Въпреки че Божието управление е всеобхватно, то не е отвъд човешкото разбиране. Това е така, защото всички Божии дела са свързани с Неговото управление и с делото Му за спасение на човешкия род и се отнасят до живота, битието и предназначението на човечеството. Може да се каже, че делото, което Бог върши сред хората и всеки човек, е много практично и смислено. То може да бъде видяно и преживяно от човека и далеч не е нещо абстрактно. Ако човекът не е способен да приеме цялото дело, което Бог върши, тогава какво е значението на Неговото дело? И как такова управление може да доведе до спасението на човека? Мнозина, които следват Бог, се интересуват само от това как да получат благословии или да избегнат бедствие. Щом стане дума за Божието дело и управление, те замлъкват и губят всякакъв интерес. Смятат, че разбирането на тези досадни въпроси няма да направи живота им по-добър и няма да им донесе никаква изгода. Следователно, въпреки че са чували за Божието управление, те не му обръщат особено внимание. Не го възприемат като нещо ценно, което трябва да бъде прието, а още по-малко го приемат като част от живота си. Такива хора имат само една проста цел в следването на Бог и тази цел е да получат благословения. Такива хора не могат да си направят труда да обърнат внимание на нищо друго, което не е пряко свързано с тази цел. За тях няма по-легитимна цел от това да вярват в Бог, за да получат благословения — това е цялата стойност на тяхната вяра. Ако нещо не допринася за постигането на тази цел, те остават напълно безразлични към него. Такъв е случаят с повечето хора, които днес вярват в Бог. Тяхната цел и намерение изглеждат легитимни, защото, вярвайки в Бог, те също така отделят средства за Него, посвещават Му се и изпълняват задълженията си. Те се отказват от младостта си, изоставят семейството и кариерата си и дори прекарват години извън дома, занимавайки се със себе си. В името на крайната си цел те променят собствените си интереси, възгледите си за живота и дори посоката, която търсят, но не могат да променят целта на вярата си в Бог. Те тичат насам-натам с цел постигане на собствените си идеали. Без значение колко далечен е пътят и колко трудности и препятствия има по него, те остават упорити и не се страхуват от смъртта. Каква сила ги принуждава да продължават така упорито по този начин? Дали това е тяхната съвест? Дали това е техният велик и благороден характер? Дали това е тяхната решимост да се борят със силите на злото докрай? Дали това е вярата им като свидетелство за Бог, без да търсят награда? Дали това е лоялността им, че са готови да се откажат от всичко, за да постигнат Божията воля? Или пък духът им на преданост, който винаги се отказва от екстравагантни лични потребности? За човек, който никога не е разбирал работата на Божието управление, да дава толкова много, е просто чудо! Засега няма да обсъждаме колко са дали тези хора. Поведението им обаче заслужава да бъде анализирано. Освен ползите, които са толкова тясно свързани с тях, може ли да има някакви други причини, поради които хора, които никога не са разбирали Бог, дават толкова много за Него? В това ние откриваме един неразкрит досега проблем: отношенията на човека с Бог са просто отношения на един чисто личен интерес. Това е връзка между получател и дарител на благословения. Казано направо, това прилича на отношенията между работник и работодател: работникът работи само за да получи наградата, която му дава работодателят. В тази връзка няма привързаност, а само сделка. Няма взаимна обич, а единствено милосърдие и благотворителност. Няма разбиране, а само потиснато недоволство и мамене. Няма близост, а само непреодолима пропаст. А когато нещата са стигнали дотук, кой може да обърне тази посока? И колко хора са способни наистина да разберат колко катастрофално е станало отношението им? Вярвам, че когато хората се потопят в радостта от това, че са благословени, никой не може да си представи колко срамна и грозна е такава връзка с Бог.

Най-тъжното нещо в човешката вяра в Бог е това, че човекът управлява сам себе си сред Божието дело и не обръща внимание на Божието управление. Най-големият провал на човека се състои в това, че едновременно със стремежа си да се подчини на Бог и да Му се поклони, човекът изгражда своя собствена идеална дестинация и крои планове как да получи най-голямото благословение и най-добрата крайна точка. Дори ако хората разбират колко жалки, отвратителни и нищожни са те, то колко от тях могат с готовност да се откажат от идеалите и надеждите си? И кои са способни да се отвърнат от пътищата си и да престанат да мислят само за себе си? Бог се нуждае от онези, които ще Му съдействат най-добре, за да завърши управлението Си. Той се нуждае от онези, които ще Му се подчинят, като посветят целия си ум и тяло на делото по Неговото управление. Той не се нуждае от хора, които всеки ден протягат ръце, за да просят от Него, а още по-малко от такива, които дават малко и после чакат да бъдат възнаградени. Бог презира онези, които дават малко и после почиват на лаврите си. Той ненавижда онези хладнокръвни хора, които негодуват срещу делото на Неговото управление и искат да говорят само за това, как ще отидат на небето и ще получат благословения. Той изпитва още по-голяма омраза към онези, които се възползват от възможността, предоставена от делото, което Той върши за спасението на човечеството. Защото такива хора никога не са се интересували от това, което Бог иска да постигне и осъществи чрез делото на Своето управление. Те се интересуват единствено от това как могат да използват възможността, предоставена от Божието дело, за да получат благословения. Те не се интересуват от Божието сърце, а са заети изцяло със собствените си надежди и съдба. Тези, които негодуват срещу делото на Божието управление и нямат никакъв интерес към начина, по който Бог спасява човечеството, и към Неговата воля, правят само това, което им доставя удоволствие, по начин, който има малко общо с делото на Божието управление. Тяхното поведение нито се помни, нито е одобрено от Бог — още по-малко пък Бог гледа на него благосклонно.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Приложение 3: Човек може да бъде спасен само когато е под Божието управление“)