ги оставят да си почиват. Когато децата им са болни, родителите трябва да им помогнат да се възстановят. Това са отговорностите на родителите. От една страна те трябва да се грижат за физическото здраве на децата си, а от друга страна трябва да подпомагат децата си, да се грижат за образованието им и да ги подкрепят по отношение на тяхното душевно здраве. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, а не да налагат на децата си каквито и да е нереалистични очаквания или изисквания. Родителите трябва да изпълняват своите отговорности както по отношение на душевните потребности на децата си, така и по отношение на нещата, от които децата им се нуждаят във физическия си живот. Родителите не бива да оставят децата си да мръзнат през зимата, а трябва да им дадат някои общи житейски познания, като например при какви обстоятелства ще се простудят, че трябва да ядат топла храна, че ще ги заболи стомахът, ако ядат студена храна, и че не бива небрежно да се излагат на вятъра или да се събличат на проветриви места, когато времето е студено; по този начин ще им помогнат да се научат да се грижат за собственото си здраве. Освен това, когато в младото съзнание на децата им се породят някои детски, незрели идеи за тяхното бъдеще или някои крайни мисли, родителите трябва незабавно да им дадат правилни насоки, веднага щом открият това, а не да ги потискат насилствено. Те трябва да оставят децата си да изразят и да дадат воля на идеите си, за да може проблемът наистина да бъде разрешен. Това е изпълняване на техните отговорности. Изпълнението на отговорностите им като родители означава от една страна да се грижат за децата си, а от друга — да съветват и да поправят децата си и да им дават насоки по отношение на правилните мисли и възгледи. Отговорностите, които родителите трябва да изпълняват, всъщност нямат нищо общо с очакванията им към техните потомци. Може да се надяваш, че децата ти ще бъдат физически здрави и че, когато пораснат, ще притежават човешка природа, съвест и разум, или може да се надяваш, че децата ти ще проявяват синовна почит, но не бива да се надяваш, че, когато пораснат, децата ти ще станат еди-какви си знаменитости или велики личности, камо ли често да казваш на децата си: „Виж колко е послушен Сяомин от съседната къща!“. Твоите деца са твои деца — отговорността, която трябва да изпълняваш, не е да им казваш колко страхотен е съседът им Сяомин или да ги караш да се учат от съседа си Сяомин. Това не е нещо, което един родител трябва да прави. Всеки човек е различен. Хората се различават по отношение на своите мисли, възгледи, интереси, любими занимания, заложби, характери и по това дали човешката им природа е добра или порочна. Някои хора са родени бъбривци, докато други са интроверти по рождение и няма да се разстроят, ако прекарат цял ден, без да кажат и една дума. Ето защо, ако родителите желаят да изпълнят своите отговорности, те трябва да се опитат да разберат характера, нрава, интересите и заложбите на децата си и потребностите на тяхната човешка природа, а не да превръщат собствените си стремежи на възрастни към света, престижа и изгодата в очаквания към децата си, като им налагат тези неща, свързани с престижа, изгодата и света, които идват от обществото. Родителите наричат тези неща с благозвучното название „очаквания към децата“, но всъщност те са нещо различно. Ясно е, че те се опитват да вкарат децата си в огнената пропаст и да ги изпратят в обятията на дяволите. Ако наистина си родител на място, трябва да изпълняваш отговорностите си по отношение на физическото и душевното здраве на децата си, а не да им налагаш волята си, преди да са навършили пълнолетие, като принуждаваш младите им умове да понасят неща, които не би трябвало да понасят. Ако наистина ги обичаш и цениш и наистина искаш да изпълняваш отговорностите си към тях, тогава трябва да се грижиш за физическото им тяло и да се увериш, че са здрави физически. Разбира се, някои деца се раждат слаби и в лошо здравословно състояние. Ако родителите им наистина имат условия за това, те могат да им дават повече хранителни добавки или да се консултират с лекар по традиционна китайска медицина или с диетолог и да положат малко повече грижи за тези деца. Освен това на всяка възраст, преди децата им да навършат пълнолетие, от кърмаческата и детска възраст до юношеството, родителите трябва да обръщат малко повече внимание на промените в индивидуалността и интересите на децата си и на техните потребности по отношение на изследването на човешката им природа, като проявяват малко повече загриженост. Те трябва също така да дават на децата си положителни и хуманни насоки, помощ и ресурс, що се отнася до промените в психиката им и погрешните схващания, както и до някои неизвестни неща, свързани с потребностите на тяхната човешка природа, като използват практическото прозрение, преживяванията и уроците, които самите те са придобили, когато са преминавали през същите неща. След това родителите трябва да помагат на децата си да растат безпроблемно във всяка възраст и да избягват да поемат по заобиколни пътища или да правят погрешни завои или да се отклоняват към крайности. Когато младите им, объркани умове са наранени или понесат удар, те трябва да получат незабавно лечение, както и загриженост, обич, грижа и напътствия от своите родители. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълняват. Що се отнася до всички планове, които децата им имат за собственото си бъдеще, независимо дали искат да станат учители, художници или чиновници и т.н., ако плановете им са разумни, родителите могат да ги насърчават и да им оказват известна помощ и съдействие въз основа на собственото си положение, образование, заложби, човешка природа, семейни обстоятелства и т.н. Родителите обаче не бива да излизат извън рамките на собствените си възможности, не бива да продават колите, къщите, бъбреците или кръвта си. Нали не е нужно да го правят? (Точно така.) Като родители просто трябва да оказват известна помощ на своите деца според възможностите си. Ако децата им кажат: „Искам да уча в колеж“, родителите могат да кажат: „Ако искаш да учиш в колеж, ще те подкрепя и няма да ти се противопоставя, но семейството ни не е много заможно. Отсега нататък всеки ден ще трябва да спестявам някакви пари, за да платя за една година от обучението ти в колежа. Ако, когато дойде времето, съм спестил достатъчно, можеш да отидеш в колеж. Ако не съм спестил достатъчно, сам ще трябва да намериш решение“. Родителите трябва да постигнат подобно споразумение с децата си, като се споразумеят и заедно постигнат съгласие, а след това разрешат проблема с потребностите на децата си по отношение на бъдещето им. Разбира се, ако родителите не могат да осъществят плановете и намеренията, които децата им имат за бъдещето си, не е необходимо да се чувстват виновни и да си мислят: „Разочаровах децата си, не съм способен и децата ми трябваше да страдат заради това. Децата на другите хора се хранят добре, носят дрехи на известни марки и карат коли в колежа, а когато се прибират вкъщи, пътуват със самолет. Моите деца трябва да пътуват с влак, на твърдите седалки — дори не мога да си позволя да ги изпратя в спални вагони. Разочаровах децата си!“. Не е нужно да се чувстват виновни. Това е тяхното положение и дори и бъбрек да продадат, няма да са способни да осигурят тези неща, затова трябва да приемат съдбата си. Бог им е устроил такава среда, затова тези родители по никакъв начин не бива да изпитват вина към децата си, като казват: „Разочаровах те. Ако в бъдеще не проявиш синовна почит към нас, няма да се оплаквам. Ние сме некомпетентни и не сме ти осигурили добра среда за живот“. Не е необходимо да казват това. Родителите просто трябва да изпълнят своите отговорности с чиста съвест, като правят всичко по силите си и дават възможност на децата си да бъдат здрави както физически, така и психически. Това е достатъчно. „Здрави“ тук означава само, че родителите правят всичко възможно, за да осигурят децата им да имат положителни мисли, както и активни, устремени и оптимистични мисли и нагласи към ежедневния си живот и съществуването си. Когато нещо ги разстрои, децата не бива да избухват, да правят опити за самоубийство, да създават проблеми на родителите си или да ругаят родителите си, че са неспособни некадърници, които не са в състояние да печелят пари, като казват: „Виж родителите на другите хора. Те карат хубави коли, живеят в имения, возят се на луксозни круизни кораби и пътуват до Европа. А виж ни нас, ние дори не сме напускали родния си град и не сме пътували с високоскоростна железница!“. Ако все пак детето ти избухне така, как трябва да реагираш? Трябва да кажеш: „Прав си, ето колко сме некомпетентни. Роден си в това семейство и трябва да приемеш съдбата си. Ако ти си способен, в бъдеще можеш сам да печелиш пари. Не бъди груб с нас и не изисквай да правим нещо за теб. Вече сме изпълнили отговорностите си към теб и не ти дължим нищо. Някой ден в бъдеще ще станеш родител и ще трябва да направиш същото“. Когато имат собствени деца, те ще научат, че не е толкова лесно на родителите да печелят пари, за да издържат себе си и всички в семейството си — както млади, така и стари. Казано накратко, трябва да ги научиш на някои принципи за това как да се държат. Ако децата ти могат да го приемат, трябва да разговаряш с тях за вярата в Бог и вървенето по пътя на стремеж към истината за постигане на спасение, както и за някои правилни мисли и възгледи, които си разбрал от Бог. Ако децата ти желаят да приемат Божието дело и да вярват в Бог заедно с теб, това е още по-добре. Ако децата ти не изпитват подобна потребност, тогава е достатъчно просто да изпълниш отговорностите си към тях. Не е необходимо да продължаваш да бръщолевиш или да споменаваш някакви думи и доктрини относно вярата в Бог, за да им проповядваш. Не е необходимо да го правиш. Дори и децата ти да не вярват, стига да те подкрепят, пак можете да бъдете добри приятели и да споделяте и обсъждате всичко заедно. Не бива да ставате врагове или да изпитваш негодувание към тях. В крайна сметка между вас има кръвна връзка. Ако децата ти желаят да изпълнят своите отговорности към теб, да проявят синовна почит и да ти се подчиняват, тогава можеш да поддържаш семейните си отношения с тях и да общуваш с тях нормално. Не е необходимо постоянно да проклинаш или ругаеш децата си, защото имат различни от твоите мнения и възгледи за вярата. Не е необходимо да го правиш. Не е необходимо да ставаш избухлив или да мислиш, че това, че децата ти не вярват в Бог, е огромен проблем, сякаш си изгубил живота и душата си. Не е толкова сериозно. Ако те не вярват, тогава естествено имат свой собствен път, по който са избрали да вървят. Ти също имаш път, по който трябва да вървиш, и дълг, който трябва да изпълняваш, и тези неща нямат нищо общо с децата ти. Ако децата ти не вярват, не е необходимо да настояваш за това. Може да се окаже, че не е настъпил подходящият момент или че Бог просто не ги е избрал. Ако Бог просто не ги е избрал, а ти настояваш да ги принудиш да вярват, тогава си невеж и непокорен. Разбира се, ако Бог ги е избрал, но подходящият момент не е настъпил и ти изискваш да повярват сега, ще е малко рано. Ако Бог желае да действа, никой човек не може да избяга от Неговото върховенство. Ако Бог е подредил децата ти да повярват, тогава Той може да го постигне с една дума или с една мисъл. Ако Бог не е подредил да повярват, те няма да се трогнат, а ако не се трогнат, тогава колкото и да говориш, от това няма да има никаква полза. Ако децата ти не вярват, не си им длъжник, а ако децата ти все пак вярват, това не е твоя заслуга. Не е ли така? (Така е.) Независимо дали имаш общи цели с децата си по отношение на вярата или сте съмишленици в това отношение, във всеки случай просто трябва да изпълниш отговорностите си към тях. Ако си изпълнил тези отговорности, това не означава, че си проявил доброта към тях, и ако децата ти не вярват, това не означава, че си им длъжник, защото ти си изпълнил отговорностите си и с това всичко приключва. Връзката ви остава непроменена и можеш да продължиш да общуваш с децата си както преди. Когато децата ти срещнат трудности, трябва да им помогнеш, с каквото можеш. Ако имаш материални условия да помогнеш на децата си, трябва да го направиш, ако си способен да коригираш мислите и възгледите на децата си на психологическо или умствено ниво и да им дадеш определени насоки и помощ, като им дадеш възможност да излязат от затрудненото си положение, то това е доста добре. Казано накратко, това, което родителите трябва да направят, преди децата им да навършат пълнолетие, е да изпълнят отговорностите си на родители, като научат какво искат да правят децата им и какви са интересите и стремежите им. Ако децата им искат да убиват хора, да подпалват неща и да вършат престъпления, тогава родителите им трябва сериозно да ги дисциплинират или дори да ги наказват. Но ако са послушни деца и не се различават от другите обикновени деца, държат се добре в училище и правят всичко, което им кажат родителите им, тогава родителите им просто трябва да изпълнят своите отговорности към тях. Освен да изпълнят своите отговорности, всички тези така наречени очаквания, изисквания и мисли за бъдещето им са излишни. Защо казвам, че са излишни? Съдбата на всеки човек е повелена от Бог и не може да се реши от родителите му. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, невъзможно е всички те да се осъществят в бъдеще. Тези очаквания не могат да определят бъдещето или живота на децата им. Колкото и високи да са очакванията на родителите за децата им или колкото и големи да са жертвите или цените, които предлагат за тези очаквания, всичко това е напразно. Тези неща не могат да повлияят на бъдещето или живота на децата им. Ето защо родителите не бива да вършат глупости. Не бива да правят ненужни жертви за непълнолетните си деца, и естествено, не бива да се чувстват толкова напрегнати от това. Отглеждането на децата се състои в това родителят да се учи и същевременно да придобива и различни преживявания, като преминава през различни среди, и след това постепенно да дава възможност на децата си да се възползват от тях. Това е всичко, което родителите трябва да правят. Що се отнася до бъдещето на децата и бъдещите им житейски пътища, тези неща нямат нищо общо с очакванията на родителите им. Тоест очакванията на родителите ти не могат да определят твоето бъдеще. Това не означава, че ако родителите ти имат високи очаквания към теб или очакват велики неща от теб, ти ще си способен да преуспееш и да живееш добре, и не означава, че ако родителите ти нямат очаквания към теб, ще станеш просяк. Не е задължително да има връзка между тези неща. Кажете ми, лесни ли са за разбиране темите, по които разговарях? Лесно ли е за хората да постигнат тези неща? Трудни ли са те? Родителите просто трябва да изпълнят отговорностите си към своите деца, да ги отглеждат и да ги възпитават, докато пораснат. Не е необходимо да възпитават децата си така, че да станат талантливи личности. Лесно ли се постига това? (Да.) Това е лесно постижимо — не е необходимо да носиш каквато и да е отговорност за бъдещето или живота на децата си, да разработваш каквито и да е планове за тях, да предполагаш какви хора ще станат, какъв живот ще имат в бъдеще, в какви социални кръгове ще се озоват по-късно, какво ще бъде качеството им на живот на този свят в бъдеще или какъв статус ще имат сред хората. Не е необходимо да предполагаш или да контролираш тези неща. Просто трябва да изпълниш отговорностите си като родител. Толкова е лесно. Когато децата ти достигнат училищна възраст, трябва да намериш училище и да ги запишеш в него, да платиш за обучението им, когато е необходимо, и да платиш за всичко, от което се нуждаят в училище. Достатъчно е просто да изпълниш тези отговорности. Що се отнася до това какво ядат и обличат през годината, просто трябва да се грижиш за физическите им тела в зависимост от обстоятелствата. Не допускай в тях да остане нелекувана болест, докато са непълнолетни и не разбират как да се грижат за собствените си тела. Незабавно коригирай недостатъците и лошите им навици, помогни им да развият добри житейски навици, а след това съветвай и напътствай умовете им и се увери, че не се отклоняват към крайности. Ако харесват някои зли неща в света, но виждаш, че са добри деца, и че просто са повлияни от злите светски тенденции, незабавно трябва да ги поправиш и да им помогнеш да поправят своите недостатъци и лоши навици. Това са отговорностите, които родителите трябва да изпълнят, и ролята, която трябва да играят. Родителите не бива да подтикват децата си към социалните тенденции и не бива да заставят непълнолетните си деца твърде рано да понасят различни видове натиск, който само възрастните трябва да понасят. Родителите не бива да правят тези неща. Това са толкова прости неща, но някои хора не могат да ги постигнат. Тъй като тези хора не могат да се избавят от стремежа си към светски престиж и изгода или от злите светски тенденции и се страхуват да не бъдат отстранени от света, те заставят непълнолетните си деца много рано да се впишат в обществото и много бързо да се приспособят психически към обществото. Ако децата имат такива родители, те нямат късмет. Независимо от методите или предлога, под който родителите им ги обичат, обгрижват и плащат цени за тях, за децата от такива семейства това не са непременно добри неща — дори може да се каже, че са вид бедствия. Това е така, защото зад очакванията на родителите това, което тези родители причиняват на младите умове на децата си, е опустошение. Или, с други думи, очакванията на тези родители всъщност не са наистина за това децата им да имат здрави умове и тела, а са само очаквания, че децата им ще са способни да се утвърдят в обществото и да избегнат отстраняването си от него. Целта на техните очаквания е децата им да живеят добре или да превъзхождат другите, да не станат просяци, да не бъдат дискриминирани или тормозени от други хора и да се слеят със злите тенденции и злите групи хора. Това добри неща ли са? (Не.) Следователно не е необходимо да вземате присърце подобни очаквания на родителите. Ако родителите ти някога са таили такива очаквания за теб или са платили много цени, за да осъществят очакванията си за теб, и ако им се чувстваш длъжник и възнамеряваш да използваш целия си живот, за да се отплатиш за цената, която са платили за теб — ако имаш подобни идеи и желания, трябва да се избавиш от тях още днес. Не им дължиш нищо, а по-скоро родителите ти са тези, които са те съсипали и осакатили. Не само че не са успели да изпълнят отговорностите си като родители, а напротив, те са те наранили, нанесли са различни травми на младия ти ум и след себе си са оставили широк спектър от негативни спомени и следи. Казано накратко, такива родители не са добри родители. Ако, преди да си достигнал пълнолетие, с начина, по който са те възпитавали, по който са ти въздействали и са разговаряли с теб, твоите родители винаги са се надявали, че ти ще учиш усърдно, ще успееш и няма да свършиш като работник, че определено ще имаш добри перспективи в бъдеще, ще се превърнеш в тяхна гордост и радост и ще им донесеш чест и слава, то от днес трябва да се откъснеш от техните така наречени добрини и вече няма нужда да ги вземаш присърце. Не е ли така? (Така е.) Това са очакванията, които родителите имат към своите потомци, преди да достигнат пълнолетие.

Естеството на очакванията на родителите за техните деца остава същото и след като децата им станат пълнолетни. Макар че пълнолетните им деца могат да мислят самостоятелно, да общуват, да говорят и да обсъждат нещата с тях от статуса и гледната точка на пълнолетни, родителите все още таят същите очаквания за децата си от гледната точка на родители. Очакванията им се превръщат от очаквания за непълнолетно дете в очаквания за възрастен. Макар че очакванията на родителите за пълнолетните се различават от тези за непълнолетните деца, като обикновени, покварени хора и членове на обществото и света родителите все пак таят същите очаквания за децата си. Те се надяват, че нещата в работата на децата им ще върви безпрепятствено, че ще имат щастливи бракове и перфектни семейства, ще получат увеличение на заплатата и повишение, ще получат признанието на шефовете си и че всичко в работата им ще върви особено добре за тях, без да срещат каквито и да било трудности. Каква е ползата от тези очаквания? (Те са безполезни.) Те са безполезни, излишни са. Родителите смятат, че могат да четат мислите ти, защото са те отгледали и са те подкрепяли, и следователно са убедени, че знаят всичко за това какво мислиш, какво искаш и каква е твоята индивидуалност, макар вече да си пълнолетен. И макар да си независим възрастен и да можеш да печелиш пари, за да се издържаш, те смятат, че все още могат да те контролират и че все още имат право да говорят, да участват, да решават, да се намесват или дори да се налагат, когато става въпрос за всичко, свързано с теб. Тоест смятат, че могат да имат последната дума. Когато например става въпрос за брак, ако се срещаш с някого, родителите ти веднага ще кажат: „Това не е добре, тя няма твоето ниво на образование, не изглежда много добре и семейството ѝ живее на село. След като се ожениш за нея, ще дойде голяма група нейни роднини от провинцията, няма да знаят как да ползват банята и ще изпоцапат всичко. Това определено няма да е добър живот за теб. Не става, не съм съгласен да се жениш за нея!“. Това не е ли намеса? (Така е.) Не е ли излишно и отвратително? (Излишно е.) Синовете и дъщерите все още трябва да получават съгласието на родителите си, когато си търсят партньори. Затова някои деца вече дори не казват на родителите си, че са си намерили партньори, само за да избегнат тяхната намеса. Когато родителите им попитат: „Имаш ли си партньор?“, те просто казват: „Не, още е рано, още съм млад, няма за къде да бързам“. Всъщност обаче те вече имат партньори от две или три години, просто не са казали на родителите си за това. И защо не казват на родителите си за това? Защото родителите им искат да се месят във всичко, много са придирчиви и затова децата не им казват за партньорите си. Когато са готови да се оженят, те просто водят партньорите си направо в домовете на родителите си и ги питат: „Даваш ли съгласието си? Утре ще се женя. Ето как ще се справя с този въпрос, независимо дали сте съгласни или не. Ако не дадете съгласието си, пак ще го направим и ще имаме деца“. Тези родители твърде много се намесват в живота на децата си, дори се месят в браковете им. Ако партньорите, които децата им си намерят, не са това, на което се надяват, ако не се разбират добре с тях или ако не ги харесват, те ще се опитат да ги разделят. Ако децата им не са съгласни с това, те ще плачат, ще вдигат скандали и ще заплашват, че ще се самоубият, така че децата им няма да знаят дали да плачат или да се смеят — няма да знаят какво да правят. Има и такива синове и дъщери, които казват, че са стари и не искат да се женят, а родителите им казват: „Това не е добре. Надявах се да пораснеш, да се ожениш и да имаш деца. Видях те как растеш, а сега искам да те видя да се задомиш и да имаш деца. Тогава мога да умра спокойно. Ако не се ожениш, никога няма да мога да изпълня това желание. Няма да мога да умра, а ако умра, няма да умра спокойно. Трябва да се ожениш, побързай да си намериш партньор. Дори и само временно да си намериш партньор и да ми позволиш да го видя, пак добре“. Това не е ли намеса? (Така е.) Когато става въпрос за избор на брачни партньори от пълнолетните им деца, родителите могат да дадат подходящ съвет, могат да напомнят на децата си или да им помогнат да проверят партньорите си, но не бива да се намесват, не бива да помагат на децата си да решат. Децата им имат свои собствени чувства за това дали харесват партньорите си, дали се разбират добре с тях, дали имат сходни интереси и дали в бъдеще ще бъдат щастливи заедно. Не е задължително родителите да знаят тези неща, а дори и да ги знаят, те могат само да дават предложения, не бива грубо да възпрепятстват или сериозно да се намесват в това. Има дори родители, които казват „Когато синът ми или дъщеря ми си намери партньор, той трябва да е със социално положение, равностойно на това на моето семейство. В противен случай, ако има някакви мотиви по отношение на сина ми или дъщеря ми, няма да им позволя да се оженят, ще трябва да им разваля плановете. Ако иска да влезе в дома ми, няма да му позволя!“. Уместно ли е това очакване? Разумно ли е? (Не е разумно.) Това е важен въпрос в живота на децата им, неразумно е родителите да се намесват в него. Но от гледна точка на тези родители има още по-голяма причина да се намесват във важните въпроси от живота на децата си. Ако децата им случайно си намерят приятели от противоположния пол, с които да разговарят, те няма да се месят, но ако това е свързано с големия въпрос за брака, те ще смятат, че трябва да се намесят. Има дори родители, които полагат много усилия да шпионират децата си, проверяват за кои представители на противоположния пол имат данни за контакт и информация в телефоните и компютрите си, намесват се и дебнат децата си дотам, че децата им нямат никаква възможност за защита, не могат да се борят, да отвърнат или да избегнат това препятствие. Подходящо ли е един родител да действа по този начин? (Не.) Ако родителите предизвикват чувство на досада у децата си, значи създават проблеми. Не е ли така? Това, което родителите трябва да правят за своите пълнолетни деца, е пак да изпълняват своите отговорности и задължения като родители, да им помагат в бъдещия им житейски път и да им дават някои разумни и ценни съвети, напомняния и предупреждения, за да не бъдат измамени в работата или когато влизат в контакт с различни типове хора, събития и неща, за да не поемат по заобиколни пътища, като се сблъскват с ненужни проблеми, или дори да избегнат съдебни дела. Родителите трябва да застанат на позицията на човек с опит и да дават на децата си полезни и ценни съвети и ориентири. Колкото до това дали децата им ги слушат или не, това си е тяхна работа. Родителите трябва просто да изпълнят своите отговорности. Родителите не могат да повлияят на това колко страдания ще преживеят децата им, колко болка ще понесат или на колко благословии ще се наслаждават. Ако децата им трябва да понесат някакви несгоди в този живот и те вече са ги научили на нещата, на които трябва да бъдат научени, но когато нещо им се случи, те все още са много своенравни, тогава заслужават да страдат, това е тяхната съдба и не е нужно родителите да се самообвиняват. Не е ли така? (Така е.) В някои случаи браковете на хората не вървят добре, те не са в добри отношения със съпрузите си и решават да се разведат, а след като се разведат, възникват спорове за това кой ще отглежда децата им. Родителите на тези хора са се надявали, че всичко ще върви добре за тях в работата им, че ще имат щастливи, блажени бракове и че няма да възникват разриви или проблеми, но в крайна сметка нищо не се е получило по начина, по който са искали. Вследствие на това тези родители се тревожат за децата си, плачат, оплакват се на съседите си от това и помагат на синовете или дъщерите си да намерят адвокати, за да се борят за попечителство над собствените им деца. Има дори някои родители, които виждат, че дъщерите им са онеправдани, и се вдигат на борба от тяхно име, като отиват в къщите на съпрузите им и крещят: „Защо постъпи толкова лошо с дъщеря ми? Няма да преглътна тази обида!“. Дори водят по-далечни роднини със себе си, за да излеят яда си от името на дъщеря си, и се стига до размяна на удари. В резултат на това те предизвикват огромна кавга. Ако не беше дошло цялото семейство да вдига голям шум и напрежението между съпруга и съпругата постепенно беше спаднало, след като се успокоят, вероятно нямаше да се разведат. Тъй като обаче тези родители вдигнаха голям шум, това се превърна в нещо огромно. Разбитият им брак не можеше да се поправи и настъпи разрив. В крайна сметка те вдигнаха толкова много шум, че браковете на децата им не вървяха безпроблемно, и тези родители трябваше да се тревожат и за това. Кажете ми, струваше ли си проблемите? Каква беше ползата от това да се намесват в тези неща? Независимо дали става въпрос за браковете или за работата на децата им, всички родители смятат, че имат голяма отговорност: „Трябва да се намеся, трябва да следя и наблюдавам този въпрос отблизо“. Те наблюдават дали браковете на децата им са щастливи или не, дали има някакви проблеми по отношение на обичта им и дали техните синове или зетьове имат извънбрачни връзки. Някои родители се намесват, критикуват или дори измислят кроежи по отношение на различни аспекти от живота на децата си, за да задоволят очакванията, които имат за браковете на децата си или за различни други неща, и това се отразява сериозно на нормалния ред в живота и работата на децата им. Не са ли отвратителни такива родители? (Така е.) Има дори родители, които се месят в начина на живот и навиците на децата си и когато нямат какво да правят, ходят в домовете на децата си, за да видят как се справят снахите им, да проверят дали тайно не изпращат подаръци или пари на собствените си семейства, или дали не се закачат с други мъже. Децата им намират тези действия за наистина отблъскващи и отвратителни. Ако родителите продължават така, децата им ще почувстват, че това е отвратително и отблъскващо, така че е много ясно, че тези действия са безразсъдни. Разбира се, ако погледнем на това от друга гледна точка, тези действия са и неморални и са лишени от човешка природа. Каквито и очаквания да имат родителите за децата си, след като навършат пълнолетие, родителите не бива да се месят в техния житейски или професионален кръг, нито в семействата им, а още по-малко трябва да се опитват да се намесват или да контролират различните аспекти на живота им. Има дори родители, които наистина обичат парите и казват на децата си: „За да спечелиш бързо повече пари, трябва да разшириш бизнеса си. Виж детето на еди-кой си, то разшири бизнеса си — превърна малкото си магазинче в голям магазин, а големия магазин — във франчайз, и сега родителите му могат да ядат и пият добре заедно с него. Трябва да печелиш повече пари. Спечели повече пари и отвори повече магазини, след което ще можем заедно да се порадваме на славата ти“. Независимо от трудностите или желанията на децата си, те просто искат да удовлетворят собствените си предпочитания и егоистични желания. Просто искат да използват децата си, за да спечелят много пари, за да постигнат целта си — да се наслаждават на плътски удоволствия. Това са все неща, които родителите не бива да правят. Тези неща са неморални и лишени от човешка природа, а такива родители не изпълняват своите отговорности. Това не е отношението, което родителите трябва да имат към своите пълнолетни деца. Вместо това тези родители се възползват от старшинството си, намесват се в живота, работата, брака и т.н. на своите пълнолетни деца под прикритието, че проявяват отговорност към децата си. Независимо от това колко способни са нечии пълнолетни деца, какви са техните заложби, какъв статус имат в обществото или какви са доходите им, това е съдбата, която Бог им е отредил — тя е под Божието върховенство. Родителите не бива да се намесват в това какъв живот водят децата им с изключение на случаите, в които те не вървят по правилния път или нарушават закона, в който случай родителите трябва строго да ги дисциплинират. При нормални обстоятелства обаче, когато тези възрастни хора имат правилно мислене и са способни да живеят и оцеляват самостоятелно, родителите им трябва да се отдръпнат, защото децата им вече са възрастни. Ако децата им току-що са навършили пълнолетие и са на 20 или 21 години, но все още не познават различните сложни ситуации в обществото или не знаят как да се държат в живота, не разбират как да се социализират и имат слаби умения за оцеляване, тези родители трябва да им окажат подходяща помощ, която да им позволи постепенно да преминат към етап, в който могат да живеят самостоятелно. Това се нарича изпълнение на тяхната отговорност. Веднага щом вкарат децата си в правилния път обаче и децата им имат способността да оцеляват самостоятелно, тези родители трябва да се оттеглят. Те не бива да продължават да се отнасят към децата си така, сякаш те все още не са пълнолетни или като че ли са умствено непълноценни. Не бива да имат нереалистични очаквания към децата си или да се намесват в личния живот на децата си или в техните нагласи, възгледи и действия по отношение на работата, семейството, брака, хората и събитията под прикритието, че имат някакви очаквания за тях. Ако правят някое от тези неща, те не изпълняват своите отговорности.