Анализ на това как антихристите карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог

Днешното ни общение е по осма точка от различните проявления на антихристите: те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. Можете ли да разберете тази точка? Първо обмислете кои проявления на тази точка можете да свържете с това, което разбирате. Те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог — буквалното значение е лесно за разбиране, но в него се съдържат много състояния и различни видове нрав, които проявяват няколко вида хора, или различно поведение, което тези различни видове нрав проявяват. Това е голяма тема. Ще трябва да разговаряме по нея, като разгледаме някои по-малки аспекти. За да обяснят тази точка според буквалното ѝ значение, хората, които проповядват думи и доктрини, най-често биха казали: „Това означава да се вслушваме в тях за всичко — те карат хората да се вслушват в тях, дори когато това, което казват, не е в съгласие с истината. Когато проповядват няколко думи и доктрини, те карат другите да се вслушват в тях; когато кажат някоя фраза, те карат другите да се вслушват в нея. Винаги са склонни да дават заповеди на другите, да възлагат работа на другите и да принуждават другите да се вслушват в тях“. Не се ли изразяват най-често така, когато се спират за малко върху буквалното ѝ значение? Какво друго? „Те мислят, че са прави за всичко. Карат всички да се вслушват в тях и карат хората да се покоряват на това, което казват, макар то да не е в съгласие с истината. Те смятат себе си за истината и за Бог, а когато се вслушват в тях, хората се покоряват на истината и на Бог. Ето това означава“. Ако вие говорехте по тази тема, помислете как би трябвало да го направите. Ако трябваше да започнете с това, което сте видели или преживели лично, от кой елемент щяхте да започнете? Щом заговорим за реалността, вие нямате какво да кажете. Тогава и в обичайното си общение с братята и сестрите ли нямате какво да кажете? Как можете да вършите добре работата си, без да говорите? Първо поговорете малко за няколко конкретни начина и модели на поведение на това проявление. Кои от тях сте виждали или на кои сте били свидетели преди? Имате ли някаква представа? (Когато изпълнявам дълга си, ми идват някои идеи, които са доста силни, и много ми се иска да действам според тях. Мисля, че тези мои мисли са добри и правилни, и когато другите изразят съмнения в тях, казвам, че въпросът не бива да се отлага, че трябва да се реши веднага. След това налагам своето. Другите може да искат да търсят, но аз не искам да им давам време — искам те да направят нещата съгласно моите идеи.) Това е конкретно проявление. Кой ще каже друго? (Веднъж разговарях с братята и сестрите по въпроса за повишаването и развиването на някого. Всъщност вече бях решил да повиша този човек. Смятах, че вече съм търсил от Горното и че няма нищо лошо в това да го повиша. Някои от братята и сестрите все още не разбираха въпроса много добре, а аз не разговарях защо трябва да повишим този човек, какви са принципите или каква е истината — просто насила им обясних по какви начини този човек е добър, че повишаването му е съгласно принципите. Принудих ги да ми се подчинят, да повярват, че това, което правя, е правилно.) Вие говорите за една категория проблеми, една категория състояния, които като цяло съответстват на тази точка. Изглежда, че вашето разбиране за истината се свежда само до това буквално разбиране, затова ще трябва да разговарям за нея. Ако разбирахте тази точка до голяма степен, щяхме да я прескочим и да разговаряме за следващата. Изглежда обаче, че все още не можем, и трябва да разговарям за нея, както е планирано.

Осма точка от различните проявления на антихристите е: те искат да накарат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. В това има няколко израза на същността на антихриста. Това със сигурност не е отделен въпрос, отделна фраза, отделен възглед или отделен начин за справяне с нещата, а по-скоро е нрав. Тогава какъв нрав е това? Той се проявява по няколко начина. Първият начин е, че такива хора не са в състояние да си сътрудничат с никого. Това начин на вършене на нещата ли е? (Не, това е нрав.) Точно така — това е разкриване на нрав, чиято същност е надменност и самоправедност. Такива хора не могат да си сътрудничат с никого. Това е първото. Вторият начин, по който се проявява, е, че те имат желанието и амбицията да контролират и да завоюват хората. Това нрав ли е? (Да.) Начин на вършене на нещата ли е? (Не.) Различава ли се от нещата, които казахте? Вие говорихте за отделни събития, отделни начини на вършене на нещата — те не са същност. Не е ли това проявление по-сериозно от нещата, които казахте? (Да.) То стига до корена. А третият начин е да забраняват на другите да се намесват, да ги разпитват или да ги надзирават в каквато и да е работа, с която са се заели. Това същност ли е? (Да.) Във всяка от тези същности се съдържат много видове поведение и начини на вършене на нещата. И пак, тази същност съответства на осма точка, нали? Четвъртият начин е, че се преструват, че са олицетворение на истината, след като са придобили малко преживявания и знания и си вземат някои поуки, което означава, че ако могат да разговарят за малко истина, смятат, че притежават истината реалност и искат да покажат на другите, че са някой, който има истината — някой, който практикува истината, обича истината и има истината реалност. Те се преструват на олицетворение на истината — това не е ли въпрос от сериозно естество? (Да, така е.) Това проявление съответства ли на осма точка? (Да.) Съответства. Осма точка основно се проявява по тези четири начина. Избройте ги отначало. (Първият е, че такива хора не са в състояние да си сътрудничат хармонично с никого.) „Хармонично“ се отнася до способността да се сътрудничи; такива хора просто не са в състояние да си сътрудничат с никого. Те правят нещата сами, действат сами; „самотата“ е определящата черта на първото проявление. Сега, второто. (Те имат амбицията и желанието да контролират и завоюват хората.) Това сериозно проявление ли е? (Да, така е.) Е, каква е определящата черта на второто проявление? Опишете я с една дума. (Нечестив.) „Нечестив“ е прилагателно; то описва техния нрав. Думата трябва да бъде „контрол“. Да „контролираш“ е действие, от вид, който произтича от такъв нрав. И третото проявление. (Те забраняват на другите да се намесват, да ги разпитват или да ги надзирават в каквато и да е работа, с която са се заели.) Не е ли това нрав, който е често срещан при антихристите? (Да.) Това е характерен нрав, който е свойствен за антихристите. Има ли подходяща дума, която да обобщи това проявление? Да — „съпротива“. Който и да дойде, те му се съпротивляват; и забравете за това да приемат надзора и разпитванията на братята и сестрите и на обикновените хора — те дори няма да приемат Божията внимателна проверка. Не е ли това съпротива? (Да.) И четвъртото проявление. (Те се преструват, че са олицетворение на истината, след като са придобили малко преживявания и знания и си вземат някои поуки.) Ще обобщим това с една подходяща дума: „преструвка“. Преструвката е по-сериозна от фалша. Основното, характерно поведение, начините на вършене на нещата и видовете нрав, които са свързани с осма точка, всички те се намират в рамките на тези четири проявления. Определящата черта на първото проявление е „самотата“. Те не си сътрудничат с никого, а искат да действат сами. Те не се вслушват в никого освен в себе си и карат другите да се вслушват само в тях, в никой друг. Или е по тяхната, или всеки по пътя си. Определящата черта на второто проявление е „контрол“. Те искат да контролират хората и ще използват различни средства, за да контролират теб, твоите мисли, твоите начини на вършене на нещата, твоето сърце и твоите възгледи. Те не разговарят с теб за истината. Те не те карат да разбереш истините принципи и не те карат да разбереш Божиите намерения. Те искат да те контролират за своя собствена употреба, така че да говориш от тяхно име, да вършиш неща за тях и да полагаш труд за тях, така че да ги превъзнасяш и да свидетелстваш за тях. Те искат да те контролират като свой роб, своя марионетка. Определящата черта на третото проявление е „съпротива“, което означава да се съпротивляват на всичко — на всичко, което може да представлява различаване или надзор на тяхната работа и реч или заплаха за тях, те се съпротивляват и противопоставят изцяло. Определящата черта на четвъртото проявление е „преструвка“ — на какво се преструват? Те се преструват на олицетворение на истината, което означава, че изискват от хората да запомнят какво казват и какво правят и дори да го записват в тетрадките си. Те казват: „Как може да е достатъчно да разчитате само на паметта си? Трябва да го запишеш в тетрадките си. Никой от вас не разбира какво казвам — това са много дълбоки неща!“. За какво приемат думите си? За истината. Сега, оттук нататък, ще разговаряме поотделно за всяко едно от тях.

I. Анализ на неспособността на антихристите да си сътрудничат с никого

Първа точка е, че антихристите не могат да си сътрудничат с никого. Това е първото проявление на това, че антихристите карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог. Те не могат да си сътрудничат с никого — това „никого“ обхваща всички. Независимо дали индивидуалностите им са съвместими с нечии други, или не, и каквито и да са обстоятелствата, те просто не могат да си сътрудничат. Това не е въпрос на обикновено разкриване на поквара — това е проблем в природата им. Някои казват: „Има определени хора, чиито индивидуалности са несъвместими с моята, и заради това не мога да си сътруднича с тях“. Това не е прост въпрос на индивидуалности, а на покварен нрав. Да имаш покварен нрав, означава да имаш нрав на антихрист, но това не означава, че човек има същност на антихрист. Ако някой може да търси истината и да се подчинява на това, което казват другите, независимо кои са те, стига то да е в съгласие с истината, няма ли да му е лесно да постигне хармонично сътрудничество с другите? (Да.) За хората, които могат да се покоряват на истината, е лесно да си сътрудничат с другите; хората, които не могат да се покоряват на истината, не могат да си сътрудничат с никого. Някои хора например са доста надменни и самоправедни. Те изобщо не приемат истината и не могат да си сътрудничат хармонично с никого. Това вече е сериозен проблем — те имат природа на антихрист и не могат да се покоряват на истината или на Бог. Хората имат покварен нрав: ако могат да приемат истината, ще им бъде лесно да бъдат спасени; но ако имат природа на антихрист и не могат да приемат истината, те са в беда — спасението им няма да е лесно. Много антихристи са били разкрити главно поради неспособността си да си сътрудничат с когото и да било, като винаги действат властно. Това разкриване на покварен нрав ли е, или е природата същност на антихрист? Що за проблем е неспособността да си сътрудничат с когото и да било? Какво общо има тя с това да карат другите да се покоряват само на тях, а не на истината или на Бог? Ако разговаряме ясно по тази точка, ще можете да видите, че онези с природа същност на антихрист не са в състояние да си сътрудничат с никого, че стигат до разрив с когото и да си сътрудничат и че дори ще станат заклети врагове. На пръв поглед може да изглежда, че някои антихристи имат помощници или партньори, но истината е, че когато нещо се случи, колкото и прави да са другите, антихристите никога не се вслушват в това, което имат да кажат. Дори не го вземат под внимание, камо ли да го обсъждат или да разговарят за него. Изобщо не обръщат внимание, сякаш другите не са там. Когато антихристите слушат какво имат да кажат другите, те само отбиват номера или се преструват пред тях. Когато дойде време обаче за окончателното решение, антихристите са онези, които командват, а всички останали си хабят думите, които изобщо не се зачитат. Например когато двама души са отговорни за нещо и единият от тях има същността на антихрист, как се проявява този човек? За каквото и да става въпрос, само и единствено той поема инициатива, той задава въпросите, той урежда всичко и той предлага решение. При това в повечето случаи държи партньора си в пълно неведение. Как възприема партньора си? Не като свой заместник, а само като фасада. В очите на антихриста неговият партньор просто не съществува. Винаги когато има проблем, антихристът го обмисля и щом набележи план за действие, информира всички останали, че трябва да се постъпи точно по този начин, и не разрешава на никого да поставя това под съмнение. Каква е същността на сътрудничеството му с другите? По същество тя е той да има последната дума, никога да не обсъжда проблемите с когото и да е, сам да поема отговорността за работата и да превръща партньорите си във фасада. Такъв човек винаги действа сам и никога не си сътрудничи с когото и да е. Никога не обсъжда и не общува за работата си с когото и да било друг, често взема решенията си сам и сам се справя с проблемите, а в много случаи другите научават за това как е приключил или как се е справил с нещата едва след като вече го е направил. Другите хора му казват: „Трябва да обсъждаш с нас всички проблеми. Кога се справи с този човек? Как се справи с него? Защо не разбрахме за това?“. Той нито дава обяснение, нито обръща внимание. Смята, че от партньорите му няма никаква полза и те са само украса или фасада. Когато нещо се случи, той го обмисля, взема лично решение и постъпва така, както желае. Колкото и хора да има около него, те все едно не съществуват. За антихриста те са нищо. Като се има това предвид, дали сътрудничеството му с другите има какъвто и да е реален аспект? Ни най-малко, той просто отбива номера и играе роля. Другите му казват: „Защо не разговаряш с всички останали, когато се натъкнеш на проблем?“. Той отговаря: „Какво ли знаят те? Аз съм ръководителят на екипа, аз трябва да реша“. Другите казват: „А защо не разговаря с партньора си?“. Той отговаря: „Казах му, той нямаше мнение“. Използва като оправдание това, че другите нямат мнение или не могат да мислят самостоятелно, за да замаже факта, че действа на своя глава. И от това не следва никакъв самоанализ. За такъв човек би било невъзможно да приеме истината. Това е проблем с природата на антихриста.

Как трябва да се обясни и практикува понятието „сътрудничество“? (Обсъждане на неща, когато възникнат.) Да, това е един от начините за практикуването му. Какъв друг начин има? (Компенсиране на слабите страни на един човек със силните страни на друг човек, взаимно надзираване.) Това се вписва изцяло. Практикуването по този начин е сътрудничество в хармония. Има ли още нещо? Да искаш мнението на другия, когато се случи нещо — това не е ли сътрудничество? (Да.) Ако единият човек разговаря за своето, а другият за своето, и накрая те просто се съгласят с общението на първия, защо им е да отбиват номера? Това не е сътрудничество — то не съответства на принципите и не постига резултатите от сътрудничеството. Ако продължиш да говориш безспир, като картечница, и не даваш възможност на другите, които биха искали да се изкажат, не ги изслушваш, дори след като си изказал всичките си идеи, това обсъждане ли е? Това общение ли е? Това е просто отбиване на номера — това не е сътрудничество. Тогава какво означава сътрудничеството? То означава, че след като си изказал своите идеи и решения, можеш да поискаш мненията и възгледите на другите, след което да съпоставиш твоите спрямо техните изказвания и възгледи за сравнение, като няколко души заедно упражнят проницателност в това отношение и потърсят принципите, и по този начин достигат до общо разбиране и определят правилния път на практикуване. Ето какво означава обсъждане и общение — ето какво означава „сътрудничество“. Някои хора като водачи не могат да прозрат даден въпрос, но няма да го обсъдят с другите, докато не им свършат възможностите. Тогава те казват на групата: „Не мога да се справя с този въпрос самовластно; трябва да си сътруднича в хармония с всички. Ще оставя всички вас да изразите мненията си за него и да го обсъдим, за да определим какво е правилно да направим“. След като всички са говорили и са се изказали, те питат водача какво мисли той за това. Той казва: „Това, което всички искат, е същото като това, което искам и аз — аз също си го мислех. Това съм планирал да направя от самото начало, а с това обсъждане единодушието е гарантирано“. Това откровено изявление ли е? Има примес на неискреност. Той изобщо не може да прозре въпроса и в думите му има намерение да подведе и измами хората — целта е да накара хората да го почитат. Искането му на мнение от всички е просто формалност, целяща да накара всички да кажат, че не е властен или деспотичен. За да избегне този етикет, той използва този метод, за да прикрие нещата. Истината е, че докато всички говорят, той изобщо не слуша и изобщо не приема присърце това, което казват. И не е искрен, когато оставя всички да говорят. На пръв поглед той оставя всички да разговарят и да обсъждат, но в действителност той оставя всички да говорят, само за да намери метод, който съответства на собствените му намерения. И след като определи подходящия начин за действие, той ще принуди хората да приемат това, което възнамерява да направи, независимо дали е правилно, или не, и ще накара всички да мислят, че неговият начин е правилен, че това са имали предвид всички. Накрая го изпълнява насила. Бихте ли нарекли това сътрудничество? Не — тогава как бихте го нарекли? Той се държи властно. Независимо дали е прав, или не, той иска да има единствената и последна дума. Освен това, когато се случи нещо и той не може да го прозре, той кара всички останали да говорят първи. След като са го направили, той обобщава техните възгледи и търси в тях метод, който да му хареса и да намери за подходящ, и кара всички да го приемат. Той се преструва, че сътрудничи, но резултатът е, че пак действа, както си е наумил — все още той е този с единствената и последна дума. Търси недостатъци и пропуски в това, което всички казват, като прави коментари и задава тона, след което продължава, като синтезира всичко това в едно пълно, точно изявление, с което да вземе решението си, показвайки на всички, че е по-извисен от другите. Отвън изглежда, че е чул думите на всички и че оставя всички да говорят. Истината обаче е, че накрая само той взема решението. Решението всъщност са прозренията и възгледите на всички, просто обобщени от него, изложени по малко по-пълен и точен начин. Някои хора не могат да прозрат това и затова мислят, че той е този, който е извисен. Какъв е характерът на такова негово действие? Не е ли това изключителна хитрост? Той обобщава думите на всички и ги представя като свои, така че хората да му се покланят и да му се подчиняват; и накрая всички действат, както той иска. Това хармонично сътрудничество ли е? Това е надменност и самоправедност, диктатура — той приписва цялата заслуга на себе си. Такива хора са толкова неискрени, толкова надменни и самоправедни, когато си сътрудничат с другите, и ако разполагат с достатъчно време, хората ще го разберат. Някои ще кажат: „Казваш, че съм неспособен да си сътруднича с никого — е, аз обаче имам партньор! Той си сътрудничи добре с мен: отива там, където аз отивам, прави това, което аз правя, отива там, където го накарам да отиде, прави това, което го накарам да направи, независимо от начина, по който го карам да го направи“. Това ли означава сътрудничество? Не. Това се нарича да бъдеш подлизурко. Подлизуркото изпълнява твоите нареждания — това сътрудничество ли е? Ясно е, че той е лакей, без идеи или възгледи, още по-малко със собствено мнение. А освен това мисленето му е като на човекоугодник. Не е педантичен в нищо, което прави, но нехайно отбива номера и не отстоява интересите на Божия дом. На каква цел може да служи подобно сътрудничество? С когото и да си сътрудничи, той просто изпълнява нарежданията му, все си е лакей. Вслушва се в това, което му казват другите, и прави това, което другите го карат да прави. Това не е сътрудничество. Какво е сътрудничество? Трябва да сте способни да обсъждате нещата един с друг и да изразявате своите възгледи и мнения. Трябва да се допълвате и да се надзиравате един друг, да търсите един от друг, да отправяте запитвания помежду си и да си подсказвате. Именно това означава да си сътрудничите в хармония. Да кажем например, че си се справил с нещо според собствената си воля, а някой каже: „Направил си го погрешно, изцяло против принципите. Защо се справи с това, както ти е угодно, без да потърсиш истината?“. На което ти отговаряш: „Точно така — радвам се, че ми напомни! Ако не беше го направил, щеше да се стигне до катастрофа!“. Ето какво означава да си подсказвате един на друг. Какво означава тогава да се надзиравате взаимно? Всеки има покварен нрав, всеки може да е нехаен в изпълнението на дълга си и да пази само собствения си статус и гордост, а не и интересите на Божия дом. Такива състояния има във всеки човек. Ако научиш, че някой има проблем, трябва да поемеш инициативата да разговаряш с него, като му напомниш да изпълнява дълга си според принципите, но същевременно това трябва да остане като предупреждение за теб самия. Това е взаимен надзор. Каква е функцията на взаимния надзор? Той има за цел да защитава интересите на Божия дом, а също и да предпазва хората от това да не поемат по погрешен път. Сътрудничеството има и друга функция, освен това да си подсказвате и да се надзиравате взаимно: да си отправяте запитвания един на друг. Когато например искаш да се справиш с даден човек, трябва да разговаряш с партньора си и да се допиташ до него: „Досега не съм се сблъсквал с подобно нещо. Не знам как да се справя с него. Кой е добрият начин да се справя с това? Просто не мога да се оправя с това!“. Той казва: „И преди съм се справял с подобни проблеми. Тогава контекстът беше малко по-различен, отколкото при този човек. Ако подходим по същия начин, ще изглежда малко като следване на правила. И аз не знам добър начин да се справим с това сега“. Ти казваш: „Имам една идея, която бих искал да обсъдя с теб. Този човек изглежда зъл, ако се съди по характера му, но засега не можем да сме сигурни. Той обаче може да полага труд, така че нека да го прави засега. Ако не може да полага труд, а продължи да прекъсва и смущава нещата, тогава ще се справим с него“. Другият чува това и казва: „Това е добър подход. Предпазлив е и е напълно съгласно принципите. В него няма нито потискане, нито изливане на гняв. Така че да решим въпроса по този начин“. Двамата постигнахте консенсус чрез обсъждане. Работата, свършена по този начин, върви гладко. Да предположим, че двамата не си сътрудничите и не обсъждате нещата, а когато партньорът ти не знае как да се справи с нещо, той го прехвърля на теб, като си мисли: „Ти се справяй с него, както искаш. Ако нещо се обърка, при всички случаи отговорността ще е твоя — няма да я споделям с теб“. Виждаш, че партньорът ти действа от нежелание да поеме отговорност, но не му го посочваш, а действаш прибързано според собствената си воля, като си мислиш: „Ти не искаш да поемеш отговорността? Искаш да оставиш на мен да се справя с това? Добре тогава, ще се справя с това — ще го отлъча“. Двамата не сте единодушни. Всеки от вас има своите намерения — и в резултат на това въпросът се решава хаотично, в нарушение на принципите, а човекът, който е способен да полага труд, е произволно премахнат. Това хармонично сътрудничество ли е? Хармоничното сътрудничество е единственият начин да се постигнат положителни резултати. Ако някой не иска да поеме отговорност, а другият действа произволно, тогава това е същото, като да не си сътрудничат. И двамата действат по своя собствена воля. Как би могло подобно изпълнение на дълга да отговаря на критериите?

Когато нещо възникне в рамките на сътрудничеството, трябва да се допитате един до друг и да обсъдите нещата помежду си. Могат ли антихристите да практикуват по този начин? Антихристите не са способни да си сътрудничат с никого. Те винаги искат да установят самостоятелно управление. Характеристиката на това проявление е „самота“. Защо използваме думата „самота“, за да го опишем? Защото преди да предприемат действия, те не идват пред Бог в молитва, нито търсят истините принципи, още по-малко намират някого, с когото да общуват и да му кажат: „Това ли е подходящият начин? Какво предвиждат работните разпоредби? Как трябва да се постъпва с подобни неща?“. Те никога не обсъждат нещата и не се стремят да постигнат консенсус с колегите и партньорите си — те просто обмислят нещата и кроят схеми сами, като правят свои собствени планове и уговорки. Само с бегъл прочит на работните разпоредби на Божия дом те смятат, че са ги разбрали, и след това организират работата на сляпо — и докато другите разберат за това, работата вече е организирана. Невъзможно е някой да чуе предварително техните възгледи или мнения от собствените им уста, тъй като те никога не съобщават на никого мислите и възгледите, които таят. Някой може да попита: „Нима всички водачи и работници нямат партньори?“. На думи те може да имат някого за партньор, но когато дойде време за работа, вече нямат такъв — действат сами. Макар че водачите и работниците имат партньори и всеки, който изпълнява дълг, има партньори, антихристите вярват, че имат добри заложби и са по-добри от обикновените хора, така че обикновените хора не са достойни да бъдат техни партньори и всички те са по-нискостоящи от тях. Ето защо антихристите обичат да взимат всички решения и не обичат да обсъждат нещата с никого другиго. Те смятат, че това ги прави да изглеждат като некомпетентни некадърници. Що за гледна точка е това? Какъв вид нрав е това? Това надменен нрав ли е? Те смятат, че е недостойно и унизително, че е обидно за самоуважението им да си сътрудничат и да обсъждат нещата с другите, да се допитват до тях и да търсят от тях. И така, за да защитят самоуважението си, те не допускат да има прозрачност в нещата, които правят, нито казват на другите за тях, още по-малко ги обсъждат с тях. Те смятат, че да обсъждат с другите, означава да се покажат като некомпетентни, че да търсиш винаги чуждото мнение означава, че си глупав и неспособен да мислиш самостоятелно, че сътрудничеството с другите при изпълнението на дадена задача или разрешаването на някакъв проблем ги прави да изглеждат безполезни. Не е ли това тяхната надменна и абсурдна нагласа? Не е ли това техният покварен нрав? Надменността и самоправедността у тях са твърде очевидни. Те са загубили всякакъв нормален човешки разум и не са съвсем наред с главата си. Винаги си мислят, че имат способности, че могат да свършат нещата сами и че нямат нужда да си сътрудничат с другите. Тъй като имат такъв покварен нрав, те не са способни да постигнат хармонично сътрудничество. Те вярват, че да си сътрудничат с другите, означава да размият и да раздробят властта си, че когато работата е споделена с другите, собствената им власт намалява и те не могат да решават всичко сами, което означава, че им липсва реална власт, а за тях това е огромна загуба. И така, независимо какво им се случва, ако вярват, че разбират и че знаят подходящия начин да се справят с него, те няма да го обсъждат с никого другиго и ще взимат всички решения. Те ще предпочетат да допускат грешки, вместо да кажат на други хора, ще предпочетат да грешат, вместо да споделят властта с някой друг, и ще предпочетат уволнение, вместо да позволят на други хора да се намесват в работата им. Това е антихристът. Те по-скоро биха навредили на интересите на Божия дом, биха ги заложили на карта, отколкото да споделят властта си с когото и да било друг. Те смятат, че когато вършат дадена работа или се занимават с някакъв въпрос, това не е изпълнение на дълг, а по-скоро възможност да се покажат и да изпъкнат пред другите, и възможност да упражняват власт. Затова, макар и да казват, че ще си сътрудничат хармонично с другите и че когато изникне нещо, ще го обсъждат заедно с другите, истината е, че в дълбините на сърцето си те не желаят да се откажат от властта или статуса си. Те смятат, че стига да разбират някои доктрини и да са способни да се справят сами, не е необходимо да си сътрудничат с никого другиго; смятат, че трябва да вършат и завършат работата самостоятелно и че само това ги прави компетентни. Правилно ли е това виждане? Те не знаят, че ако нарушават принципите, не изпълняват дълга си, не са в състояние да изпълнят Божието поръчение и просто полагат труд. Вместо да търсят истините принципи, когато изпълняват дълга си, те упражняват власт според мислите и намеренията си, парадират и се изтъкват. Независимо кой е партньорът им или какво правят, те никога не искат да обсъждат нещата, винаги искат да действат сами и винаги искат да имат последната дума. Очевидно е, че си играят с властта и я използват, за да вършат нещата. Всички антихристи обичат властта и когато имат статус, искат повече власт. Когато притежават власт, антихристите са склонни да използват статуса си, за да парадират и да се изтъкват, за да накарат другите да ги почитат и да постигнат целта си да изпъкнат сред тълпата. Така са обсебени те от властта и статуса и никога, никога не изпускат властта от ръцете си. Какъвто и дълг да изпълняват, каквато и сфера на професионални умения да изисква, те ще се преструват, че я разбират, дори когато е ясно, че не е така. И ако някой ги обвини, че не разбират, а просто се преструват, те ще кажат: „Дори и сега да започна да уча това, ще го разбера по-добре от теб. Просто трябва да се потърсят някакви ресурси онлайн, нали?“. Ето колко надменни и самоправедни са антихристите. Те гледат на всичко като на проста работа и се осмеляват да поемат всичко изцяло и сами. И в резултат на това, когато Горното проверява работата и пита как вървят нещата, те казват, че почти всичко е готово. Истината е, че те са действали сами, без да обсъждат нещата с никого — сами са решавали всичко. Ако ги попиташ: „Има ли принципи в начина, по който действаш?“, те ще извадят цял набор от теории, за да докажат, че това, което правят, е правилно и съгласно принципите. В действителност мисленето им е изопачено и погрешно. Те изобщо не са обсъждали нещата с другите, а винаги са имали последната дума, като сами са вземали решенията. В повечето случаи решенията, взети от един-единствен човек, задължително съдържат отклонения, така че какъв е този нрав да се мислят за прави и точни? Това е очевиден нрав на надменност. Те имат надменен нрав и затова са властни — затова безчинстват, вършейки лоши неща. Това е автокрация — монопол. Това е нравът на антихристите. Те никога не желаят да си сътрудничат с никого, а го намират за излишно, за ненужно. Винаги смятат, че са по-добри от другите, че никой друг не може да се сравнява с тях. Ето защо в сърцето си антихристите нямат желание или воля да си сътрудничат с другите. Те искат думата им да е закон; искат монопол. Само тогава изпитват наслада — само тогава могат да демонстрират превъзходството си, като карат другите да се впечатляват и да ги почитат.

Има и още един аспект, а именно, че антихристите винаги желаят да имат абсолютна власт, да имат единствената и последна дума. Освен това този аспект от техния нрав ги прави неспособни да си сътрудничат с другите. Ако ги попиташ дали са готови да си сътрудничат, те казват, че са готови, но когато дойде време да го направят, не могат. Такъв е нравът им. Защо не могат да го направят? Да речем, че антихристът е помощник-ръководител на екип, а някой друг е ръководител. Човекът с природа същност на антихрист ще направи ръководителя помощник, а самият той ще стане ръководител на екипа. Ще смени ролите. Как ще постигне това? Антихристите имат много похвати. Един елемент от техните похвати е, че те се възползват от времето, когато действат пред братята и сестрите — времето, когато повечето хора могат да ги видят — за да говорят и действат много и да се изтъкват, за да накарат хората да ги уважават и да признаят, че са много по-добри от ръководителя на екипа и че са го надминали. И с времето братята и сестрите започват да говорят, че ръководителят на екипа не е толкова добър, колкото помощник-ръководителя. Антихристът е възхитен да чуе това. Мисли си: „Най-накрая признават, че съм по-добър от ръководителя на екипа. Постигнах целта си“. Какви са отговорностите и задълженията, които помощник-ръководителят на екипа трябва да изпълнява при нормални обстоятелства? Те са да си сътрудничат с ръководителя на екипа при извършването и изпълнението на работата, подредена от църквата, и да повдига въпроси пред ръководителя на екипа, да го подтиква и да го надзирава — и да действат заедно, като обсъждат нещата. Ръководителят на екипа трябва да играе основната водеща роля. Помощник-ръководителят на екипа трябва да го подкрепя и да си сътрудничи с него, за да се увери, че всеки работен проект е добре свършен. Освен че не трябва да саботира нещата, той трябва да прави всичко в сътрудничество с ръководителя на екипа, така че работата, която трябва да се свърши, да бъде свършена добре. Ако действията на ръководителя на екипа нарушават принципите, тогава помощник-ръководителят трябва да му го изтъкне, да му помогне и да поправи грешката. А когато ръководителят на екипа прави всичко правилно и добре и това е съгласно истините принципи, помощник-ръководителят на екипа трябва да подкрепя и да помага, да положи всички усилия заради това, и да бъде в единомислие с ръководителя на екипа, за да свършат работата добре. Ако възникне проблем или се установи такъв, двамата трябва да обсъдят разрешаването му. Понякога има две неща, които трябва да се свършат едновременно. След като двамата го обсъдят, всеки от тях поотделно трябва да се погрижи добре за собствената си работа. Това е сътрудничество — хармонично сътрудничество. Дали антихристите си сътрудничат по този начин с другите? Категорично не. Ако антихрист служи като помощник-ръководител на екип, той започва да мисли какво трябва да направи, за да си смени мястото с ръководителя на екипа, да превърне ръководителя на екипа в помощник, а помощника в ръководител на екипа, като по този начин поеме ръководството. Той нарежда на ръководителя на екипа да прави това-онова, като показва на всички, че е много по-добър от ръководителя на екипа, че е годен да бъде ръководител на екипа. По този начин авторитетът му сред другите нараства и след това той естествено бива избран за ръководител на екипа. Той умишлено прави така, че ръководителят на екипа да изглежда глупав и да се излага, така че другите да го гледат отвисоко. След това словесно се подиграва на ръководителя на екипа и го иронизира, разобличава го и го омаловажава. Лека-полека различията между двамата стават все по-голями, а местата, които имат в сърцата на хората, стават все по-различни. Така в крайна сметка антихристът става ръководител на екипа — спечелил е хората на своя страна. В такъв случай може ли с такъв нрав да си сътрудничи хармонично с другите? Не. В каквато и среда да се намира, той иска да бъде опората, да има монопол, да държи властта в собствените си ръце. Каквато и да е титлата ти, началник или помощник, голяма или малка, статусът и властта, както той ги вижда, рано или късно трябва да станат само негови. Който и да изпълнява дълг с него или да работи по някакъв работен проект с него, или дори да обсъжда въпрос с него, той си остава самотник, който действа сам. Той не си сътрудничи с никого. На никого не е позволено да има същия авторитет или титла като него, нито същата способност или репутация. Веднага щом някой го надмине и застраши статуса му, той ще се опита да обърне ситуацията с всички средства, с които разполага. Например всички обсъждат даден въпрос и когато дискусията е на път да даде резултат, той ще разбере това с един поглед и ще знае какво трябва да се направи. Ще каже: „Наистина ли е толкова трудно да се погрижим за това? Все още ли се нуждае от такова обсъждане? Нищо от това, което казвате, няма да мине!“. И той ще предложи новаторска теория или високопарна идея, за която никой не се е сетил, като в крайна сметка ще опровергае възгледите на всички. След като го направи, това ще накара хората да си помислят: „Той наистина е на високо ниво. Как не се сетихме за това? Ние сме просто невежа тълпа. Това не е добре — имаме нужда от теб начело!“. Това е резултатът, който антихристът иска. Той винаги бълва високопарни идеи, за да може да постигне ефект на уникалност и да спечели уважението на другите. И в крайна сметка какво впечатление оставя той у хората? Че идеите му надхвърлят тези на обикновените хора, по-възвишени са от тези на обикновените хора. Колко възвишени? Ако го няма, групата не може да вземе решение или да финализира нищо, така че те трябва да го чакат да дойде и да каже нещо. След като го направи, всички му се възхищават и ако това, което казва, е погрешно, всички пак казват, че е възвишено. С това не подвежда ли хората? И така, защо не може да си сътрудничи с никого? Той си мисли: „Да си сътрудничиш с хората означава да се поставяш на едно ниво с тях. Могат ли два тигъра да обитават една и съща планина? Може да има само един цар на планината и тази царска власт отива при онзи, който може да я задържи — а способен човек като мен може да го направи. Всички вие не сте толкова умни. Заложбите ви са слаби и сте плахи. Освен това не сте мамили или заблуждавали хората в света — само сте били заблуждавани от другите. Единствено аз съм пригоден да бъда водач тук!“. При него лошите неща така стават добри. Той парадира с тези свои лоши неща — не е ли това безсрамно? Защо казва тези неща? И с каква цел действа така тогава? Целта му е да бъде водач, да заеме водеща позиция, независимо колко голяма е групата хора, в която се намира. Това ли е намерението му? (Да.) И така, той измисля всякакви начини да омаловажава, унижава и подиграва всички, а след това предлага свои собствени високопарни идеи, за да убеди всички и да ги накара да правят това, което той казва. Това сътрудничество ли е? Не — какво е? Това съответства на осма точка, за която говорим: той би накарал другите да се покоряват само на него, а не на истината или на Бог. Това се отнася до сътрудничеството. Може ли антихристът — каквото и да прави в езика си или в действията си — да изпълнява дълга си в сътрудничество с другите? (Не.) Той не си сътрудничи, а просто изисква другите да се съобразяват с неговите изявления и действия. Може ли тогава да приема съвети от другите? Категорично не. Какъвто и съвет да му предложат другите, той е съвсем безразличен към него. Не пита за подробности или за причини, нито пита как всъщност трябва да се справят с нещата, още по-малко търси истините принципи. Още по-лошо, той дори не пита Мен, когато съм пред него — държи се с Мен все едно не съществувам. Питам го дали има някакъв проблем, а той казва, че няма. Ясно е, че не знае какво да прави с нещо, което току-що се е случило, но не пита Мен, въпреки че съм пред него. Може ли тогава да си сътрудничи с някой друг? Никой не е пригоден да бъде негов партньор, а само негов роб и лакей. Не е ли така? Някои от тях може да имат партньори, но всъщност тези техни партньори са техни лакеи, подобно на марионетки. Той казва „иди тук“ и партньорът му го прави, „иди там“ — и партньорът му го прави. Партньорът му знае това, което той му каже, а за онова, което не му казва, дори не смее да попита. Нещата са такива, каквито той ги казва. Някой може да му каже: „Така няма да стане. Има някои неща, за които не можеш да отговаряш сам. Трябва да намериш някого, с когото да си сътрудничиш, някого, който ще те надзирава. Освен това имаше работа, с която не се справи толкова добре в миналото. Трябва да намериш някого със заложби, със способност да върши работата, за да си сътрудничиш с него и да ти помага — трябва да пазиш работата на църквата и интересите на Божия дом!“. Какво ще отговори той на това? „Ако освободиш партньора ми, няма никой друг, подходящ да си сътрудничи с мен“. Какво е това, което казва? Че няма да има партньор или че не може да намери такъв лакей и роб? Той се страхува, че няма да може да намери такъв роб или лакей, такъв „партньор“, който да изпълнява само неговите заповеди. Как според вас трябва да се реши това предизвикателство, което той повдига? Може да кажеш: „О, не можеш да си намериш партньор? Тогава няма нужда да работиш по този проект — който има партньор, може да го направи вместо теб“. Проблемът не е ли разрешен така? Щом никой не е годен да си сътрудничи с теб и никой не може да си сътрудничи с теб, тогава що за нещо си ти? Ти си чудовище, изрод. Тези, които наистина имат разум, са поне в състояние да си сътрудничат с обикновения човек, освен ако този човек не е с твърде слаби заложби. Това не би проработило. Първото нещо, което разумните хора трябва да направят, е да се научат да си сътрудничат с другите при изпълнение на дълга си. Те трябва да могат да си сътрудничат с всеки, освен ако този човек не е слабоумен или дявол, в който случай няма начин да се сътрудничи с него. Много е важно да можеш да си сътрудничиш с повечето хора — това е знак за нормален разум.