По време на последното ни събиране разговаряхме за съдържание, свързано с очакванията на родителите, като част от „избавянето от бремето, което идва от семейството на човека“. Приключихме с общението върху съответните принципи и основните теми, свързани с това. Сега ще разговаряме за друг аспект на избавянето от бремето, което идва от семейството на човека — избавянето от очакванията към потомството. Този път ще си сменим ролите. Що се отнася до съдържанието, свързано с подхода към очакванията на родителите, това са някои неща, които хората трябва да правят от гледна точка на детето. Когато става въпрос за това как децата трябва да подхождат към различните очаквания на родителите си и различните подходи, които родителите им прилагат спрямо тях, и как да се справят с тях, както и какви принципи трябва да практикуват, това касае правилния подход към различните проблеми, които идват от родителите, от гледна точка на детето. Днес ще разговаряме по темата за „избавянето от очакванията към потомството“, което е свързано със справянето с различните проблеми на хората по отношение на децата им, от гледна точка на родителя. Тук има уроци, които трябва да се научат, и принципи, които трябва да се спазват. Като дете най-важното е как трябва да посрещнеш очакванията на родителите си, какво отношение трябва да възприемеш към тези очаквания, както и какъв път трябва да следваш и какви принципи на практикуване трябва да владееш в тази ситуация. Естествено, всеки човек има шанса да стане родител или може вече да е родител. Това засяга накратко очакванията и отношението на хората към тяхното потомство. Независимо дали си родител или дете, би трябвало да владееш различни принципи за справяне с очакванията на другата страна. Има принципи, които децата трябва да спазват, когато става въпрос за подхода към очакванията на родителите им, и естествено, родителите също имат истини принципи за подхода към очакванията към децата си, които трябва да спазват. Затова първо помислете. Какви принципи, които родителите трябва да спазват в отношението си към своите деца, можете да видите или за кои от тях можете да се сетите сега? Ако говорим за принципи, това може да е малко далечно за вас, а темата може да е твърде обширна и задълбочена. Така че вместо това нека поговорим за очакванията, които ти би имал към потомството си, ако беше родител. (Боже, ако един ден стана родител, преди всичко, бих се надявал децата ми да са здрави и да могат да растат здрави. Освен това бих се надявал, че те ще могат да имат свои собствени мечти, че ще бъдат амбициозни да сбъднат мечтите си в живота и че ще имат добри перспективи. Това са двете основни неща, на които бих се надявал.) Би ли се надявал децата ти да станат високопоставени служители или да станат много богати? (За тези неща също бих се надявал. Бих се надявал поне да могат да напреднат в света, да бъдат по-добри от другите и хората да ги уважават.) Най-основните изисквания, които родителите имат към децата си, са те да са физически здрави, да успеят в кариерата си, да се издигнат в света и всичко в живота им да върви добре. Има ли някакви различни очаквания на родителите към потомците им? Който има деца, нека се изкаже. (Надявам се децата ми да са здрави, всичко в живота им да върви безпрепятствено и животът им да е спокоен и безопасен. Надявам се да бъдат в хармония със семейството си и да могат да уважават старите и да се грижат за младите.) Нещо друго? (Ако един ден стана родител, в допълнение към току-що споменатите очаквания, бих се надявал също децата ми да са послушни и разумни, да проявяват синовна почит към мен и да мога да разчитам, че ще се грижат за мен на стари години.) Това очакване е от доста съществено значение. Надеждите на родителите, че децата им ще проявяват синовна почит към тях, е сравнително традиционно очакване в представите и подсъзнанието на хората. Това е доста типичен въпрос.

Избавянето от очакванията към потомството е много важна част от избавянето от бремето, което идва от семейството на човека. Всички родители възлагат определени очаквания на децата си. Независимо дали те са големи или малки, дали са наблизо или далеч, тези очаквания са отношение, което родителите имат към поведението, действията и живота на децата си или към начина, по който децата им подхождат към тях. Те са и един вид конкретно изискване. От гледна точка на децата тези конкретни изисквания са неща, които те трябва да правят, защото според традиционните представи децата не могат да се противопоставят на повелите на родителите си — ако го правят, то те не изпълняват синовната си отговорност. Следователно много хора носят голямо и тежко бреме по отношение на този въпрос. И така, не трябва ли хората да разберат дали са разумни конкретните очаквания на родителите към потомците им или не са, и дали техните родители трябва да имат тези очаквания или не, както и кои от тези очаквания са разумни, кои са неразумни, кои са основателни и кои са насилствени и неоснователни? Освен това има истини принципи, които хората трябва да разбират и да спазват, що се отнася до това как трябва да подхождат към очакванията на родителите, как трябва да ги приемат или отхвърлят, както и до нагласата и гледната точка, от която трябва да възприемат тези очаквания и да подхождат към тях. Когато тези въпроси не са решени, родителите често поемат върху себе си подобно бреме и смятат за своя отговорност и задължение да имат очаквания към децата и потомците си и, естествено, смятат, че това още повече са неща, които трябва да притежават. Те смятат, че ако нямат очаквания към потомството си, то би било все едно да не изпълнят отговорностите или задълженията си към своето потомство и би било равносилно на това да не правят това, което родителите трябва да правят. Те смятат, че това би ги превърнало в лоши родители, родители, които не изпълняват задълженията си. Следователно, когато става въпрос за очакванията, които имат към потомството си, хората неволно създават различни изисквания към децата си. Те имат различни изисквания към различните деца в различни моменти и при различни обстоятелства. Тъй като имат такива възгледи и такова бреме по отношение на децата си, родителите вземат, че правят това, което трябва да правят според тези неписани правила, без значение дали са правилни или не. Родителите поставят изисквания към децата си, като разглеждат тези подходи като вид задължение и като вид отговорност, и същевременно ги налагат на децата си и заставят децата си да ги постигат. В нашето общение ще разделим този въпрос на няколко етапа. Така ще е по-ясно.

Преди децата да навършат пълнолетие, родителите им вече поставят различни изисквания към тях. Разбира се, в рамките на тези различни изисквания те им възлагат и различни очаквания. И така, докато родителите възлагат различни очаквания на децата си, те лично плащат различни цени и създават различни видове подходи, за да осъществят тези очаквания. Ето защо, преди децата да навършат пълнолетие, родителите ги възпитават по различни начини и имат различни изисквания към тях. От най-ранна възраст например казват на децата си: „Трябва да се учиш добре и да учиш повече. Едва след като се справиш добре с учението си, ще бъдеш по-добър от всички останали и другите няма да те гледат отвисоко“. Има и родители, които учат децата си, че когато пораснат, трябва да проявяват синовна почит към тях и стигат дотам, че когато децата им са едва на две-три години, постоянно ги питат: „Ще се грижиш ли за тате, когато пораснеш?“. И децата им отговарят: „Да“. Те питат: „Ще се грижиш ли за мама?“. „Да“. „Кого обичаш повече — тате или мама?“. „Обичам татко си“. „Не, първо трябва да кажеш, че обичаш мама, а след това да кажеш, че обичаш татко си“. След това децата научават тези неща от родителите си. Възпитанието на родителите, било то чрез думи или чрез пример, оказва дълбоко влияние върху младия ум на децата. Разбира се, то им дава и известна доза основни познания, като ги учи, че родителите им са хората, които ги обожават и обичат най-много на света, и хората, към които трябва да проявяват подчинение и синовна почит. Естествено, в младото им съзнание се насажда идеята: „Тъй като родителите ми са най-близките ми хора на света, трябва винаги да им се подчинявам“. В същото време в техните млади умове се заражда и идеята, че тъй като родителите им са най-близките им хора, всичко, което правят родителите, трябва да е с цел да осигурят на децата си по-добър живот. Ето защо те смятат, че трябва безусловно да приемат действията на родителите си. Каквито и методи да използват родителите им, било то хуманни или нехуманни, те вярват, че трябва да ги приемат. На възраст, в която все още нямат способността да различават правилното от грешното, възпитанието на родителите чрез думи или чрез пример, насажда у тях такава идея. Под ръководството на такава една идея родителите могат да изискват от децата си да правят различни неща под претекст, че искат най-доброто за тях. Макар че някои от тези неща не са съгласно човешката природа или талантите, заложбите или предпочитанията на децата им, при тези обстоятелства, в които децата нямат право да действат по своя собствена инициатива или нямат автономност, те нито имат избор, нито способност да се противопоставят на така наречените очаквания и изисквания на родителите си. Единственото, което могат да правят, е да се подчиняват на всяка дума на родителите си, да стане така, както искат родителите, да се оставят на милостта на родителите си и да бъдат насочвани от родителите си по какъвто и да е път. Следователно, преди децата да навършат пълнолетие, всичко, което родителите правят, било то непреднамерено или в резултат на добри намерения, ще има или донякъде положително, или негативно въздействие върху поведението и действията на децата им. Тоест всичко, което правят, ще насажда различни идеи и възгледи у децата им и тези идеи и възгледи може дори да бъдат заровени дълбоко в подсъзнанието на децата, така че след като станат възрастни, тези идеи и възгледи все още ще оказват дълбоко влияние върху начина, по който те възприемат хората и нещата, и се държат и действат, и дори върху пътищата, по които вървят.

Преди да навършат пълнолетие, децата нямат никакви средства за съпротива срещу жизнената среда, наследството или възпитанието, което родителите им предават, тъй като все още не са възрастни и все още не разбират нещата много добре. Когато говоря за периода, преди детето да достигне пълнолетие, имам предвид времето, в което детето не може да мисли или да преценява самостоятелно кое е правилно и кое — грешно. При тези обстоятелства децата могат единствено да се оставят на милостта на родителите си. Именно защото родителите решават всичко, преди децата им да достигнат пълнолетие, през тази зла епоха родителите ще възприемат съответните методи на възпитание, идеи и възгледи, основани на социалните тенденции, за да подтикнат децата си да вършат определени неща. Конкуренцията в обществото например сега е много ожесточена. Родителите са повлияни от атмосферата на различни обществени тенденции и всеобщи мнения, така че те приемат посланието, че конкуренцията е ожесточена, и бързо го предават на децата си. Това, което приемат, е явлението и тенденцията, че конкуренцията в обществото е много ожесточена, но това, което изпитват, е вид натиск. Когато почувстват този натиск, те бързо се сещат за децата си и казват: „В момента конкуренцията в обществото е толкова ожесточена, не беше така, когато бяхме млади. Ако нашите деца учат, работят и подхождат към обществото и към различните хора и неща по същия начин като нас, бързо ще бъдат отстранени от обществото. Затова трябва да се възползваме от факта, че са още млади, и да започнем да работим над тях сега — не можем да позволим на децата си да загубят на стартовата линия“. В момента конкуренцията в обществото е ожесточена и всички хора залагат големи надежди на децата си, и така те бързо предават на децата си този вид натиск, който са приели от обществото. Е, дали децата им го осъзнават? Тъй като все още не са пълнолетни, те изобщо не го осъзнават. Те не знаят дали този натиск, който идва от родителите им, е правилен или погрешен или дали трябва да го отхвърлят или да го приемат. Когато родителите видят, че децата им се държат по този начин, те ги укоряват: „Как може да си толкова глупав? В момента конкуренцията в обществото е толкова ожесточена, а ти все още не разбираш нищо. Трябва бързо да тръгнеш на детска градина!“. На каква възраст децата тръгват на детска градина? Някои от тях започват на три-четиригодишна възраст. Защо е така? В момента в обществото се разпространява една фраза: не можеш да оставиш децата си да загубят на стартовата линия, образованието трябва да започне от най-ранна възраст. Виждате ли, много малки деца страдат и започват детска градина на три или четири години. А каква детска градина избират хората? В обикновените детски градини учителите често играят с децата на игри като „Орелът и пиленцата“, затова родителите смятат, че не могат да изберат подобни детски градини. Те вярват, че трябва да изберат модерна, двуезична детска градина. И смятат, че изучаването само на един език не е достатъчно. Когато децата все още не говорят добре майчиния си език, те трябва да учат втори език. Това не затруднява ли децата? Какво обаче казват родителите? „Не можем да позволим на детето ни да загуби на стартовата линия. В момента има едногодишни деца, които се обучават от бавачки вкъщи. Родителите на децата говорят на майчиния си език, а бавачките говорят на втори език и обучават децата на английски, испански или португалски. Детето ни вече е на четири години, донякъде вече е прекалено голямо. Ако не започнем да го обучаваме сега, ще стане твърде късно. Трябва да започнем да го обучаваме възможно най-рано и да намерим детска градина, в която се преподава на два езика и учителите имат бакалавърска и магистърска степен“. Хората казват: „Такова училище е твърде скъпо“. Те отговарят: „Няма проблем. Имаме голяма къща, можем да се преместим в по-малка. Ще продадем къщата си с три спални и ще я сменим с двустайна. Ще спестим тези пари и ще ги използваме, за да изпратим детето си в детска градина от класа“. Не е достатъчно да изберат добра детска градина, те смятат, че трябва да намерят частни учители, които да помагат на децата им да учат за олимпиада по математика в свободното си време. Дори на децата да не им харесва да учат за олимпиадата, те все пак трябва да го правят, а ако не успеят да изучат математиката, тогава ще учат танци. Ако танците не им се удават, ще се учат да пеят. Ако пеенето не им се удава, а родителите им видят, че имат добро телосложение и дълги ръце и крака, тогава ще си помислят, че може би могат да станат модели. Тогава ще ги изпратят в училище по изкуствата да се обучават за модели. Така изпращат децата в пансиони от четири-петгодишна възраст, а домовете на семействата им се променят от тристайни в двустайни къщи, от двустайни в едностайни къщи, от едностайни къщи в къщи под наем. Извънкласните учебни занимания на децата им стават все повече, а домовете им стават все по-малки. Дори има родители, които местят целите си семейства на юг, на север, местят се напред-назад, за да могат децата им да посещават добри училища, но в крайна сметка вече не знаят къде да отидат, а децата им не знаят къде са родните им места и всичко това е една голяма бъркотия. Преди децата да са навършили пълнолетие, родителите плащат различна цена в името на бъдещето на децата си, за да не загубят децата им на стартовата линия и за да могат децата им да се адаптират към това все по-конкурентно общество и по-късно да имат добра работа и стабилен доход. Някои родители са много способни, управляват големи предприятия или служат като високопоставени чиновници и правят големи, огромни инвестиции в децата си. Други родители не са толкова способни, но също като другите хора искат да изпратят децата си в изискани училища, на различни извънкласни курсове, на курсове по танци, по изкуства, да изучават различни езици и музика, като по този начин подлагат децата си на голямо напрежение и болка. Тогава децата им си мислят: „Кога ще ми позволят малко да поиграя? Кога ще порасна и ще съм в състояние да решавам, както правят възрастните? Кога повече няма да ми се налага да ходя на училище, като възрастните? Кога ще мога да гледам малко телевизия, да освободя ума си и да се разходя някъде сам, без да ме водят родителите ми?“. Родителите им обаче често казват: „Ако не учиш, в бъдеще ще трябва да просиш храна. Виж колко малко потенциал имаш! Още не е време да играеш, ще можеш да играеш, когато пораснеш! Ако играеш сега, няма да успееш в бъдеще, ако играеш по-късно, ще можеш да се забавляваш повече и по-добре, ще можеш да пътуваш по света. Не си ли виждал всички онези богати хора по света — дали са играли, когато са били малки? Само са учили“. Родителите им просто ги лъжат. Да не би родителите им да са видели със собствените си очи, че тези богати хора само са учили и никога не са играли? Те разбират ли този въпрос? Някои от най-богатите и заможни хора на света не са ходили в университет — това е факт. Понякога, когато родителите говорят, те просто мамят децата си. Преди децата им да достигнат зряла възраст, родителите изричат всякакви лъжи, за да управляват по-добре бъдещето им, да контролират децата си и да ги заставят да се подчиняват. Разбира се, те понасят и всякакви страдания и плащат всякаква цена за това. Това е така наречената „похвална любов на родителя“.

За да осъществят очакванията си към своето потомство, родителите залагат много надежди на децата си. Затова те не само възпитават, напътстват и влияят на децата си с думите си, но в същото време използват и конкретни действия, за да направляват децата си и да ги заставят да им се подчиняват, да действат и да живеят според траекторията, която са им определили, и посоката, която са им задали. Независимо дали децата им желаят да го направят, в крайна сметка родителите казват само едно: „Ако не ме слушаш, ще съжаляваш! Ако сега не ми се подчиниш или не се отнасяш сериозно към обучението си — и един ден съжаляваш за това, — не идвай при мен и не казвай, че не съм ти казал!“. Веднъж отидохме в една сграда, за да свършим някои дела, и видяхме няколко носачи да полагат много усилия, за да качат някакви мебели нагоре по стълбите. Срещу тях вървеше една майка, която водеше сина си надолу по стълбите. Ако нормален човек види тази сцена, би си казал: „Има хора, които носят мебели, да освободим пътя им“. Хората, които слизат по стълбите, би следвало бързо да освободят пътя, без да се блъснат в нещо или да притеснят носачите. Когато обаче майката видя тази сцена, тя се възползва от възможността да започне да практикува ситуационно обучение. Все още си спомням много ясно какво каза. Какво каза тя? Тя каза: „Виж колко са тежки нещата, които пренасят, и колко е уморително това. Когато са били деца, не са се отнасяли сериозно към обучението си, и сега не могат да си намерят добра работа, затова се налага да пренасят мебели и да вършат много тежка работа. Виждаш ли това?“. Синът сякаш отчасти разбра и повярва, че казаното от майка му е правилно. В очите му се появи искрено изражение на страх, ужас и вяра и той кимна с глава, като отново погледна към носачите. Майката се възползва от тази възможност и побърза да поучи сина си, като му каза: „Виждаш ли? Ако не се отнасяш сериозно към обучението си, докато си малък, когато пораснеш, ще трябва да носиш мебели и да вършиш подобна много тежка работа, за да си изкарваш прехраната“. Правилни ли бяха тези твърдения? (Не.) Какво беше погрешно? Тази майка използваше всяка възможност да поучава сина си — каква мислиш, че беше нагласата на сина ѝ, след като чу това? Беше ли способен да различи дали тези твърдения са правилни или погрешни? (Не.) В такъв случай, какво си помисли той? („Ако не се отнасям сериозно към обучението си, в бъдеще ще трябва да върша много тежка работа като тази“.) Той си помисли: „О, не, всички хора, на които се налага да вършат наистина тежка работа, не са се отнасяли сериозно към учението си. Трябва да слушам мама и да се справям добре с учението. Мама е права. Всеки, който не учи, трябва да върши много тежка работа“. Идеите, които получава от майка си, в сърцето му се превръщат в истини за цял живот. Кажете ми, не е ли глупава тази родителка? (Да, глупава е.) В какво се изразява нейната глупост? Ако използва този въпрос, за да принуди сина си да учи, сигурно ли е, че от сина ѝ ще излезе нещо? Дали това ще му гарантира, че в бъдеще няма да му се налага да работи много усърдно или да се поти? Хубаво ли е да използва този въпрос, тази сцена, за да сплаши сина си? (Лошо е.) Това ще хвърли сянка върху сина ѝ за цял живот. Това не е хубаво нещо. Дори ако това дете придобие малко проницателност по отношение на тези думи, когато порасне, все пак ще бъде трудно да премахне от сърцето си и от подсъзнанието си изразената от майка му теория. В известна степен тя ще подвежда и сковава мислите му и ще определя възгледите му за нещата. Повечето от очакванията, които родителите имат към непълнолетните си деца, са, че те ще са способни да учат много, да се стараят, да бъдат прилежни и че ще оправдаят очакванията им. Ето защо, преди децата им да станат пълнолетни, независимо от цената, родителите правят всичко за децата си, жертват собствената си младост, години и време, както и собственото си здраве и нормалния си живот, а някои родители дори се отказват от собствената си работа, от предишните си цели или дори от вярата си, за да обучават децата си и да им помагат да учат, докато ходят на училище. В църквата има доста хора, които прекарват цялото си време с децата си, като ги обучават, за да могат да бъдат до тях, докато растат, за да могат децата им да успеят в кариерата си и да имат стабилна работа в бъдеще и нещата да вървят безпрепятствено в работата на децата им. Тези родители не ходят на събирания и не изпълняват дълг. В сърцата си имат определени изисквания по отношение на собствената си вяра и притежават малко решителност и стремеж, но тъй като не могат да се избавят от очакванията си към своите деца, те избират да ги придружават през периода, докато достигнат зряла възраст, като изоставят собствения си дълг на сътворени същества и собствените си стремежи по отношение на вярата си. Това е най-трагичното. Някои родители плащат висока цена, за да обучат децата си да станат актьори, художници, писатели или учени, и за да дадат възможност на децата си да удовлетворят техните очаквания. Те напускат работата си, изоставят кариерата си и нещо повече — изоставят собствените си мечти и наслада, за да придружават децата си. Има дори родители, които се отказват от брачния си живот заради децата си. След като се разведат, те поемат тежкото бреме да отглеждат и обучават децата си сами, като залагат живота си за своите деца и го посвещават на бъдещето на децата си само за да могат да осъществят очакванията си за своите деца. Има и родители, които правят много неща, които не бива да правят, които плащат много излишни цени, жертват собственото си време, физическо здраве и стремежи, докато децата им са непълнолетни, за да могат децата им в бъдеще да напредват в света и да се утвърдят в обществото. От една страна, за родителите това са едни ненужни жертви. От друга страна, за децата им тези подходи представляват огромен натиск и бреме в непълнолетна възраст. Това е така, защото родителите им са платили твърде висока цена, защото, независимо дали става въпрос за пари, време или енергия, родителите им са отдали твърде много. Докато са непълнолетни и все още им липсва способността да различават правилното от грешното обаче, те нямат избор и могат единствено да оставят родителите си да действат така. Дори и да им хрумват някакви мисли в дълбините на съзнанието им, те все пак се съобразяват с действията на родителите си. При тези обстоятелства децата неусетно започват да мислят, че родителите им са платили толкова висока цена, за да ги обучат, и че няма да са способни напълно да се отплатят или да се отблагодарят на родителите си в този живот. В резултат на това, докато родителите им ги обучават и придружават, те мислят, че единственото, което могат да направят, единственото, което могат да изпълнят, за да се отплатят на родителите си, е да направят родителите си щастливи, да постигнат велики неща, които да ги удовлетворят, и да не ги разочароват. Що се отнася до родителите, през това време, преди децата им да навършат пълнолетие, след като са платили тази цена и тъй като очакванията им към децата им стават все по-големи, тяхното мислене постепенно се превръща в изискване към децата им. Тоест след като родителите са платили тази така наречена цена и са направили това така наречено отдаване, те изискват от децата си непременно да успеят и да постигнат велики неща, за да им се отплатят. Следователно, независимо дали го разглеждаме от гледна точка на родителя или на детето, в рамките на тази връзка на „отдаване на“ и „да ти отдават“ очакванията, които родителите имат към децата си, стават все по-високи. „Очакванията им стават все по-високи“ е хубав начин да се изрази това. Всъщност в дълбините на сърцата на родителите, колкото повече отдават и жертват, толкова повече смятат, че децата им трябва да им се отплатят, като постигнат успех, и същевременно толкова повече смятат, че децата им са им длъжници. Колкото повече родителите отдават и колкото повече надежди имат, толкова по-високи стават очакванията им и толкова по-високи стават очакванията им за това децата им да им се отплатят. Очакванията, които родителите имат към непълнолетните си потомци — от това, че „трябва да научат много неща, не могат да загубят на стартовата линия“ до това, че „когато пораснат, трябва да успеят в живота и да се утвърдят в обществото“ — постепенно се превръщат в своеобразно изискване, което те поставят на децата си. Това изискване е следното. След като пораснеш и се утвърдиш в обществото, не забравяй корените си, не забравяй родителите си, твоите родители са хората, на които първо трябва да се отплатиш, трябва да им покажеш синовна почит и да им помогнеш да живеят добре, защото те са твоите благодетели на този свят, те са хората, които са те изучили. Сегашното ти утвърждаване в обществото, както и всичко, на което се наслаждаваш, и всичко, което притежаваш, е купено с ревностните усилия на твоите родители, затова трябва да използваш остатъка от живота си, за да им се отплатиш, да ги възнаградиш и да бъдеш добър към тях. Очакванията, които родителите имат към непълнолетните си деца — че децата им ще се утвърдят в обществото и ще напреднат в света — еволюират до това, че от съвсем нормално очакване на родителя постепенно се превръщат в своеобразно изискване и настояване, което родителите отправят към децата си. Да предположим, че в периода преди да достигнат пълнолетие, децата им не получават добри оценки; да речем, че се бунтуват, че не искат да учат или да се подчиняват на родителите си и са непослушни. Родителите им ще кажат: „Мислиш ли, че ми е лесно? За кого мислиш, че правя всичко това? Правя го за твое собствено добро. Не е ли така? Всичко, което правя, е за теб, а ти не го оценяваш. Глупав ли си?“. Ще използват тези думи, за да сплашват децата си и да ги държат като заложници. Правилен ли е подобен подход? (Не.) Не е правилен. Тази „благородна“ страна на родителите е и презряната страна на родителите. Какво точно е нередното в тези думи? (Очакванията на родителите към децата им и възпитанието на децата им са едностранни усилия. Те оказват определен натиск върху децата си, като ги карат да учат това и онова, за да имат децата им добри перспективи, да дават на родителите си повод за гордост и да проявяват синовна почит в бъдеще. Всъщност всичко, което родителите правят, го правят за себе си.) Ако оставим настрана факта, че родителите са користолюбиви и егоистични, и говорим само за идеите, които внушават на непълнолетните си деца, и за натиска, който им оказват с изискванията да изучават определен предмет, когато пораснат, да направят определена кариера и да постигнат определен успех, то каква е същността на тези подходи? Засега няма да оценяваме защо родителите правят тези неща или дали тези подходи са подходящи или не. Първо ще разговаряме и ще анализираме същността на тези подходи и ще намерим по-правилен път на практикуване въз основа на анализа на същността им. Ако разговаряме за този аспект на истината и го разберем от тази гледна точка, той ще бъде правилен.

На първо място, правилни или погрешни са тези изисквания и подходи на родителите към децата им? (Погрешни са.) И така, в крайна сметка, кой е основният виновник за подходите, които родителите използват спрямо децата си? Не са ли очакванията на родителите към техните деца? (Така е.) В субективното си съзнание родителите предвиждат, планират и определят различни неща за бъдещето на децата си и в резултат на това създават тези очаквания. Подтикнати от тези очаквания, родителите изискват от децата си да усвояват различни умения, да изучават актьорско майсторство и танци или изкуство и т.н. Те изискват от децата си да станат талантливи личности и след това да бъдат началници, а не подчинени. Изискват от децата си да станат високопоставени служители, а не пехотинци. Изискват от децата си да станат управители, изпълнителни директори и ръководители, работещи в някоя от 500-те най-големи компании в света и т.н. Всичко това са субективни идеи на родителите. Е, преди да станат пълнолетни, децата имат ли някаква представа за съдържанието на очакванията на родителите си? (Не.) Те изобщо нямат представа за тези неща, не ги разбират. От какво разбират малките деца? Те разбират само от това да ходят на училище, за да се научат да четат, да учат усърдно, да бъдат добри деца и да се държат добре. Това само по себе си е доста добре. Да ходят на училище, за да посещават часовете според определения им график, и да се прибират вкъщи, за да си довършат домашните, — това са нещата, които децата разбират, а останалото е просто игра, храна, фантазии, мечти и т.н. Преди да навършат пълнолетие, децата изобщо нямат представа за неизвестните неща по житейския си път и не си представят нищо за тях. Всички неща, които са предвидени или определени за времето след като тези деца станат пълнолетни, идват от родителите им. Следователно погрешните очаквания, които родителите имат към децата си, нямат нищо общо с техните деца. Децата трябва само да прозрат същността на очакванията на родителите си. На какво се основават тези очаквания на родителите? Откъде идват те? Те идват от обществото и света. Смисълът на всички тези очаквания на родителите е да се даде възможност на децата да се адаптират към този свят и това общество, да не бъдат отстранени от света или от обществото и да се установят в обществото, да получат сигурна работа, стабилно семейство и стабилно бъдеще, затова родителите имат различни субективни очаквания за своите потомци. Сега например е доста модерно човек да е компютърен инженер. Някои хора казват: „В бъдеще детето ми ще бъде компютърен инженер. Може да печели много пари в тази област, като по цял ден разнася един компютър и се занимава с компютърно инженерство. Това ще представи и мен в добра светлина“. При тези обстоятелства, когато децата нямат никаква представа за каквото и да е, родителите им определят тяхното бъдеще. Това не е ли погрешно? (Така е.) Родителите залагат надежди на децата си изцяло въз основа на начина, по който възрастните гледат на нещата, както и на възгледите, гледните точки и предпочитанията на възрастните относно светските дела. Това не е ли субективно? (Така е.) Ако трябва да се изразите любезно, бихте могли да кажете, че е субективно, но всъщност какво е то? Какво е другото тълкувание на тази субективност? Не е ли егоизъм? Не е ли принуда? (Така е.) Харесваш една или друга работа и определена кариера, харесва ти да се утвърдиш, да водиш вълнуващ живот, да служиш като чиновник или да си богат в обществото, затова налагаш и на децата си да правят същото и те да бъдат такива хора и да вървят по този път. Дали обаче ще им хареса да живеят в тази среда и да се занимават с тази работа в бъдеще? Подходящи ли са за това? Какви са техните съдби? Какви са Божиите подредби и решения за тях? Ти знаеш ли тези неща? Някои хора казват: „Не ме интересуват тези неща, важни са нещата, които аз, като техен родител, харесвам. Ще залагам надежди на тях въз основа на собствените си предпочитания“. Не е ли прекалено егоистично? (Така е.) Това е толкова егоистично! Казано любезно, това е много субективно, то е да вземат всички решения сами. Какво обаче е това в действителност? Много е егоистично! Тези родители не проявяват внимание към заложбите или талантите на децата си, не се интересуват от подредбите на Бог за съдбата и живота на всеки човек. Те не проявяват внимание към тези неща, а просто налагат на децата си собствените си предпочитания, намерения и планове, чрез пожелателно мислене. Някои хора казват: „Трябва да наложа тези неща на детето си. То е твърде малко, за да ги разбере, а когато ги разбере, ще е твърде късно“. Така ли е? (Не.) Ако наистина е твърде късно, тогава това е неговата съдба, не е отговорност на родителите му. Ако налагаш на децата си нещата, които разбираш, дали те ще ги разберат по-бързо само защото ти ги разбираш? (Не.) Няма никаква връзка между това как родителите възпитават децата си и кога тези деца започват да разбират въпроси като това какъв житейски път да изберат, каква кариера да изберат и какъв ще бъде животът им. Те имат свои собствени пътища, свое собствено темпо и свои собствени закони. Помислете за следното. Когато децата са малки, независимо от това как ги възпитават родителите им, техните познания за обществото са напълно празни. Те ще почувстват съревнованието, сложността и мрака на обществото, както и различните несправедливости в него, когато човешката им природа узрее. Това не е нещо, на което родителите могат да научат децата си от ранна възраст. Дори ако родителите учат децата си от малки: „Трябва да се сдържаш, когато общуваш с хората“, те ще го приемат само като своеобразна доктрина. Те наистина ще са в състояние да действат въз основа на съветите на родителите си, едва когато наистина са ги разбрали. Когато не разбират съветите на родителите си, както и да се опитват да ги научат родителите им, за тях това пак ще бъде само своеобразна доктрина. В такъв случай, приложима ли е идеята на родителите, че: „Светът е толкова конкурентен и хората живеят под голям натиск. Ако не започна да уча децата си от много ранна възраст, в бъдеще те ще понасят страдания и болка“? (Не.) Принуждаваш децата си от рано да поемат на плещите си този натиск, за да могат да страдат по-малко в бъдеще, и те трябва да понасят този натиск, като започнат от възраст, на която все още не разбират нищо. Така не вредиш ли на децата си? Наистина ли го правиш за тяхно добро? По-добре е да не разбират тези неща, тогава ще могат да живеят няколко години по един удобен, щастлив, чист и семпъл начин. Благословия или нещастие ще бъде, ако разберат тези неща рано? (Ще бъде нещастие.) Да, ще бъде нещастие.

Това, което хората във всяка възрастова група трябва да правят, се основава на тяхната възраст и на зрелостта на тяхната човешка природа, а не на възпитанието, което получават от родителите си. Преди да достигнат зряла възраст, децата просто трябва да си играят, да усвоят някои прости знания и да получат известна доза основно образование, да научат различни неща, да се научат как да общуват с други деца и как да се разбират с възрастните и да се научат как да се справят с някои от нещата около себе си, които не разбират. Преди хората да достигнат зряла възраст, те трябва да правят неща, които са присъщи за непълнолетните. Не бива да понасят никакъв натиск, тактиките или сложните неща, които възрастните трябва да понасят. Такива неща нанасят психологическа травма на хората, които не са достигнали зряла възраст, а не са благословии. Колкото по-рано хората научават за тези проблеми на възрастните, толкова по-тежък удар се нанася на младите им умове. Не само че тези неща изобщо няма да помогнат на хората в живота или в съществуването им, след като достигнат зряла възраст, а напротив, тъй като те научават за тези неща или се сблъскват с тях твърде рано, те се превръщат в своеобразно бреме или хвърлят невидима сянка върху младите им умове до степен, в която може да ги преследват през целия им живот. Помислете за това, че когато хората са много малки, ако чуят за нещо ужасно, нещо, което не могат да приемат, нещо за възрастни, което никога не биха могли да си представят или да разберат, тогава тази сцена или този въпрос, или дори хората, нещата и думите, свързани с него, ще ги следват цял живот. Това ще хвърли сянка върху тях, ще повлияе на индивидуалността им и на начина, по който се държат в живота. Например всички деца са малко палави на шест-седемгодишна възраст. Да кажем, че учителят се кара на дете в час, защото е прошепнало нещо на съученик, и не просто му се кара безпристрастно, а го напада лично, като го хока, че има лице на пор и очи на плъх, и дори му се кара с думите: „Виж колко малко потенциал имаш. Цял живот ще бъдеш неудачник! Ако не учиш усърдно, ще бъдеш просто полагащ труд. В бъдеще ще трябва да просиш храна! Приличаш на крадец, имаш качествата за крадец!“. Макар че детето не разбира тези думи и не знае защо учителят му казва тези неща, нито знае дали те са верни или не, тези думи на лични нападки ще се превърнат в нещо като невидима, зла сила в сърцето му, ще пронижат самочувствието му и ще го наранят. „Имаш лице на пор, очи на плъх и малка глава!“. Тези думи на лични нападки, изречени от учителя му, ще го следват през целия му живот. Когато избира професия, когато се изправя пред своите началници и колеги, и когато се изправя пред братята и сестрите, тези думи на лични нападки, изречени от учителя му, от време на време ще изригват и ще въздействат на емоциите и живота му. Разбира се, някои от неправилните очаквания, които родителите ти имат към теб, и някои от емоциите, посланията, думите, мислите, възгледите и т.н., които са ти предали, също са хвърлили сянка върху младото ти съзнание. От гледна точка на субективното им съзнание твоите родители нямат лоши намерения. Поради невежеството си обаче, тъй като са покварени хора и нямат подходящи методи съгласно принципите за това как да се отнасят с теб, в начина, по който се отнасят с теб, те могат единствено да следват светските тенденции и крайният резултат от това е, че ти предават различни негативни послания и емоции. При обстоятелства, при които ти липсва каквато и да е проницателност, всичко, което твоите родители ти казват, и всички погрешни идеи, които твоите родители ти внушават и насърчават у теб, вземат връх в теб, защото първо на тях си изложен. Те стават цел на стремежа и усилията ти през целия ти живот. Макар че различните очаквания, които твоите родители са възлагали на теб, преди да достигнеш зряла възраст, са своеобразен удар и опустошение за младия ти ум, ти все пак живееш според очакванията на родителите си и различните цени, които те плащат за теб, като разбираш волята им, приемаш различните им прояви на доброта и си благодарен за тях. След като приемеш различните цени, които плащат, и различните жертви, които правят за теб, се чувстваш задължен на родителите си, в дълбините на сърцето си се срамуваш да се изправиш пред тях и мислиш, че трябва да им се отплатиш, когато пораснеш. За какво да им се отплатиш? Да се отплатиш за техните неразумни очаквания към теб? Да се отплатиш за разрухата, която са ти причинили, преди да навършиш пълнолетие? Това не е ли да се каже на черното бяло? Всъщност, като се говори за това от корена и същността на проблема, очакванията на твоите родители към теб са само субективни, те просто са пожелателно мислене. Те в никакъв случай не са неща, които детето трябва да притежава, да практикува или да изживява, и не са нещо, от което детето се нуждае. За да следваш светските тенденции, да се адаптираш към света, да бъдеш в крак със световния прогрес, родителите ти те заставят да ги следваш, заставят те да понасяш този натиск като тях и те заставят да приемаш и да следваш тези зли тенденции. Ето защо заради пламенните очаквания на родителите си много деца работят усърдно, като усвояват различни умения и различни видове знания и посещават различни курсове. От опит да оправдаят очакванията на родителите си те преминават към активен стремеж към целите, предвидени от очакванията на родителите им. С други думи, преди да достигнат зряла възраст, хората пасивно приемат очакванията на родителите си, а след като постепенно станат възрастни, те активно приемат очакванията на субективното съзнание на родителите си и с желание приемат подобен натиск и подвеждането, контрола и обвързването, които идват от обществото. Казано накратко, те постепенно се превръщат от пасивни в активни участници във всичко това. Така родителите им се чувстват удовлетворени. Децата също изпитват чувство на вътрешен мир и чувстват, че не са разочаровали родителите си, че най-накрая са дали на родителите си това, което искат, и че са пораснали — не просто са се превърнали във възрастни, а в очите на родителите си те са станали талантливи личности и са оправдали очакванията на родителите си. Макар че в очите на родителите си тези хора успяват да станат талантливи личности, когато пораснат, и на пръв поглед изглежда, че са се отплатили за цената, платена от родителите им, и че очакванията на родителите им към тях не са останали напразни, каква е реалността? Тези деца са успели да се превърнат в марионетки на родителите си, успели са да задлъжнеят много на родителите си, успели са да използват остатъка от живота си, за да осъществят очакванията на родителите си, да впечатлят родителите си, да дадат на родителите си повод за гордост и престиж, успели са да удовлетворят родителите си и да се превърнат в тяхна гордост и радост. Където и да отидат родителите им, те ще споменават своите деца: „Дъщеря ми е управител на еди-коя си фирма“. „Дъщеря ми е дизайнер на еди-коя си известна марка“. „Дъщеря ми е на еди-кое си ниво по този чужд език, говори го свободно, тя е преводач от еди-кой си език“. „Дъщеря ми е компютърен инженер“. Тези деца са успели да се превърнат в гордост и радост на родителите си и са успели да се превърнат в сенки на родителите си. Това е така, защото те ще използват същите методи, за да възпитават и обучават собствените си деца. Мислят, че родителите им са успели да ги изучат, затова ще копират методите на възпитание на своите родители, за да обучават собствените си деца. Така децата им трябва да понесат от тях същата мъка, трагично страдание и разруха, каквито те самите са понесли от своите родители.