С какво друго те е обусловило твоето семейство? Например родителите често ти казват: „Ако имаш голяма уста и говориш прибързано, рано или късно ще си навлечеш неприятности! Трябва да запомниш, че „Който много говори, много греши“! Какво означава това? Означава, че ако говориш твърде много, накрая със сигурност ще си вкараш автогол. Каквато и да е ситуацията, не говори прибързано — преди да кажеш каквото и да е, първо виж какво казват другите. Ако си съгласен с мнозинството, всичко ще бъде наред. Но ако винаги се опитваш да изпъкнеш и постоянно говориш прибързано и разкриваш своята гледна точка, без да знаеш какво мисли твоят началник, шеф или всички около теб, и ако след това се окаже, че твоят началник или шеф не мисли по същия начин, тогава ще ти се стъжни животът. Може ли от това да произлезе нещо добро? Глупаво дете, трябва да внимаваш занапред. Който много говори, много греши. Просто запомни това и не говори прибързано! Устата е за ядене и дишане, за сладки приказки с началниците и за да се опиташ да се харесаш на другите, а не за да казваш истината. Трябва да подбираш думите си мъдро, да прилагаш хитрости и методи и да използваш ума си. Точно преди думите да излязат от устата ти, преглътни ги и ги прехвърли многократно в съзнанието си, като изчакаш подходящия момент, за да ги изречеш. Това, което казваш наистина трябва да е съобразено и със ситуацията. Ако започнеш да споделяш мнението си, но забележиш, че хората не го възприемат добре или че реакцията им не е много добра, спри дотук и помисли как да го кажеш така, че всички да са доволни, преди да продължиш. Така би постъпило едно умно дете. Ако постъпваш така, ще се опазиш от неприятности и всички ще те харесват. А ако всички те харесват, това няма ли да работи в твоя полза? Няма ли да ти даде повече възможности в бъдеще?“. Семейството ти те обуславя, като ти казва не само как да придобиеш добра репутация, как да стигнеш върха и как да се утвърдиш сред другите хора, но и как да ги заблуждаваш чрез външни прояви и да не казваш истината, а още по-малко да изричаш всичко, което ти хрумне. Някои хора, които започват да страдат, че са казали истината, си спомнят, че от семейството си са чули поговорката: „Който много говори, много греши“, и си вземат поука от нея. След това стават все по-склонни да практикуват тази поговорка и я превръщат в свой девиз. Други хора не са в неизгодно положение, но искрено приемат обуславянето от семейството си в това отношение и непрекъснато прилагат на практика тази поговорка, независимо от случая. Колкото повече я прилагат на практика, толкова повече считат, че: „Родителите, бабите и дядовците ми са толкова добри към мен, всички са искрени към мен и искат най-доброто за мен. Имам голям късмет, че ми казаха тази поговорка: „Който много говори, много греши“, иначе щях да страдам толкова често заради голямата си уста и толкова много хора щяха да ми създават неприятности, да ме гледат с пренебрежение или да ми се присмиват и подиграват. Тази поговорка е толкова полезна и благотворна!“. Те придобиват много осезаеми ползи от практическото прилагане на тази поговорка. Разбира се, когато след това застанат пред Бог, те все още смятат, че тя е най-полезното и благотворно нещо. Всеки път, когато някой брат или сестра открито разговаря за личното си състояние, поквара или знания от преживяване, те също искат да общуват и да бъдат откровени и открити хора, да говорят честно за това, което мислят или знаят в сърцето си, за да облекчат временно душевното си състояние, което е било потискано в продължение на толкова години, или да придобият някаква степен на свобода и да се отпуснат. Но веднага щом си спомнят това, което родителите им постоянно им набиват в главата, а именно: „Който много говори, много греши“. Не говори прибързано, бъди по-скоро слушател, отколкото говорител, и се научи да изслушваш другите“, те преглъщат всичко, което са искали да кажат. Когато всички останали са се изказали, те не казват нищо, а вместо това си мислят: „Това е страхотно, добре, че този път не казах нищо, защото ако бях казал своето виждане, всички можеха да си съставят мнение за мен и можех да загубя нещо. Чудесно е да не казвам нищо, може би така всички ще продължат да мислят, че съм честен и че не съм толкова измамен, а просто естествено мълчалив човек, и следователно не съм някой, който плете интриги или който е толкова покварен, и най-вече не съм някой, който има представи за Бог, а някой, който е непринуден и открит. Не е лошо хората да мислят за мен по този начин, тогава защо трябва да казвам нещо? Всъщност виждам някакви резултати, като се придържам към тази поговорка: „Който много говори, много греши“, така че ще продължа да действам по този начин“. Придържането към тази поговорка им дава приятно, удовлетворяващо усещане и така те премълчават веднъж, два пъти и това продължава дълго време, докато един ден, когато в тях са се насъбрали толкова много неизказани думи, те искат да се открият пред братята и сестрите си, но устата им сякаш е запечатана и плътно превързана и те не могат да изрекат нито едно изречение. Тъй като не могат да споделят с братята и сестрите си, вместо това решават да опитат да говорят с Бог, затова коленичат пред Него и казват: „Боже, имам нещо да Ти кажа. Аз съм…“. Но въпреки че са го обмислили в сърцето си, не знаят как да го изкажат, не могат да го изразят, сякаш наистина са онемели. Не знаят как да подберат правилните думи и дори как да ги свържат в едно изречение. Тези толкова много години на потискани чувства ги карат да се чувстват напълно задушени и че живеят мрачен и мръсен живот, а когато решат да кажат на Бог какво е в сърцето им и да разкрият чувствата си, думите им се губят и не знаят откъде да започнат или как да го кажат. Не са ли окаяни? (Да, окаяни са.) Защо тогава нямат какво да кажат на Бог? Само се представят. Искат да кажат на Бог какво е в сърцето им, но нямат думи и накрая всичко, което произнасят е: „Боже, моля те, дай ми думите, които трябва да кажа!“. А Бог отговаря: „Има толкова много неща, които би трябвало да кажеш, но не искаш да ги кажеш и не ги казваш, когато ти се отдаде възможност, така че си взимам обратно всичко, което съм ти дал, няма да ти го дам, не го заслужаваш“. Едва тогава усещат, че са изгубили толкова много през последните години. Макар че имат чувството, че са водили много достоен живот, че са се запечатали здраво и са се опаковали перфектно, когато виждат, че братята и сестрите им през цялото това време са постигали придобивки, че говорят за преживяванията си без никакви угризения и са открити за покварата си, тези хора стигат до осъзнаването, че те самите не могат да кажат нито едно изречение и не знаят как да го направят. Те са вярвали в Бог толкова много години и искат да говорят за себепознанието си, да обсъдят преживяването си на Божиите слова, да получат просветление и малко светлина от Бог и да придобият нещо. Но за съжаление, тъй като твърде често се придържат към мнението, че „Който много говори, много греши“, и често са обвързани и контролирани от тази идея, те са живели с тази поговорка толкова много години, не са получили никакво просветление или озарение от Бог и все още са бедни, жалки и с празни ръце по отношение на навлизането в живота. Те са практикували тази поговорка и идея до съвършенство и стриктно са ѝ се подчинявали, но въпреки че толкова години са вярвали в Бог, не са придобили нищо от истината и си остават бедни и слепи. Бог им е дал уста, но те нямат никаква способност да общуват за истината, нито да говорят за чувствата и знанията си, камо ли да общуват с братята и сестрите си. Още по-жалко е, че нямат дори способността да разговарят с Бог и са загубили тази способност. Не са ли окаяни? (Да, така е.) Окаяни и плачевни. Не обичаш ли да говориш? Не се ли страхуваш винаги, че този, който много говори, много греши? Тогава никога не трябва да казваш нищо. Заключваш най-съкровените си мисли и това, което Бог ти е дал, потискаш ги, запечатваш ги и не им позволяваш да избягат. Постоянно се страхуваш да не загубиш репутацията си, страхуваш се да не се почувстваш застрашен, страхуваш се, че другите ще те разгадаят, и постоянно се страхуваш, че вече няма да си съвършен, честен и добър човек в очите на другите, затова се затваряш в себе си и не казваш нищо за истинските си мисли. И какво се случва накрая? Превръщаш се в ням човек във всеки смисъл на думата. Кой ти е причинил тази вреда? Първопричината е, че семейството ти те е обусловило и това ти е навредило. Но от твоя лична гледна точка причината е и в това, че ти харесва да живееш според сатанинските философии, затова избираш да вярваш, че обуславянето ти от страна на семейството ти е правилно, и не вярваш, че Божиите изисквания към теб са положителни. Избираш да разглеждаш обуславящото въздействие, което семейството ти оказва върху теб, като нещо положително, а Божиите слова, Божиите изисквания и Божият ресурс, Неговата помощ и Неговото учение като неща, от които трябва да се пазиш, като нещо негативно. Следователно, независимо колко много Бог те е дарил в началото, поради твоята предпазливост и отказ през всичките тези години, крайният резултат е, че Бог си взема всичко обратно и не ти дава нищо, защото не го заслужаваш. Затова, преди да се стигне дотам, трябва да се избавиш от обуславящото въздействие, което семейството ти оказва върху теб в това отношение, и да не приемаш погрешната идея, че „Който много говори, много греши“. Тази поговорка те прави по-затворен, по-коварен и по-лицемерен. Това е напълно противоположно и противоречи на Божието изискване към хората да бъдат честни и на изискването Му да бъдат откровени и открити. Като вярващ в Бог и последовател на Бог ти трябва да си напълно решен да се стремиш към истината. И когато си напълно решен да се стремиш към истината, трябва да си напълно решен да се избавиш от това, което си представяш като добри обуславящи въздействия, които твоето семейство оказва върху теб — не бива да има избор. Каквито и обуславящи въздействия да оказва семейството ти върху теб, колкото и да са добри или полезни за теб, колкото и много да те защитават, те идват от хората и от Сатана и трябва да се избавиш от тях. Макар че Божиите слова и Неговите изисквания към хората може да са в противоречие с обуславящите въздействия на твоето семейство, или дори да накърняват интересите ти и да ти отнемат права, и дори да си мислиш, че те не те защитават, а вместо това имат за цел да те изложат на показ и да те накарат да изглеждаш като глупак, все пак трябва да ги разглеждаш като положителни неща, защото идват от Бог, защото те са истината и ти трябва да ги приемеш. Ако нещата, които семейството ти е обусловило в теб, имат влияние върху мисленето и поведението ти, върху възгледите ти за съществуването и върху пътя, по който поемаш, тогава ти трябва да се избавиш от тях и да не се придържаш към тях. Вместо това трябва да ги замениш със съответните истини от Бог и, като правиш това, трябва също така постоянно да различаваш и да разпознаваш присъщите проблеми и същността на тези неща, които семейството ти е обусловило в теб, и след това да действаш и да практикуваш, като следваш Божиите слова по-точно, практически и истински. Приемането на идеите, възгледите за хората и нещата и принципите на практикуване, които идват от Бог — това е обвързаната с дълг отговорност на едно сътворено същество и това, което то трябва да прави, както и идеята и възгледът, които едно сътворено същество трябва да притежава.

Родителите в някои семейства, освен че внушават неща, които хората смятат за положителни и полезни за тяхното оцеляване, перспективи и бъдеще, внушават на децата си и някои относително крайни и изкривени идеи и възгледи. Например такива родители казват: „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“. Това е поговорка, която ти казва как да се държиш. Тази поговорка: „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“, те кара да избираш между едното или другото. Кара те да избереш да бъдеш истински злодей, т.е. открито да бъдеш лош, а не да го правиш зад гърба на хората. По този начин дори хората да считат, че нещата, които правиш, не са толкова добри, те все пак ще ти се възхищават и ще те одобряват. Това означава, че независимо какви лоши неща вършите, трябва да ги вършите пред очите на хората, открито и откровено. Някои семейства обуславят и възпитават децата си по този начин. Не само че не презират хората в обществото, които имат позорни и подли идеи и поведение, но дори възпитават децата си, като им казват: „Не подценявайте тези хора. В действителност те не са непременно лоши хора — може би дори са по-добри от фалшивите джентълмени“. От една страна, те ти казват какъв човек да бъдеш, а от друга страна, ти казват и как да разпознаваш хората, кои хора да считаш за положителни и кои за негативни, като те учат да различаваш положителните от негативните неща, а също и как да се държиш — това е видът възпитание и обуславяне, които ти дават. И така, какво въздействие върху хората незабележимо оказва такова обуславяне? (Не правят разлика между добро и зло.) Точно така, не разграничават доброто от злото, правилното от неправилното. Първо нека разгледаме как хората възприемат така наречените злодеи и фалшиви джентълмени. Преди всичко хората считат, че истинските злодеи не са лоши хора, а тези, които наистина са лоши, са фалшивите джентълмени. Типът хора, които вършат лоши неща зад гърба на другите, докато външно се преструват на добри, се наричат фалшиви джентълмени. Те все говорят за добронамереност, праведност и морал, а зад гърба на хората вършат всякакви лоши неща. Те вършат всички тези лоши неща, като същевременно говорят много хубави неща — такива хора са обект на презрение. Що се отнася до истинските злодеи, те са толкова лоши пред очите на хората, колкото и зад гърба им, но въпреки това са се превърнали в модели за подражание, които трябва да бъдат насърчавани и изучавани, вместо да станат обект на презрение. Този вид поговорки и възгледи обикновено объркват представите на хората за това какво точно е добър човек и какво точно е лош човек. И така хората не са сигурни и не знаят, а понятията им стават много неясни. Когато семейството обуславя хората по този начин, някои от тях дори си мислят: „Щом съм истински злодей, аз съм почтен, правя нещата открито. Ако имам нещо да кажа, казвам го в очите. Ако ти навредя или не те харесвам, или ако искам да се възползвам от теб, трябва да го направя пред очите ти и да ти кажа за това“. Що за логика е това? Каква точно е тази природа същност? Когато злите хора правят лоши неща и извършват злодеяния, те трябва да намерят теоретична основа за тях и това е логиката, която измислят. Те казват: „Вижте, това, което правя, не е толкова добро, но е по-добро, отколкото да бъда фалшив джентълмен. Правя го пред очите на хората и всички знаят за него — това се казва да бъдеш почтен!“. Така злодеите се правят на почтени хора. С такова мислене в съзнанието на хората понятията им за истинска почтеност и истинско зло неусетно се размиват. Те не знаят какво е да си почтен и си мислят: „Няма значение дали това, което казвам, наранява другите, дали е правилно, дали е разумно, дали е в съгласие с принципите и истината, или не. Щом се осмелявам да говоря и не ме е грижа за последствията, щом имам истински нрав, пряма природа и съм напълно прям, щом не тая коварни цели, значи е приемливо“. Дали не става въпрос за превръщане на неправилното в правилно? (Да.) По този начин негативните неща се превръщат в положителни. Затова някои хора използват това като основа и се държат според тази поговорка, и дори приемат, че справедливостта е на тяхна страна, като си мислят: „Във всеки случай не се възползвам от теб, нито правя номера зад гърба ти. Правя нещата откровено и открито. Мисли си каквото искаш. За мен това е почтеност! Както се казва в поговорката: „Човек не трябва да се притеснява от слухове, ако е почтен“, така че мисли си, каквото искаш!“. Не е ли това логиката на Сатана? Не е ли това логиката на разбойниците? (Да.) Оправдано ли е за теб да вършиш лоши неща, да създаваш проблеми без причина, да се държиш като тиранин и да вършиш зло? Извършването на зло е извършване на зло: ако същността на това, което правиш, е да извършваш зло, тогава злото си е зло. С какво се измерват твоите действия? Те не се измерват с това дали си имал своите мотиви, дали си го извършил открито, или дали имаш истински нрав. Те се измерват с истината и с Божиите слова. Истината е критерият за измерване на всичко и това изречение е напълно валидно в този случай. Според мярката на истината, ако нещо е зло, то е зло. Ако нещо е положително, то е положително. Ако нещо не е положително, то не е положително. А кои са тези неща, които хората считат за почтени и притежаващи истински нрав и пряма природа? Това се нарича изопачаване на думите и насилване на логиката, объркване на понятията и говорене на глупости, това се нарича заблуждаване на хората и, ако ти заблуждаваш хората, тогава извършваш зло. Независимо дали е извършено зад гърба на хората или пред очите им, злото си е зло. Злото, извършено зад гърба на някого, е нечестивост, а злото, извършено пред очите на някого, е истински злонамерено и порочно, но всички те са свързани със злото. Затова кажете Ми, трябва ли хората да приемат поговорката „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“? (Не, не бива.) Кое е положително — поведенческите принципи на фалшивия джентълмен или поведенческите принципи на истинския злодей? (Нито едното, нито другото.) Точно така, всички те са негативни. Така че не бъди нито фалшив джентълмен, нито истински злодей и не слушай глупостите на родителите си. Защо родителите винаги говорят глупости? Защото точно така се държат твоите родители. Те постоянно си мислят: „имам истински нрав, истински човек съм, прям съм, честен съм в чувствата си, рицар съм, почтен съм и не трябва да се притеснявам от слухове, държа се прилично и вървя по правилния път. От какво трябва да се страхувам? Не правя нищо лошо, така че не се страхувам от демони, които чукат на вратата ми!“. Демоните не чукат на вратата ти точно сега, но ти си извършил немалко злодеяния и рано или късно ще бъдеш наказан. Ти си почтен и не се страхуваш от слухове, но какво означава да си почтен? Това истината ли е? Да бъдеш почтен означава ли да се съобразяваш с истината? Разбираш ли истината? Не си измисляй оправдания и претекст за собствените си злодеяния, това е безсмислено! Щом не съответства на истината, то е зло! Дори смяташ, че имаш истински нрав. Само защото имаш истински нрав, означава ли това, че можеш да се възползваш от другите? Или че можеш да вредиш на другите? Каква е тази логика? (Логиката на Сатана.) Това се нарича логиката на разбойниците и дяволите! Извършвате зло и въпреки това се правите, че то е нещо правилно и приемливо, търсите извинения за него и се стремите да го оправдаете. Това не е ли безсрамно? (Да, така е.) Отново ви казвам, че в Божиите слова никога не се споменава за това, че хората могат да бъдат истински злодеи или фалшиви джентълмени, нито има изискване да бъдеш истински злодей или фалшив джентълмен. Всички тези поговорки са нагли и дяволски думи, които целят да мамят и подвеждат хората. Те могат да подвеждат хората, които не разбират истината, но ако днес разбираш истината, не бива повече да се придържаш към тези поговорки и да се влияеш от тях. Независимо дали хората са фалшиви джентълмени, или истински злодеи, всички те са дяволи, зверове и мошеници, всички те са негодници, нечестиви и свързани със злото хора. Ако не са нечестиви, то те са злобни и единствената разлика между фалшивия джентълмен и истинския злодей е в начина на тяхното представяне: единият се изявява публично, а другият — тайно. Освен това те имат различни начини на поведение. Единият върши зло открито, а другият прави мръсни номера зад гърба на хората. Единият е по-коварен и вероломен, а другият е по-нагъл, властен и показва зъбите си. Единият е по-подъл и потаен, а другият е по-презрян и надменен. Това са два сатанински начина на действие — единият открит, а другият прикрит. Ако действаш открито, си истински злодей, а ако действаш прикрито, си фалшив джентълмен. Какво има да се хвалиш? Ако считаш тази поговорка за свой девиз, не си ли глупав? Така че, ако си бил дълбоко увреден от нещата, които семейството ти е обусловило или внушило в това отношение, или ако се придържаш към тези неща, надявам се да можеш да се избавиш от тях, да ги разпознаеш и да ги прозреш възможно най-скоро. Престани да се вкопчваш в тази поговорка и да си мислиш, че тя те защитава или те превръща в истински човек или в човек с характер, с човешка природа и с истински нрав. Тази поговорка не е критерий за това как трябва да се държи човек. От мястото, на което стоя, категорично осъждам тази поговорка, която Ме отвращава повече от всичко друго. Отвращавам се не само от фалшивите джентълмени, но и от истинските злодеи — и двата типа са обект на отвращение за Мен. Така че, ако ти си фалшив джентълмен, тогава от Моя гледна точка ти си безполезен и не подлежиш на поправяне. Но ако си истински злодей, тогава си още по-зле. Познаваш добре истинския път, но въпреки това съзнателно прегрешаваш, познаваш добре истината, но я нарушаваш явно и не я практикуваш, а вместо това открито ѝ се противопоставяш, така че ще умреш по-рано. Не си мисли: „Имам пряма природа, не съм фалшив джентълмен. Макар че съм злодей, аз съм истински злодей“. Какво означава, че си истински? Твоята „истинност“ не е истината, нито е нещо положително. Твоята „истинност“ е проявление на същността на твоя надменен и зъл нрав. Ти си „истински“ в смисъл на истински Сатана, истински дявол и истинска злоба, а не истински в смисъл на истина или нещо, което е истински реално. Така че, когато става въпрос за поговорката: „По-добре да си истински злодей, отколкото фалшив джентълмен“, която семейството ти е обусловило в теб, ти трябва да се избавиш от нея, защото тя няма никаква връзка с принципите на поведение, на които Бог учи хората, нито дори се доближава до тях. Затова трябва да се избавиш от нея възможно най-скоро, вместо да продължаваш да се вкопчваш в нея.

Семейството оказва и друг вид обуславящо въздействие. Например членовете на семейството винаги ти казват: „Не се откроявай прекалено много от тълпата, трябва да се владееш и да проявяваш малко сдържаност в думите и действията си, както и в изявата на личните си таланти, способности, коефициент на интелигентност и т.н. Не се откроявай. Същото гласят и поговорките: „Вятърът брули високите дървета“ и „Гредата, която стърчи, първа изгнива“. Ако искаш да се защитиш и да имаш дългосрочно и стабилно място в групата, към която принадлежиш, не бъди високото дърво, трябва да се владееш и да не се стремиш да изпъкваш над всички. Помисли за гръмоотвода, който пръв бива ударен при буря, защото мълнията пада в най-високата точка. А когато духа бурен вятър, най-високото дърво първо поема удара му и пада на земята. А когато времето е студено, първа замръзва най-високата планина. Същото е и с хората — ако винаги изпъкваш сред другите и привличаш внимание, а Партията те забележи, сериозно ще се замисли дали да не те накаже. Не бъди високото дърво, недей да стърчиш сам. Трябва да останеш вътре в групата. В противен случай, ако около теб се образува някакво социално протестно движение, ти ще си този, който ще бъде наказан пръв, защото си високото дърво. Не бъди водач или ръководител на група в църквата. В противен случай при загуби или проблеми, свързани с работата в Божия дом, ти като ръководител или надзорник ще бъдеш първият набеден. Така че не бъди високото дърво, защото вятърът брули високите дървета. Трябва да се научиш да прибираш главата си и да се криеш като костенурка“. Запомни тези думи на родителите си и, когато дойде време да избирате водач, откажи позицията с думите: „О, не мога да се справя! Имам семейство и деца, прекалено съм ангажиран с тях, не мога да бъда водач. Вие трябва да го направите, не избирайте мен“. Да предположим, че все пак си избран за водач, но все още не желаеш това. Тогава казваш: „Опасявам се, че трябва да подам оставка. Нека някой от вас момчета, стане водач, давам ви тази възможност, оставям ви да заемете позицията, аз се оттеглям“. Размишлявате в сърцето си: „Ха! Вятърът брули високите дървета. Колкото по-високо се изкачваш, толкова по-отвисоко падаш, а на върха е самотно. Ще ти позволя да бъдеш водач, а след като те изберат, ще дойде ден, в който ще ти гледаме сеира. Никога не съм искал да бъда водач, не искам да се изкачвам по стълбицата, което означава, че няма да падна от голяма височина. Като се замисля, не беше ли еди-кой-си отстранен като водач? След като беше освободен, той беше отлъчен — дори не получи възможност да бъде обикновен вярващ. Това е идеален пример за поговорките: „Вятърът брули високите дървета“ и „Гредата, която стърчи, първа изгнива“. Не съм ли прав? Не беше ли наказан? Хората трябва да се научат да се защитават, иначе за какво им е мозъкът? Ако имате мозък в главата си, трябва да го използвате, за да се защитите. Някои хора не могат да видят ясно този въпрос, но така е в обществото и във всяка група хора — „Вятърът брули високите дървета“. Ще бъдеш много уважаван, докато се изправяш като високо дърво, точно преди момента, в който вятърът ще те обрули. Тогава ще разбереш, че хората, които застават на огневата линия, рано или късно си получават заслуженото“. Това са искрените поучения на родителите и семейството ти, а също и гласът на опита, филтрираната мъдрост на техния живот, която те шепнат в ухото ти безрезервно. Какво имам предвид под „шепнат в ухото ти“? Имам предвид, че един ден майка ти казва в ухото ти: „Нека ти кажа, че ако има нещо, което съм научила в този живот, то е, че „Вятърът брули високите дървета“, което означава, че ако някой стърчи прекалено много или привлича прекалено силно вниманието, вероятно ще бъде наказан за това. Виж колко кротък и простодушен е сега баща ти. Това е така, защото беше наказан в кампания за оказване на натиск. Твоят баща има литературен талант, умее да пише и да произнася речи, има лидерски умения, но твърде много се открояваше от тълпата и в крайна сметка беше наказан в кампанията. Защо оттогава насам баща ти никога не говори за това, че е държавен служител и високопоставена личност? Именно заради това. Говоря ти от сърце и ти казвам истината. Трябва да я чуеш и да я запомниш добре. Не забравяй, че трябва да я помниш, където и да отидеш. Това е най-доброто, което мога да ти дам като твоя майка“. След това ти запомняш нейните думи и винаги, когато си спомняш за поговорката „Вятърът брули високите дървета“, тя ти напомня за баща ти и винаги, когато се сещаш за него, се сещаш за тази поговорка. Баща ти някога е бил високо дърво, което е било брулено от вятъра, и е паднал пръв, а сега неговият потиснат и обезсърчен поглед е оставил дълбок отпечатък в съзнанието ти. Затова винаги, когато искаш да бъдеш смел, когато искаш да изкажеш мнението си, когато искаш искрено да изпълниш дълга си в Божия дом, се сещаш за сърдечния съвет на майка си в ухото си — „Вятърът брули високите дървета“. Затова отново се свиваш, като си мислиш: „Не мога да покажа никакви таланти или специални способности, трябва да се въздържам и да ги потискам. А що се отнася до Божия призив хората да влагат цялото си сърце, ум и сила в изпълнението на дълга си, трябва да практикувам тези слова умерено и да не се откроявам с прекалено големи усилия. Ако се откроявам, като се старая твърде много, и ако се правя на смел, като ръководя работата на църквата, какво ще стане, ако нещо се обърка в работата на Божия дом и ми бъде потърсена отговорност? Как трябва да понеса тази отговорност? Ще бъда ли премахнат? Ще се превърна ли в изкупителна жертва, в брулено от вятъра високо дърво? Трудно е да се каже как ще се развият тези въпроси в Божия дом. Така че каквото и да правя, непременно трябва да си оставя път за отстъпление, непременно трябва да се науча да се защитавам и да се уверя, че съм се подготвил за всяка възможност, преди да говоря и да действам. Това е най-мъдрият начин на действие, защото, както казва майка ми: „Вятърът брули високите дървета“. Тази поговорка е дълбоко вкоренена в сърцето ти и оказва сериозно влияние върху ежедневието ти. Разбира се, по-сериозно тя влияе върху отношението ти към изпълнението на дълга ти. Това не са ли сериозни проблеми? Затова винаги, когато изпълняваш дълга си и искаш искрено да отдадеш всичко от себе си и да използваш с цялото си сърце всичките си сили, тази поговорка — „Вятърът брули високите дървета“ — винаги те спира по пътя и в крайна сметка винаги избираш да си оставиш известна свобода на действие и пространство за маневриране и изпълняваш дълга си премерено, само след като си си оставил път за отстъпление. Не съм ли прав? Обуславянето в това отношение от страна на твоето семейство защитава ли те в най-голяма степен от разобличаване и разправяне с теб? За теб това е още един талисман, нали? (Да.)

Въз основа на всичко, за което сме общували досега, колко талисмана имат хората в резултат на обуславянето им от семейството? (Седем.) С толкова много талисмани вярно ли е, че никакви обикновени дяволи и демони не смеят да ти посегнат? Всички тези талисмани те карат да се чувстваш толкова сигурен, толкова утешен и толкова щастлив да живееш в този човешки свят. В същото време те те карат да чувстваш колко важно е семейството за теб и колко навременни и важни са защитата и талисманите, които семейството ти дава. Всеки път, когато получаваш осезаеми ползи и защита в резултат на тези талисмани, ти чувстваш повече от всякога, че семейството е важно и че винаги ще разчиташ на него. Всеки път, когато срещаш трудности и те връхлитат нерешителност и смут, се съвземаш за миг и си мислиш: „Какво ми казаха майка ми и баща ми? На какви умения ме научиха по-възрастните от мен? Какъв беше девизът, който ми предадоха?“. Бързо, инстинктивно и подсъзнателно се връщаш към различните идеи и среда, внушени ти от семейството, като търсиш и изискваш тяхната защита. В такива моменти семейството се превръща в твое убежище, котва, опора и движеща сила, която винаги е мощна, непоклатима и неизменна, психологическа патерица, която ти позволява да продължиш да живееш и която те предпазва от обърканост и нерешителност. В такива моменти ти си изпълнен с дълбоки чувства: „Семейството е много важно за мен, то ми дава огромна психическа сила и е източник на духовна подкрепа“. Често се поздравяваш, като си мислиш: „Добре, че се вслушах в това, което ми казаха родителите ми, иначе досега щях да се окажа в много неудобна ситуация да бъда или тормозен, или нараняван. За щастие имам този коз, имам талисман. Затова дори в Божия дом и в църквата, дори по време на изпълнение на дълга си, няма да бъда тормозен от никого и няма да поема риска да бъда премахнат от църквата или тя да се справи с мен. Тези неща може никога да не ми се случат благодарение на защитата, която ми дава обуславянето на моето семейство“. Но си забравил нещо. Живял си в среда, която си представяш като среда с талисмани и в която можеш да се защитиш, но не знаеш дали си изпълнил Божието поръчение, или не. Пренебрегнал си Божието поръчение към теб и своята идентичност на сътворено същество, както и дълга, който трябва да изпълниш като сътворено същество. Освен това си пренебрегнал отношението, което трябва да възприемеш, и всичко, което трябва да пожертваш, за да изпълниш дълга си, а истинският възглед за живота и ценностите, които трябва да пазиш, са заменени с възгледите, които семейството ти е обусловило в теб, и твоите шансове за спасение също са засегнати и повлияни от обуславянето на семейството ти. Затова е много важно всеки да се избави от различните обуславящи въздействия на семейството си. Това е един от аспектите на истината, който трябва да се практикува, и също така е реалност, в която трябва да се навлезе незабавно. Защото ако обществото ти каже нещо, ти вероятно ще вземеш рационално или подсъзнателно решение да го отхвърлиш. Ако някой непознат или някой, който не е свързан с теб, ти каже нещо, ти си склонен да вземеш рационално или премерено решение дали да го приемеш, или не. Но ако семейството ти каже нещо, си склонен да го приемеш напълно, без колебание или разсъждение, а това всъщност е опасно за теб, защото си мислиш, че семейството никога не може да ти навреди и че всичко, което семейството ти прави за теб, е за твое добро, за да те защити, и е в твоя полза. Въз основа на този възприет принцип хората лесно се смущават и влияят от тези неосезаеми и осезаеми неща на семейството на човека. Осезаемите неща са членовете на семейството и всички семейни дела, докато неосезаемите неща са различните идеи и възпитанието, които идват от семейството, както и известно обуславяне, свързано с това как трябва да се държиш и да действаш. Не е ли така? (Да, така е.)

Има много неща за обсъждане по отношение на обуславящите въздействия на семейството. След като приключим общението по тези въпроси днес, вие трябва да ги обмислите и да ги обобщите, като помислите кои идеи и възгледи — освен тези, които споменах днес — могат да ви навредят сериозно в ежедневието ви. По-голямата част от това, за което общувахме току-що, се отнася до принципите на хората и начините им за справяне със света, а има и малък брой теми, които се отнасят до възприемането на хората и нещата. Обхватът на обуславящите въздействия, които семейството оказва върху хората, се простира главно върху тези неща. Има и някои въпроси, които не са свързани с възгледите на хората за живота или с начините им за справяне със света, така че няма да говорим повече за тях. С това приключваме днешното ни общение. До следващия път!

11 февруари 2023 г.