Каква тема обсъдихме на последното ни събиране? (Защо човек трябва да се стреми към истината.) След като приключихме общението, ви дадох тема за домашна работа. Каква беше тя? („Как да се стремите към истината“.) Размишлявахте ли по нея? (Боже, помислих малко по нея. Що се отнася до това как да се стремим към истината, става въпрос за това да изследваме нашите изблици на поквара и покварен нрав при ежедневните ни срещи с всякакви хора, събития и неща, и след това да потърсим истината, за да разрешим тези проблеми. В същото време изпълнението на даден дълг засяга определени принципи, затова трябва да търсим съответните истини, за да разберем как да действаме според тези принципи, когато подхождаме към различни видове дълг. Това е друг начин, по който се практикува стремежът към истината.) В такъв случай, от една страна, като търсим истината в ежедневието си, а от друга, като търсим истините принципи, докато изпълняваме дълга си. Има ли други аспекти на този стремеж? Тази тема не би трябвало да е трудна, нали? Размишлявахте ли по темата „Как да се стремите към истината“? Как размишлявахте над нея? Размишляването по тази тема налага да прекарате известно време в обмислянето ѝ и след това да си запишете познанието, придобито чрез този размисъл. Ако само я погледнете набързо и помислите малко над нея, но не ѝ отделите време или енергия, или не я обмислите внимателно, това не е размишляване. Размишляването означава, че сериозно мислите по въпроса, полагате реални усилия да го обмислите, придобивате някакво конкретно знание, получавате просветление и озарение и жънете определени награди — ето какви резултати се постигат чрез размисъл. Е, наистина ли размишлявахте по тази тема? Никой от вас не е размишлявал истински над нея, нали? Миналия път ви дадох домашна работа, тема, за да можете да се подготвите, но никой от вас не обмисли темата и не я приехте сериозно. Да не би да се надявахте, че просто ще ви я поднеса наготово? Или си помислихте: „Тази тема е много лесна, няма никаква дълбочина в нея. Вече сме я разбрали, затова няма нужда да размишляваме. Вече я разбираме.“? Или не се интересувате от въпросите и проблемите, свързани със стремежа към истината? В какво се състои проблемът? Едва ли сте твърде заети с работа, нали? Каква всъщност е причината? (След като изслушах Божиите въпроси и се самоанализирах, мисля, че основната причина е в това, че не обичам истината. Не приех сериозно Божиите слова и не размишлявах добросъвестно над истината. Също така се надявах да получа отговора наготово. Надявах се, че след като Бог приключи общението по темата, ще съм способен да я разбера. Такова беше отношението ми.) При повечето хора ли е така? Изглежда, че сте свикнали да ви се поднася наготово. Когато става въпрос за истината, не сте много педантични и не полагате много усилия. Най-вече обичате да вършите нещо и да се лутате безцелно. Само си губите времето в бездействие. Объркани сте по отношение на истината и не я приемате сериозно. Това е истинското ви състояние.

Как да се стремите към истината е една от темите, по които най-често се разговаря в Божия дом. Повечето хора разбират някои доктрини за това как да се стремят към истината и знаят някои подходи и начини да го практикуват. Има хора, които отдавна вярват в Бог и които в общи линии имат известни реални преживявания, а също така са преживели провали и падения, изпитвали са негативност и слабост. В процеса на стремеж към истината те са преживели и много възходи и падения, и в стремежа си към истината са се поучили от преживяванията си и имат някои награди. Естествено, те са се сблъскали и с много трудности и препятствия, както и с различни действителни проблеми в живота или в средата си. Казано накратко, повечето хора имат някакво ниво на разбиране за стремежа към истината, независимо дали само по отношение на формата му или чрез някои практически проблеми, а също така имат известно доктринално познание за него. След като хората са започнали да вярват в Бог или да вървят по пътя на стремеж към истината, независимо дали наистина са платили цена по този път или само са положили малко усилия в подхода си към стремежа към истината, донякъде всички ще имат известно разбиране за него. За хората, които обичат истината, това разбиране представлява истинска и ценна награда, но онези, които не се стремят към истината, нямат никакви преживявания, поуки от тях или награди. В обобщение, мнозинството от хората колебливо се движат напред и таят нагласата „да изчакаме и да видим“, докато се стремят към истината, като същевременно частично преживяват какво е чувството да се стремят към нея. В мислите, възгледите или съзнанието на повечето хора стремежът към истината е нещо положително и има най-голямо значение. Те мислят за него като за житейска цел, към която хората трябва да се стремят, и дори нещо повече — като за правилния път, който трябва да следват в живота. Независимо дали на теоретично ниво, или въз основа на реалните си преживявания и знания, всички хора смятат, че стремежът към истината е нещо добро и че е най-положителното нещо. Няма стремеж или път, с който човечеството да се захваща, който да може да се сравни със стремежа към истината или с пътя на стремеж към нея. Стремежът към истината е единственият правилен път, който хората трябва да следват. Като член на човешкия род стремежът към истината трябва да бъде житейска цел на всеки човек и той трябва да го възприема като правилния път, който хората трябва да следват. Е, как човек трябва да се стреми към истината? Току-що изразихте някои прости, теоретични идеи, с които повечето хора вероятно биха се съгласили. Всички смятат, че тези видове стремежи и практики са свързани със стремежа към истината. Те вярват, че това, което конкретно е свързано със стремежа към истината, е просто да опознаят себе си, да се изповядат и да се покаят, след това в Божиите слова да открият истините принципи, които да практикуват, и накрая да изживеят Неговите слова в своето ежедневие и да навлязат в истината реалност. Това е общоприетото разбиране и схващане на повечето хора за това как да се стремят към истината. Освен методите, които можете да разпознаете и разберете, Аз обобщих някои по-конкретни пътища и методи на практикуване на стремеж към истината. Днес ще разговаряме по-подробно за това как да се стремите към истината.

Освен няколкото метода, които изброихте, Аз навлязох в повече подробности и обобщих два метода за това как да се стремите към истината. Единият метод е „избавянето“. Това лесно ли е? (Лесно е.) Не е нито абстрактно, нито сложно. Освен това лесно се помни и лесно се разбира. Естествено, практикуването му може да е свързано с определено ниво на трудност. Виждаш ли, този метод е много по-прост от онези, които посочихте. Това, което казахте, беше просто куп теории. Те изглеждат възвишени и задълбочени и, разбира се, имат конкретна страна, но са много по-сложни от това, което току-що ви казах. Първият метод е „избавянето“, а вторият — „посвещаването“. Само тези два метода, общо две думи. Хората могат да ги разберат само като ги погледнат и знаят как да ги практикуват, без да разговарят за тях. Също така се запомнят лесно. Какъв е първият метод? (Избавяне.) А вторият? (Посвещаване.) Виждаш ли? Не са ли прости? (Прости са.) Те са много по-лаконични от това, което казахте. Как се нарича това? Нарича се проникновено. Дали използването на по-малко думи непременно означава, че нещо е проникновено? (Не означава.) Не е важно дали нещо е проникновено или не. Това, което е от решаващо значение, е дали е изказана най-съществената идея и дали тя е функционална, когато хората я прилагат на практика. Освен това е важно да разгледаме какви резултати се постигат чрез практикуването ѝ, дали може да разреши практическите затруднения на хората, дали им помага да следват пътя на стремеж към истината, дали им позволява коренно да променят покварения си нрав и дали практикуването ѝ помага на хората да дойдат пред Бог и да приемат Неговите слова и истината и така да постигнат резултатите и целите, които стремежът към истината трябва да постигне. Правилно ли е това? (Да.) Вече сте чували тези два метода „избавяне“ и „посвещаване“ и ги познавате. Каква е връзката между тези два метода и стремежа към истината? Свързани ли са с методите, които споменахте, или са в противоречие с тях? Все още не е съвсем ясно, нали? (Все още не е съвсем ясно.) Най-общо казано, конкретните методи за практикуване на стремежа към истината са тези двата, които току-що обсъдих. Какво е конкретното съдържание на първия от тези два метода — избавянето? Кое е най-простото и непосредствено нещо, за което можете да се сетите, когато чуете думата „избавяне“? Как човек може да приложи този метод на практика? Какви са конкретните му части и съдържание? (Да се избавиш от покварения си нрав.) От какво още, освен от покварения си нрав? (От представите и фантазиите.) Представите и фантазиите, чувствата, волята и предпочитанията на човека. Какво още? (Сатанински философии за светските отношения, погрешни ценности и възгледи за живота.) (Намеренията и желанията на човека.) Казано накратко, когато хората се опитват да се сетят за нещата, от които трябва да се избавят, освен за различните видове поведение, свързани с покварения нрав, те се сещат и за нещата, които съставляват човешките мисли и възгледи. И така, има две основни части: едната касае покварения нрав, а другата — мислите и възгледите на хората. Освен тези двете, за какво друго можете да се сетите? Озадачени сте, нали? Каква е причината за това? Причината е, че нещата, които веднага ви идват на ум, са темите, с които често се сблъсквате в ежедневието си, откакто сте започнали да вярвате в Бог, и за които хората често говорят. Що се отнася обаче до проблемите, за които никой не споменава, но които въпреки това съществуват у хората — не ги знаете, не сте наясно с тях, не можехте да се сетите за тях, а и никога не сте ги възприемали като проблеми, над които да размишлявате. Това е причината, поради която сте озадачени. Обсъждам това с вас, защото искам да помислите и да обърнете сериозно внимание на въпроса, по който ще разговаряме по-нататък, и за да остави у вас дълбоко впечатление.

Нека сега разговаряме за двете основни неща, свързани с начина, по който човек трябва да се стреми към истината: първо, да се избави, и второ, да се посвети. Да започнем с общение за първото — избавянето. Това не е просто да се избавиш от чувствата, философиите за светските отношения, своеволието, желанието за благословии и други подобни общи тълкувания. Практикуването на „избавяне“, за което е днешното общение, има по-конкретно предназначение и изисква хората да го изследват и практикуват в ежедневието си. Кое е първото нещо, което трябва да се спомене по отношение на избавянето? Първото нещо, от което хората трябва да се избавят в стремежа си към истината, са различните човешки емоции. Какво си представяте, когато споменавам тези различни емоции? Какво включват тези емоции? (Избухливост, своеволие и пасивност.) Избухливостта емоция ли е? (Под емоции разбирам случаите, в които хората вършат нещата, докато изпълняват дълга си, в зависимост от начина, по който се чувстват. Те възприемат различно отношение към нещата в зависимост от това дали се чувстват добре или не.) Това ли са емоциите, за които говорих? Така ли трябва да се обяснят емоциите? (Боже, моето разбиране за емоциите е, че те включват най-вече раздразнителността, яда, наред с удоволствието, гнева, скръбта и радостта.) Това обобщение е подходящо. В такъв случай това, което беше споменато току-що за хората, които вършат нещата в зависимост от това как се чувстват, емоция ли е? (Това е просто проявление.) Това е вид проявление на емоция. Да се чувстваш зле, да си раздразнителен и унил — всичко това са проявления на емоция, но те изобщо не са определението за емоция. Как тогава хората трябва да разберат първото нещо, от което трябва да се избавят в стремежа си към истината — различните емоции? От какво се избавят хората, когато се избавят от различните емоции? Това означава да се избавят от настроенията, мислите и емоциите, които се пораждат в различни ситуации и обстановки, както и при различни хора, събития и неща. Някои от тези емоции се превръщат в своеволие на човека. И макар че някои от тях не се превръщат в своеволие на човека, те все пак често могат да повлияят на отношението на този човек при неговите действия. Какво тогава включват тези емоции? Те включват например: униние, омраза, гняв, раздразнителност, безпокойство, както и угнетеност, малоценност и проливане на сълзи от радост — всичко това може да се счита за емоции. Това ли са конкретните проявления на емоциите? (Да.) Като казвате това, знаете ли какво е емоция? Има ли тя нещо общо с пасивността и избухливостта, които споменахте? (Не.) Те нямат никаква връзка. В такъв случай, какви са нещата, които споменахте? (Покварен нрав.) Те са вид проявление на покварен нрав. Емоциите, които изброих току-що: угнетеността, унинието, малоценността и т.н., имат ли нещо общо с покварения нрав? (Емоциите, за които Бог говори току-що, не са свързани с покварения нрав, те не представляват покварен нрав или все още не са достигнали нивото на покварен нрав.) Какво са те тогава? Те са удоволствието, гневът, скръбта и радостта на нормалната човешка природа и те са емоциите, които възникват, и проявленията, които се разкриват, когато хората се сблъскват с определени ситуации. Някои от тях вероятно се дължат на покварен нрав, докато други не са достигнали това ниво и не са толкова свързани с покварения нрав, но все пак тези неща наистина съществуват в мислите на хората. В такъв случай, независимо от ситуацията или обстоятелствата, с които хората се сблъскват, тези емоции естествено често ще оказват известно влияние върху преценката и възгледите им и ще влияят на позицията, която хората трябва да заемат, както и на пътя, по който трябва да вървят. Различните емоции, за които говорихме току-що, по-скоро са предимно негативни. Има ли такива, които са по-скоро неутрални, които не са толкова негативни или положителни? Не, няма такива, които да са относително положителни. Потиснатостта, унинието, омразата, гневът, малоценността, раздразнителността, безпокойството и угнетеността — това са все доста негативни емоции. Може ли някоя от тези емоции да помогне на хората положително да посрещнат живота, човешкото съществуване и ситуациите, с които се сблъскват в живота? Няма ли такива, които да са положителни? (Не.) Всички те са относително негативни емоции. И така, кои емоции са малко по-добри? Какво ще кажете за копнежа и тъгуването? (Те са по-скоро неутрални.) Да, те могат да бъдат неутрални. Кое още? Носталгия, бленуване и силна обич. За какво се отнасят тези емоции, за които говорим? Те са неща, които често се крият в дълбините на сърцето и душата на човека. Те често могат да заемат сърцата и мислите на хората и често могат да влияят на настроенията им, както и на възгледите и отношението им към вършенето на нещо. Ето защо, независимо дали тези емоции се срещат в реалния живот на хората, или в тяхната вяра в Бог и в стремежа им към истината, в известна степен те ще се намесват в ежедневието на хората или ще му влияят и ще засягат отношението им към техния дълг. Те също така, разбира се, ще влияят на преценката на хората и на позицията, която заемат, когато се стремят към истината, и по-специално тези по-скоро пасивни и негативни емоции ще оказват огромно влияние върху хората. Когато хората развият спомени и започнат да изпитват различните си емоции или започнат да формират осъзнаване, което разпознава събитията и нещата, средата и другите хора, различните им емоции постепенно започват да се пораждат и оформят. След като се оформят, с напредването на възрастта и с преживяването на повече светски проблеми, тези емоции постепенно се загнездват в тях, в дълбините на сърцата им, и се превръщат в доминираща характеристика на тяхната индивидуална човешка природа. Те постепенно направляват индивидуалната им личност, удоволствието, гнева, скръбта и радостта им, предпочитанията им, както и стремежа им към цели и посоката им в живота и т.н. Ето защо тези емоции са незаменими за всеки човек. Защо казвам това? Защото, след като хората започнат субективно да осъзнават заобикалящата ги среда, тези емоции постепенно оказват влияние върху удоволствието, гнева, скръбта и радостта им, влияят върху преценката и познанието им за хората, събитията и нещата, както и върху личността им. Разбира се, те ще повлияят и на отношението и възгледите на хората за начина, по който посрещат и се справят с хората, събитията и нещата около тях. Още по-важното е, че тези негативни емоции влияят на пътищата и принципите, които определят начина, по който хората се държат, както и на целите, към които се стремят, и на основните им норми за човешко поведение. Може да ви се стори, че това, което казах, не е толкова лесно за разбиране, че е доста абстрактно. Ще ви дам пример и тогава може да разберете нещата малко по-добре. Някои хора например в детството си са изглеждали обикновени, не са можели да се изразяват и не са били особено съобразителни, поради което другите в семейната и социалната им среда са ги оценявали доста неблагоприятно и са казвали неща като: „Това дете е глупаво и бавно и говори мъчно. Погледнете чуждите деца, които говорят толкова добре, че могат да въртят хората на малкия си пръст. Докато това дете по цял ден само се цупи. Не знае какво да каже при среща с хора, не знае как да обясни или как да се оправдае, когато направи нещо нередно, и не може да забавлява хората. Това дете е идиот“. Родителите го казват, роднините и приятелите го казват, и учителите им също го казват. Тази среда оказва определен, невидим натиск върху подобни хора. Чрез преживяването на тази среда те несъзнателно развиват определен вид мислене. Какъв вид мислене? Те мислят, че не изглеждат добре, че не са много симпатични и че другите никога не се радват да ги видят. Смятат, че не са добри в учението, че са бавни и винаги се притесняват да си отворят устите и да говорят пред другите. Твърде са смутени да благодарят, когато хората им дадат нещо, и си мислят: „Защо никога не мога да кажа две думи на кръст? Защо другите хора говорят толкова гладко? Просто съм глупав!“. Подсъзнателно те смятат, че са безполезни, но все пак не искат да признаят, че са толкова безполезни и че са толкова глупави. В сърцата си те винаги се питат: „Наистина ли съм толкова глупав? Наистина ли съм толкова неприятен?“. Нито родителите им, нито братята и сестрите им, нито учителите и съучениците им ги харесват. А понякога членовете на семейството им, роднините и приятелите им казват за такива хора: „Той е нисък, очите и носът му са малки и с такава външност няма да е успешен, когато порасне“. Затова, когато се погледнат в огледалото, те виждат, че очите им наистина са малки. В тази ситуация съпротивата, неудовлетворението, нежеланието и неприемането в дълбините на сърцата им постепенно се превръщат в приемане и признаване на собствените им недостатъци, несъвършенства и проблеми. Макар да могат да приемат тази реалност, в дълбините на сърцата им се поражда една трайна емоция. Как се нарича тази емоция? Тя е малоценност. Хората, които се чувстват непълноценни, не знаят кои са предимствата им. Те просто мислят, че са неприятни, винаги се чувстват глупави и не знаят как да се справят с нещата. Казано накратко, те смятат, че не могат да свършат нищо, че са непривлекателни, че не са умни и че имат забавени реакции. Те са незабележими в сравнение с другите и не получават добри оценки в обучението си. След като израснат в такава среда, тази нагласа за малоценност постепенно взема връх. Тя се превръща в своеобразна трайна емоция, която оплита сърцето ти и изпълва ума ти. Независимо дали вече си пораснал, дали си тръгнал по света, дали си женен и дали си се утвърдил в кариерата си, и независимо от социалния ти статус, не е възможно да се отървеш от това чувство за малоценност, насадено от средата, в която си израснал. Дори след като започнеш да вярваш в Бог и се присъединиш към църквата, продължаваш да смяташ, че имаш обикновен външен вид, лоши интелектуални заложби, не можеш да се изразяваш и нищо не можеш да свършиш. Мислиш си: „Просто ще правя каквото мога. Не е нужно да имам амбиции да бъда водач, не е нужно да се стремя към задълбочени истини, просто ще се задоволя с това да съм най-незначителният и ще оставя другите да се отнасят с мен както искат“. Когато се появят антихристи и лъжеводачи, се чувстваш неспособен да ги прозреш или разобличиш и смяташ че не си създаден за това. Чувстваш, че е достатъчно, стига ти самият да не си лъжеводач или антихрист, че всичко е наред, щом не предизвикваш смущения и прекъсвания, и че е достатъчно, стига да можеш да стоиш на позицията си. В дълбините на сърцето си чувстваш, че не си достатъчно добър и не си толкова добър, колкото другите хора, че останалите може би са обекти за спасение, а ти в най-добрия случай си обслужващ, и затова смяташ, че не можеш да се справиш със задачата да се стремиш към истината. Независимо от това колко истина си способен да разбереш, все още смяташ, че щом Бог е предопределил да имаш такива заложби, каквито имаш, и да изглеждаш така, както изглеждаш, то вероятно Той е предопределил да бъдеш просто обслужващ и че нямаш нищо общо със стремежа към истината, с това да станеш водач, да заемеш отговорна позиция или да бъдеш спасен, а си готов да бъдеш най-незначителният човек. Това чувство за малоценност вероятно не ти е вродено, но на друго ниво, поради семейната ти среда и средата, в която си израснал, ти си бил подложен на умерени удари или неуместни оценки и това е породило чувството за малоценност у теб. Тази емоция влияе върху правилната посока на твоите стремежи, влияе върху правилната амбиция за твоите стремежи, и също така възпрепятства правилните ти стремежи. Щом като правилните ти стремежи и правилната решителност, която трябва да имаш в човешката си природа, са възпрепятствани, тогава мотивацията ти да се стремиш към положителни неща и към истината е потисната. Това потискане не е предизвикано от заобикалящата те среда или от който и да е човек и, разбира се, Бог не е определил да страдаш от него, а по-скоро е предизвикано от силно негативна емоция дълбоко в сърцето ти. Не е ли така? (Така е.)

На пръв поглед малоценността е емоция, която се проявява у хората, но всъщност основната причина за нея е това общество, човечеството и средата, в която хората живеят. Тя се дължи и на собствените обективни причини у хората. От само себе си се разбира, че обществото и човечеството идват от Сатана, защото цялото човечество се намира под властта на злия, то е дълбоко покварено от Сатана, и никой не може да възпитава следващото поколение в съответствие с истината или с Божиите учения, а по-скоро го прави в съответствие с това, което идва от Сатана. Следователно последствията от използването на сатанински неща за възпитаване на следващото поколение и на човечеството не само покварява нрава и същността на хората, а и предизвиква пораждането на негативни емоции у тях. Ако породените негативни емоции са временни, те няма да имат огромен ефект върху живота на човека. Ако обаче една негативна емоция се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето и душата на човека и незаличимо се загнезди там, ако човекът е напълно неспособен да я забрави или да се отърве от нея, тогава тя непременно ще се отрази на всяко негово решение, на начина, по който подхожда към всякакви хора, събития и неща, на това, което избира, когато се сблъсква с важни принципни въпроси, и на пътя, по който ще върви в живота си. Ето какво е въздействието, което реалното човешко общество оказва върху всеки отделен човек. Другият аспект са обективните причини у самите хора. Тоест образованието и обучението, което хората получават, докато растат, всички мисли и идеи, както и начините на поведение, които възприемат, и различните човешки поговорки — всички те идват от Сатана, и се стига дотам, че хората изобщо нямат способността да се справят с проблемите, с които се сблъскват, нито да ги разсеят от правилната гледна точка и позиция. Следователно, несъзнателно, под влиянието на тази сурова среда и потискан и контролиран от нея, човекът не може да направи нищо друго, освен да развие различни негативни емоции и да ги използва, за да се опита да се противопостави на проблемите, които няма способността да разреши, да промени или да разсее. Да вземем например чувството за малоценност. Твоите родители, учители, по-възрастните и другите около теб — всички те имат нереалистична оценка за заложбите ти, човешката ти природа и личността ти, и в крайна сметка това те напада, преследва, потиска, ограничава и обвързва. Накрая, когато вече нямаш сили да се съпротивляваш, не ти остава никакъв друг избор, освен да избереш живот на мълчаливо приемане на обидите и униженията, мълчаливо приемане на този вид несправедлива и нечестна реалност, противно на това, което смяташ, че е най-добре. Когато приемеш тази реалност, емоциите, които в крайна сметка се пораждат у теб, не са щастливи, удовлетворени, положителни или прогресивни. Не живееш с повече мотивация и насоченост, а още по-малко се стремиш към точните и правилни цели на човешкия живот и у теб по-скоро се поражда дълбоко чувство за малоценност. Когато тази емоция се породи у теб, ти чувстваш, че няма към кого да се обърнеш. Когато се сблъскаш с въпрос, който изисква да изразиш мнение, кой знае колко пъти дълбоко в сърцето си ще обмисляш какво искаш да кажеш и какво мнение искаш да изразиш, но все пак не можеш да се престрашиш да го заявиш на глас. Когато някой изрази същото мнение, като това, което поддържаш, в сърцето си си позволяваш да почувстваш утвърждаване, потвърждение, че не си по-зле от другите хора. Когато обаче същата ситуация се повтори, ти все пак си казваш: „Не мога да говоря небрежно, да действам прибързано или да ставам за посмешище. За нищо не ставам, глупав съм, тъп съм, аз съм идиот. Трябва да се науча да се прикривам и просто да слушам, а не да говоря“. Оттук не можем ли да видим, че от момента, в който се породи чувството за малоценност, до момента, в който то се вкорени дълбоко в най-съкровените кътчета на сърцето на човека, той е лишен от свободната си воля и от законните права, дадени му от Бог? (Така е.) Той е лишен от тези неща. Кой точно го е лишил от тях? Не можеш да кажеш със сигурност, нали? Никой от вас не може да каже със сигурност. Това е така, защото по време на целия този процес ти си не само жертва, но и виновник. Ти си жертва на други хора, а също така си жертва и на самия себе си. Защо е така? Току-що казах, че една от причините за чувството за малоценност, което възниква у теб, идва от собствените ти обективни причини. Откакто си започнал да имаш самосъзнание, основата ти за преценяване на събитията и нещата произлиза от покварата на Сатана, тези възгледи са ти внушени от обществото и човечеството и Бог не те е учил на тях. Следователно, без значение кога или в каква обстановка се е зародило чувството ти за малоценност и независимо от степента, до която се е развило, ти безпомощно си обвързан и контролиран от това чувство и в подхода си към хората, събитията и нещата около себе си използваш начините, които Сатана ти е внушил. Когато чувството за малоценност е вкоренено дълбоко в сърцето ти, то не само оказва дълбоко въздействие върху теб, но и е взело връх във възгледите ти за хората и нещата, както и в поведението и действията ти. Как тогава възприемат хората и нещата тези, които са подвластни на чувството за малоценност? Те смятат, че другите са по-добри от тях самите, и считат, че и антихристите са по-добри от тях. Макар че антихристите имат зъл нрав и са с лоша човешка природа, те все пак се отнасят към тях като към хора, на които да подражават, и като към пример за подражание, от когото могат да се учат. Дори си казват: „Виж, макар да имат лош нрав и зла човешка природа, те са даровити и са по-способни в работата от мен. Спокойно могат да демонстрират способностите си пред другите и да говорят пред толкова много хора, без да се изчервят или да получат сърцебиене. Те наистина имат кураж. Аз не мога да се меря с тях. Просто не съм достатъчно смел“. Каква е причината за това? Трябва да се каже, че частично се дължи на това, че чувството ти за малоценност се е отразило на преценката ти за същността на хората, както и на гледната ти точка и на позицията ти, що се отнася до начина, по който възприемаш другите. Не е ли така? (Така е.) В такъв случай как влияе чувството за малоценност на начина, по който се държиш? Ти си казваш: „По рождение съм глупав, изобщо нямам дарби и силни страни и бавно научавам всичко. Погледни този човек. Макар че понякога предизвиква прекъсвания и смущения и действа своеволно и безразсъдно, поне е даровит и има силни страни. Където и да отиде, той е човек, от когото хората искат да се възползват, а от мен — не“. Когато нещо се случи, първото, което правиш, е да се самоосъдиш и да се затвориш в себе си. Какъвто и да е проблемът, ти се отдръпваш, избягваш да поемеш инициатива и се страхуваш да поемеш отговорност. Казваш си: „По рождение съм глупав. Където и да отида, никой не ме харесва. Не мога да стъпвам бос в огъня, не бива да изтъквам нищожните си способности. Ако някой ме препоръча, това доказва, че ставам. Ако обаче никой не ме препоръча, тогава не би било добре да поемам инициативата и да казвам, че мога да се наема с работата и да я свърша добре. Ако не съм уверен в това, не мога да кажа, че съм. Какво ще правя, ако объркам нещата? Какво ще стане, ако ме кастрят? Толкова ще ме е срам! Няма ли да е унизително? Не мога да допусна да ми се случи това“. Виж! Това не се ли е отразило на поведението ти? В известна степен отношението ти към начина, по който се държиш, се влияе и контролира от чувството ти за малоценност. Донякъде може да се нарече следствие от твоето чувство за малоценност.

Това, че си подвластен на чувството за малоценност, как се отразява на отношението ти към различните типове хора, независимо дали те са хора с човешка природа, с донякъде човешка природа, без човешка природа или със зла човешка природа? Нито един от възгледите ти за хората не е в съгласие с истината или с Божиите слова, а още по-малко отговаря на Божиите изисквания. В същото време под влиянието на това чувство за малоценност избираш да се държиш внимателно, предпазливо и плахо и през повечето време си пасивен и умърлушен. Изобщо нямаш решителност или мотивация за енергично действие, а когато все пак имаш някаква положителна и активна нагласа и искаш да поемеш малко работа, си мислиш: „Не съм ли надменен? Дали не се изтъквам? Не се ли перча? Не важнича ли? Това не е ли желанието ми за статус?“. Не можеш да разбереш какво точно е естеството на собствените ти действия. Много пъти в сърцето си ще прехвърляш и обмисляш основателните потребности, стремежи, решителност и желания на човешката природа, както и това, което можеш да се стремиш да постигнеш, това, което е правилно и редно да правиш. Когато не си способен да заспиш през нощта, отново и отново ще обмисляш: „Трябва ли да поема тази работа? Ох, но аз не съм достатъчно добър, не смея да го направя. Аз съм глупав и тъп. Нямам дарбите на този човек, нито заложбите му!“. Докато се храниш, си мислиш: „Той се храни по три пъти на ден, изпълнява добре дълга си и животът му има стойност. Аз се храня три пъти на ден, но не изпълнявам добре дълга си и животът ми няма никаква стойност. Длъжник съм на Бог и на моите братя и сестри! Не заслужавам и не бива да ям дори една порция“. Когато някой е твърде страхлив, той е безполезен и не е способен да постигне каквото и да е. Каквото и да им се случи, страхливите хора ще отстъпят назад, когато срещнат някаква трудност. Защо го правят? Една от причините е, че това се дължи на чувството им за малоценност. Тъй като се чувстват непълноценни, те не смеят да излязат пред хората, не могат да поемат дори задълженията и отговорностите, които би трябвало да поемат, нито могат да се заемат с това, което всъщност са способни да постигнат в рамките на собствените си способности и заложби, и в рамките на преживяването на собствената си човешка природа. Това чувство за малоценност влияе на всички аспекти на човешката им природа, влияе на личността им и, разбира се, влияе и на характера им. Когато са сред други хора, те рядко изразяват собствените си възгледи и почти никога не ги чуваш да изясняват собствените си позиции или мнения. Когато се сблъскат с проблем, не смеят да говорят, а постоянно отстъпват и се отдръпват. Когато са сред малко хора, те се осмеляват да седнат при тях, но когато хората са много, те търсят място в ъгъла, насочват се към местата, където осветлението е слабо, и не смеят да дойдат сред другите. Винаги, когато им се прииска положително и активно да кажат нещо, да изразят собствените си възгледи и мнения, за да покажат, че това, което мислят, е правилно, те дори нямат куража да го направят. Всеки път, когато имат такива идеи, чувството им за малоценност се проявява наведнъж и ги контролира, потиска ги и им казва: „Не казвай нищо, за нищо не ставаш. Не изразявай възгледите си, просто запази идеите си за себе си. Ако в сърцето ти има нещо, което наистина искаш да кажеш, просто го запиши на компютъра и го обмисли насаме. Не бива да допускаш никой друг да разбира за това. Ами ако кажеш нещо погрешно? Ще бъде толкова неудобно!“. Този глас продължава да ти казва да не правиш едно или друго нещо, да не казваш едно или друго нещо и те кара да преглъщаш всяка дума, която искаш да изречеш. Когато има нещо, което искаш да кажеш и което отдавна прехвърляш в сърцето си, ти биеш отбой и не смееш или се притесняваш да го изречеш, като смяташ, че не бива да го правиш, в противен случай се чувстваш така, сякаш си нарушил някакво правило или закон. И когато един ден активно изразиш собственото си мнение, дълбоко в себе си се чувстваш несравнимо смутен и неспокоен. Макар че това чувство на огромно безпокойство постепенно отшумява, чувството ти за малоценност бавно задушава идеите, намеренията и плановете, които имаш за желанието да говориш, за желанието да изразяваш собствените си възгледи, за желанието да си нормален човек и за желанието да си като всички останали. Хората, които не те разбират, смятат, че говориш малко, и си тих и срамежлив по характер, човек, който не обича да изпъква сред останалите. Когато говориш пред много хора, се чувстваш неловко и лицето ти се изчервява. Донякъде си интровертен и всъщност само ти знаеш, че се чувстваш непълноценен. Сърцето ти е изпълнено с това чувство за малоценност и то витае там от дълго време, а не е някакво временно чувство. По-скоро от дълбините на душата ти то здраво контролира мислите ти, плътно запечатва устните ти и затова, колкото и правилно да разбираш нещо или каквито и възгледи и мнения да имаш за хората, събитията и нещата, ти се осмеляваш единствено да го мислиш и премисляш в собственото си сърце, а никога не дръзваш да говориш на глас. Независимо дали другите може да одобрят това, което казваш, или да те поправят и критикуват, ти няма да се осмелиш да се изправиш пред такъв резултат или да го видиш. Защо е така? Защото чувството ти за малоценност е вътре в теб и ти казва: „Не го прави, ти просто не си за това. Нямаш такива заложби, нямаш такава реалност, не бива да го правиш, това просто не си ти. Не прави нищо и не мисли за нищо сега. Ще си такъв, какъвто си реално само ако живееш с чувството си за малоценност. Не си компетентен да се стремиш към истината или да откриеш сърцето си и да кажеш това, което искаш, и да се свържеш с останалите, както правят други хора. И това е така, защото за нищо не ставаш, не си толкова добър, колкото тях“. Това чувство за малоценност направлява мисленето на хората в съзнанието им. То ги възпрепятства да изпълняват задълженията, които един нормален човек трябва да изпълнява, и да водят живота на нормалната човешка природа, който би трябвало да водят, като същевременно направлява начините и средствата, посоката и целите на това как се отнасят към хората и нещата, как се държат и как действат. Дори и да вярват, че трябва да бъдат честни хора и да им харесва да бъдат честни хора, те никога не се осмеляват с думи или дела да изразят желанието си да бъдат честни хора, за да навлязат в живота на честния човек. Заради чувството си за малоценност те дори не се осмеляват да бъдат честни хора. Те са напълно лишени от смелост. Когато все пак кажат нещо честно, те бързо поглеждат към хората около себе си и си мислят: „Дали някой си съставя мнение за мен? Дали ще си помисли: „Честен човек ли се опитваш да бъдеш? Не искаш ли да бъдеш честен човек, само за да можеш да бъдеш спасен? Не е ли това просто желание да бъдеш благословен“? О, не! Не смея да кажа нищо. Всички те могат да говорят честно, само аз не мога. Не съм компетентен като тях. Аз съм на най-ниското стъпало“. От тези конкретни проявления и откровения можем да видим, че след като тази негативна емоция — чувството за малоценност — започне да действа и се вкорени в най-съкровените кътчета на сърцата на хората, ако не се стремят към истината, то ще им бъде много трудно да я изкоренят и да се освободят от възпирането ѝ и ще бъдат възпирани от нея във всичко, което правят. Макар че не може да се каже, че това чувство е покварен нрав, то вече е предизвикало силно негативно въздействие. То сериозно уврежда тяхната човешка природа и оказва огромно негативно въздействие върху различните емоции, върху речта и действията на нормалната им човешка природа и води до много сериозни последствия. Най-незначителното му влияние е да въздейства на характера, предпочитанията и стремежите им. Най-същественото му влияние е да въздейства на целите и посоката им в живота. Предвид причините за това чувство за малоценност, неговия процес и последствията му за човека, от която и страна да го погледнете, това не е ли нещо, от което хората трябва да се избавят? (Така е.) Някои хора казват: „Не смятам, че съм непълноценен и не съм възпиран по никакъв начин. Никой никога не ме е провокирал или омаловажавал, нито ме е потискал. Живея много свободно. В такъв случай това не означава ли, че нямам това чувство за малоценност?“. Вярно ли е това? (Не, понякога все още имаме това чувство за малоценност.) Възможно е в известна степен все още да го имаш. То може да не е взело връх в най-съкровените кътчета на сърцето ти, но в някои случаи може да се породи за миг. Срещаш например някого, когото обожаваш — някой много по-талантлив от теб, някой с по-специални умения и дарби от теб, някой по-властен от теб, някой по-високомерен от теб, някой по-зъл от теб, някой по-висок и по-привлекателен от теб, някой със статус в обществото, някой богат, някой с повече образование и с по-висок статус от теб, някой по-възрастен от теб, който е вярвал в Бог по-дълго време, някой с повече преживявания и реалност във вярата си в Бог, и тогава не можеш да предотвратиш пораждането на чувството ти за малоценност. Когато това чувство се породи, твоят „много свободен живот“ изчезва, ставаш плах и губиш кураж, обмисляш как да подредиш думите си, изражението на лицето ти придобива неестествен вид, въздържаш се в думите и в движенията си, и започваш да се прикриваш. Тези и други проявления се причиняват от пораждането на чувството ти за малоценност. Разбира се, това чувство за малоценност е временно и когато то се породи, просто трябва да се изследваш, да бъдеш проницателен и да не бъдеш възпиран от него.