Някои хора са преживели известни провали в миналото, като например да бъдат освободени заради това, че не вършат реална работа като водачи, или поради жаждата си за облаги от статуса. Като бъдат освободени няколко пъти, някои от тях се променят истински до известна степен, така че освобождаването нещо добро ли е, или е лошо? (Добро е.) Когато ги освободят за първи път, хората се чувстват така, сякаш светът е свършил. Сякаш просто сърцата им са разбити. Не могат повече да се владеят и не знаят в коя посока да тръгнат. Но като мине преживяването, си мислят: „Не беше кой знае каква работа. Защо духовният ми ръст беше толкова малък преди? Как може да съм бил толкова незрял?“. Това доказва, че са постигнали напредък в живота и са разбрали нещо за Божието намерение, за истината и целта на Божието спасение на човека. Това е процесът на преживяване на Божието дело. Трябва да признаеш и приемеш методите, които Бог използва в Своето дело, а именно постоянно да те кастри или да ти издава присъди, като изказва мнение, че си безнадежден, че не си човек, който ще бъде спасен, и дори да те заклеймява и проклина. Може да се чувстваш негативно, но като търсиш истината, като се анализираш и се опознаваш, скоро ще можеш да се изправиш отново, да следваш Бог и да изпълняваш нормално задълженията си. Ето това означава да израстваш в живота. Тогава добро или лошо нещо е да преминаваш през повече освобождавания? Дали този метод, който Бог използва в своето дело, е правилен? (Правилен е.) Понякога обаче хората не осъзнават това и не могат да го приемат. Особено когато ги освободят за пръв път, те чувстват, че се отнасят несправедливо с тях, непрекъснато увещават и се оплакват от Бог, неспособни да преодолеят това препятствие. Защо не могат да го преодолеят? Дали защото си търсят неприятности с Бог и с истината? Това е, защото хората не разбират истината, не знаят как да се анализират и не търсят проблемите вътре в себе си. В сърцата си те винаги отказват да се подчинят и когато ги освободят, започват да предизвикват Бог. Не могат да приемат факта, че са освободени, и се изпълват с негодувание. В този момент поквареният им нрав е много сериозен, но когато по-късно погледнат назад, виждат, че правилно са били освободени — оказало се е нещо добро, което им е позволило да постигнат известен напредък в живота. Когато в бъдеще се сблъскат отново с освобождаване, дали пак така ще го оспорват? (Всеки път все по-малко.) Естествено е това да се подобрява с времето. Ако нищо не се променя, това доказва, че те изобщо не приемат истината и че са невeрници. Тогава са напълно разкрити и отстранени и няма начин да постигнат спасение.

Провали, спънки, освобождавания — това са неща, които всеки трябва да преживее по пътя към постигане на спасение и усъвършенстване, така че не го превръщай в драма. Когато виждаш хора, които са били освободени, да страдат и да стават негативни, не им се подигравай, защото един ден и ти може да бъдеш освободен и да бъдеш по-зле и от тях. Ако някой ден ви освободят, ще станете ли негативни и ще плачете ли горчиво? Ще се оплаквате ли? Ще ви се иска ли да се откажете от вярата си? Зависи от това дали си приел истината, докато си вярвал в Бог, колко истини действително си разбрал и дали истините, които мислиш, че разбираш, са твоя реалност. Ако тези истини са се превърнали в твоя реалност, тогава ще имаш духовния ръст да преодолееш това изпитание и облагородяване. Ако не притежаваш истината реалност, това освобождаване ще бъде катастрофа за теб и ако свърши зле, ще бъдеш повален и няма да можеш да се изправиш. Някои хора са донякъде съвестни и казват: „Наслаждавах се на толкова много Божия благодат, толкова години слушах проповеди и Бог ми даде много любов. Не мога да го забравя. Най-малкото трябва да се отплатя за Божията любов“. И после изпълняват своите задължения негативно настроени и пасивни, без стремеж към истината, без никакво навлизане в живота. Ако умееш да се придържаш към дълга си, може да се приеме, че си донякъде съвестен; това е най-малкото, което трябва да постигнеш. Но ако винаги изпълняваш дълга си нехайно, без да спазваш принципите, без да навлизаш в живота и без да постигаш резултати в дълга си, то това изпълнение на дълга ли е? Ако винаги изпълняваш дълга си нехайно, ще можеш ли да останеш непоколебим в бедствията? Можеш ли да гарантираш, че няма да предадеш Бог? Следователно, за да изпълняваш дълга си, ти трябват най-малкото съвест и разум; истински резултати могат да бъдат постигнати само ако човек изпълнява дълга си в истинско съгласие със съвестта и разума си. Това е минималният критерий. Ако не можеш да покриеш дори този критерий, значи си нехаен, способен си да измамиш и предадеш Бог и дори не полагаш труд съгласно критериите. Дори и да не напуснеш Божия дом, ти вече отдавна ще си отстранен от Бог. Такъв човек не може да бъде избавен. Причина за това е липсата на съвест и разум и непрестанното изпълняване на дълга по нехаен начин. Пришките по краката ти се дължат на пътя, който си извървял, и никой друг не е виновен. Ако в крайна сметка не бъдеш спасен, а прокълнат, и свършиш като Павел, то не можеш да виниш никого. Това е твоят път и твоят избор. Следователно същността на това дали хората могат да бъдат спасени или не, е преди всичко в това дали имат съвест и разум. Ако хората могат да се придържат към тази линия, значи притежават съвест и разум. За такива хора има надежда за спасение. Ако прекрачат тази линия, те ще бъдат отстранени. Коя е вашата червена линия? Казваш: „Дори Бог да ме поступва и гълчи, и отхвърля, и да не ме спаси, няма да се оплаквам. Ще бъда като вол или кон: ще продължа да полагам труд до самия край, като се отплатя за Божията любов“. Всичко това звучи добре, но способен ли си наистина да постигнеш това? Ако действително притежаваш такъв характер и решимост, ти казвам направо: имаш надежда за спасение. Ако нямаш този характер, ако си лишен от такава съвест и разум, тогава дори да искаш да полагаш труд, не ще можеш да останеш непоколебим до самия край. Знаеш ли как ще постъпи Бог с теб? Не знаеш. Знаеш ли как Бог ще те изпитва? И това не знаеш. Ако ти липсва основата на съвестта и разума, по която да се ръководиш, ако не притежаваш правилен подход за стремеж и житейските ти възгледи и ценности не са в унисон с истината, то когато се сблъскаш с неуспехи, провали или изпитания и облагородяване, няма да можеш да останеш непоколебим — и в този случай ще бъдеш в опасност. Каква роля играят съвестта и разумът? Ако кажеш: „Толкова много проповеди съм чул и всъщност разбирам частица истина. Но не съм я приложил на практика, не съм удовлетворил Бог, Бог не ме одобрява — и ако накрая Бог ме изостави и вече не ме иска, това ще бъде Божията праведност. Дори Бог да ме накаже и прокълне, аз няма да Го изоставя. Където и да отида, аз съм сътворено същество, завинаги ще вярвам в Бог и дори ако трябва да се трудя като вол или кон, никога не ще спра да следвам Бог, и не ме е грижа какъв ще бъде изходът ми“ — ако наистина имаш такава решимост, такава съвест и разум, тогава ще можеш да останеш непоколебим. Ако ви липсва тази решимост и никога не сте мислили за тези неща, то несъмнено има проблем с вашия характер, със съвестта и разума ви. Това е така, защото в сърцата си никога не сте искали да изпълните дълга си към Бог. Винаги сте търсили само благословии от Него. Непрекъснато пресмятате в ума си какви благословии ще получите за положените усилия или изстраданите трудности в Божия дом. Ако непрекъснато правиш сметки за тези неща, ще ти бъде много трудно да останеш непоколебим. Дали можеш да бъдеш спасен или не, зависи само от това дали имаш съвест и разум. Ако не притежаваш съвест и разум, не си достоен да бъдеш спасен, защото Бог не спасява демони и зверове. Ако избереш да крачиш по пътя на стремежа към истината и поемеш по пътя на Петър, Светият Дух ще те просветли, ще те води в разбирането на истината и ще те вкара в ситуации, които ще станат причина да преживееш много изпитания и облагородяване, за да бъдеш усъвършенстван. Ако не избереш пътя на стремежа към истината, а поемеш по пътя на антихриста Павел, тогава жалко — Бог отново ще те изпитва и проверява. Но няма как да се отрече, че не ще издържиш изпита на Бог. Щом ти се случи нещо, ще се оплачеш от Бог, а когато си изправен пред изпитания, ще се отречеш от Него. В този момент съвестта и разумът ти няма да бъдат от полза и ще бъдеш отстранен. Бог не спасява хора без съвест и разум; това е минималният критерий.

Трябва поне да покриваш критерия за съвест и разум. Т. е. ако Бог не те иска вече, как трябва да се отнасяш с Него? Би трябвало да кажеш: „Бог ме дари с този дъх. Бог ме избра. Днес познах Създателя и разбрах толкова много истини, но не съм ги приложил на практика. Да не обичам истината и да нямам съвест е в природата ми. Но независимо дали ще мога да приложа истината в бъдеще или да бъда спасен, винаги ще признавам Бог и това, че Създателят е праведен. Този факт не може да бъде променен. Човек не бива да спира да признава Бог и Създателя само защото няма надежда за собственото си спасение или защото няма резултат или крайна цел. Това би било бунтарска мисъл. Ако мисля по този начин, трябва да бъда прокълнат. Независимо какво върши Бог, човек трябва да се покорява. Това означава да си разумен. Моят ръст е твърде дребен, за да се покоря, и трябва да бъда наказан, ако се бунтувам срещу Бог или Го предам. И въпреки всичко, независимо как Бог се отнася с мен, решимостта ми да Го следвам остава неизменна. Винаги ще бъда Божие сътворено същество. Независимо дали Бог ме приема или не, готов съм да бъда пешка, слуга и контрастиращ предмет под върховенството на Бог. Трябва да притежавам тази решимост“. Няма значение дали тази мисъл ти хрумва сега, или си мислил така някога, или си си поставил такава цел, все пак трябва да имаш този разум. Ако нямаш този разум или човешка природа, то спасението за теб са просто празни приказки. Това не е ли факт? Да, така е. Известен си за основния минимален критерий. Когато се сблъскаш с проблеми, трябва да мислиш повече за този аспект. Това е добре за теб и е начин да се предпазиш. Ако в действителност не притежаваш тази черта на човешката природа, значи си в голяма опасност. Трябва да се молиш: „Боже, никога не съм се отнасял с Теб като с Бог. Възприемах Те само като въздух, като нещо неясно и невидимо. Днес, като се изправям пред това, усещам, че съм отстранен и нямам добра крайна цел. Независимо какъв изход ще ми определиш, готов съм да Ти се покоря. Трябва да Те следвам и не мога да Те изоставя. Онези, които Те изоставят и живеят подвластни на Сатана, не са човеци. Те са дяволи. Не искам да бъда дявол. Искам да бъда човек. Искам да следвам Бог, не Сатана“. Ако можеш да се молиш за това всеки ден и да се въздигаш по-високо, сърцето ти ще се прояснява все повече и ще имаш път за практикуване. Ако някой има непокорен нрав, то при среща с трудности сърцето му става непреклонно и не е склонен да се стреми към истината. Дори и да допусне грешка, не го е грижа. Прави каквото си иска. Лека-полека става своенравен и безпътен, и вече не иска да се моли. Какво следва да се направи в този момент? Един най-фундаментален принцип може да те предпази. Това е, когато си най-негативно настроен и слаб, ако сърцето ти таи слова на бунт срещу Бог, опълчване на Бог, богохулство или осъждане на Бог, не ги изричай на глас и не подбуждай с нищо другите да се противопоставят на Бог. По този начин, когато се молиш на Бог и просиш Неговата закрила, можеш да превъзмогнеш трудностите. Това е най-важното. Когато имаш здрава рационалност, когато се измъкваш от състояния на негативност, поквара, разточителност или съпротива, може да си помислиш: „Добре че не направих това в началото. Ако го бях сторил, щях да съм грешник, осъден вовеки, виновен за непростимо зло“. Какъв е този път? (Добър.) Къде е доброто в него? (Може да предпази хората от оскърбяване на Божия нрав.) Не оскърбявай Божия нрав. Веднъж изречеш ли на глас нещо, което оскърбява Божия нрав, можеш ли да го върнеш обратно? Веднъж изречена дума се превръща в свършен факт. Тя е заклеймена от Бог. Заклейми ли те веднъж Бог, в беда си. Когато човек вярва в Бог, без значение колко страдания е понесъл, как се е раздавал или как е избрал да вярва, целта не е да бъдеш прокълнат или заклеймен от Бог, а да чуеш думите на Създателя: „Одобрен си от Бог. Можеш да оцелееш и си обект на Божието спасение“. Трудно се постига това. Не е лесно, затова хората трябва да сътрудничат. Никога не казвай нещо, което е пагубно за собственото ти спасение. Трябва да се въздържаш в критични моменти и да не вършиш нищо, което създава проблеми. Нека ти го кажа: създадеш ли веднъж проблем и заклейми ли те Бог, обидиш ли Божия нрав, никога не ще можеш да го отмениш. Не върши и не казвай нищо безразборно. Трябва да се въздържаш и да не отпускаш края. Когато си се въздържал, това доказва, че имаш крайна цел. Ако се въздържаш, признаваш съществуването на Бог, вярваш в Неговото върховенство и имаш богобоязливо сърце до самия край, Бог ще види това. Не си казал нищо оскърбително за Бог, не си извършил нищо греховно. Бог може да проучва внимателно мислите в сърцето ти. И понеже имаш известна боязън от Бог в сърцето си, дори и да имаш абсурдни мисли, не си ги изказал на глас, нито си сторил нещо, за да се опълчиш на Бог. Бог ще намери поведението ти за приемливо. Как ще се отнася Бог с теб? Ще продължи да те извежда от такива затруднения. Е, нима нямаш все още надежда за спасение? Такава рядкост е да притежаваш това. Какво да се направи, когато срещнеш проблеми? Въздържай се и никога не се отпускай. Да отпуснеш края е резултат от импулсивни емоции. Надменната ти природа е на път да изригне и се чувстваш изпълнен с огорчения и оправдания. Започваш да негодуваш силно и нещо те кара да говориш открито. В този момент е невъзможно да се въздържиш. В резултат на това се разкрива грозната страна на сатанинския ти нрав и в този момент Божият нрав най-вероятно е оскърбен. Каква е целта на въздържането? Да бъдеш внимателен с думите, делата и стъпките си, за да се предпазиш да не оскърбиш Божия нрав и да си оставиш един последен лъч надежда за спасение. Ето защо е необходимо да се въздържаш. Независимо колко силно ощетен се чувстваш, без значение колко много болка и тъга изпитва сърцето ти, трябва да се въздържаш. Това е много стойностно усилие! След като си се въздържал, няма начин да съжаляваш за това. Приложеното в практиката по този начин е от полза за хората като цяло, независимо дали е сторено като способ за вяра в Бог, или като таен номер, за да се предпазиш. Хората с покварен нрав понякога проявяват известна доза безумие, без никаква рационалност и без принципи в действията си. Ти дори не знаеш кога ще пламне поквареният ти нрав. Когато избухнеш и кажеш нещо, което отрича и заклеймява Бог, вече е изключително късно и няма полза да съжаляваш за това. Последиците ще бъдат невъобразими. Може да бъдеш отстранен и Светият Дух не ще работи вече върху теб. Не означава ли това, че всичко е свършено? Не ще имаш абсолютно никаква надежда за спасение.