Петър беше човек, който бе усъвършенстван. Той бе напълно усъвършенстван едва след като бе подложен на порицание и съд и така доби чиста любов към Бог; пътят, който извървя, беше път на усъвършенстването. Това ще рече, че от самото начало Петър пое по правилния път и вярата му в Бог бе правилно мотивирана — така Петър бе направен съвършен и запристъпва по нов път, неизвървян от никого преди него. Докато Павел още от началото беше поел по пътя на опълчване срещу Христос и работи за Христос няколко десетилетия, само поради желанието на Светия Дух да ползва него, дарбите му и всичките му достойнства за Своето дело. Той бе просто човек, използван от Светия Дух — и то не защото Исус одобряваше човешката му същност, а поради дарбите му. Той работи за Исус, защото бе сразен, а не защото го искаше. Неговият принос се дължеше на просветлението и напътствията на Светия Дух и делото му ни най-малко не отразяваше неговото търсене, нито пък човешката му същност. Делото на Павел се свеждаше до работата на слуга, което ще рече, че той вършеше работата на апостол. Петър, от друга страна, бе различен: и той извърши някои дела, не толкова велики, колкото тези на Павел, но Петър даде своя дан, докато се стремеше да навлезе в истината и неговото дело бе различно от делото на Павел. Делото на Петър бе изпълнение на дълга на Божие създание. Той не работеше в ролята на апостол, а работеше, стремейки се да постигне любов към Бог. Делото на Павел също съдържаше личното му търсене: неговият стремеж се ограничаваше единствено с надеждите му за бъдещето и с желанието му да постигне добро предназначение. По време на работата си той не прие да бъде пречистен, нито да бъде скастрян или поправян. Той бе убеден, че щом делото му отговаря на Божията воля и всички негови дела са богоугодни, накрая го очаква награда. В делото му нямаше лични преживявания — всичко бе самоцелно, а не извършено в стремежа към промяна. Всичко в делото му беше сделка; то не съдържаше дълга и покорството на Божие създание. Вършейки делото си, Павел не промени своя нрав. Делото му бе просто в услуга на останалите и не бе в състояние да предизвика промени в нрава му. Павел вършеше делото си директно, без да е усъвършенстван и поправян, и беше мотивиран от наградата. Петър бе различен: той беше подложен на скастряне и облагородяване, и бе пречистен. Целта и мотивацията на Петровото дело бяха коренно различни от тези на Павел. При все че Петър не свърши много дела, нравът му претърпя множество промени, а стремежът му бе към истината и към действителна промяна. Той не се трудеше само заради самия труд. Макар че Павел извърши много дела, всички те бяха дела на Светия Дух и въпреки че Павел спомагаше за осъществяването им, той не успя да ги изживее. Това, че Петър извърши далеч по-малко дела, се дължеше единствено на факта, че Светият Дух не осъществи толкова много дела чрез него. Не количеството свършена от тях работа определи дали ще бъдат направени съвършени; единият търсеше с очакването, че ще бъде възнаграден, докато стремежът на другия бе да постигне съвършена любов към Бог и да изпълни дълга си на Божие създание, като приеме прекрасен образ, удовлетворяващ Божието желание. Те двамата се различаваха както по външност, така и в самата си същност. Не можеш да определиш кой от двамата бе усъвършенстван според това кой е свършил повече работа. Петър се стремеше да изживее образа на възлюбил Бог, да Му се подчинява, да приеме поправяне и скастряне, и да изпълни дълга си на Божие създание. Той съумя да се посвети на Бог, да положи цялото си същество в Неговите ръце и да Му се подчинява до смъртта си. Това бе решен да направи и успя да го постигне. Това е основната причина, поради която неговият край бе различен от края на Павел. Светият Дух работи с Петър, за да го усъвършенства, докато с Павел Той работи, за да го използва. Това е, защото природата и възгледите на двамата относно търсенето се различаваха. Светият Дух въздейства и на двамата. Петър приложи това дело върху себе си, а също го предаде и на други, докато Павел само предаде на другите делото на Светия Дух в неговата цялост, а самият той не придоби нищо от него. В резултат на това, след като толкова години Павел бе изживявал делото на Светия Дух, у него не настъпиха почти никакви промени. Той остана в почти естественото си състояние и още беше предишният Павел. Просто след като изтърпя трудностите на дългогодишното дело, разбра как да се „труди“ и се научи на издръжливост, но си запази старата природа, амбициозната си и користна натура. След толкова години работа той така и не опозна покварения си нрав, не се избави от него и това ясно се проявяваше в делото му. Той просто натрупа повече опит от делото си, но само ограниченият му опит не бе в състояние да промени него и възгледите му за съществуването и за значимостта на стремежа му. При все че се труди години наред за Христос и никога повече не преследва Господа Исус, в сърцето му не настъпи промяна в познанието му за Бог. Това означава, че той не работеше, за да се посвети Нему, а по-скоро бе принуден да се труди за бъдещото си местоназначение. Защото отначало той преследваше Христос и не Му се подчиняваше; със свойственото си бунтарство умишлено се опълчваше на Христос и не познаваше делото на Светия Дух. Когато работата му бе към края си, той все още не познаваше делото на Светия Дух, а действаше по свое усмотрение, според нрава си, без да обръща никакво внимание на волята на Светия Дух. Ето защо природата му бе враждебна към Христос и не се подчиняваше на истината. Как да бъде спасен човек, който е изоставен от делото на Светия Дух, който не е опознал делото на Светия Дух и който при това се е опълчил на Христос? Дали човек подлежи на спасение не зависи от това колко работа върши и доколко посвещава себе си. Спасението се определя от това дали познава делото на Светия Дух, дали успява да практикува истината и дали възгледите му за стремежа са в унисон с истината.

(„Словото“, Т.1, „Явяването и делото на Бог“, „Успехът или неуспехът зависят от пътя, по който върви човек“)