Допълнение:

Мечтите на Сяоган

Днес отново ще започна с това да ви разкажа една история. Проявявате ли интерес към слушането на истории? Можете ли да придобиете нещо от тях? В историите се случват определени неща и тези неща съдържат истини. Хората, за които се разказва в тях, имат някои състояния, разкривания, намерения и покварени нрави. Всъщност, те са присъщи на всеки човек и са свързани с всички. Ако ти разбираш и си в състояние да разпознаеш тези неща в историите, това доказва, че притежаваш духовно разбиране. Някои хора казват: „Твърдиш, че имам духовно разбиране. Означава ли това, че съм човек, който обича истината?“. Не е задължително. Това са две различни неща. Някои хора разполагат с духовно разбиране, но не обичат истината. Те просто разбират и нищо повече — не прилагат истината спрямо себе си за сравнение или не я прилагат на практика. Други притежават духовно разбиране и след като изслушат историите, установяват, че имат същите проблеми и обмислят как да навлязат и как да се променят занапред. Тези хора са постигнали желаните резултати. Затова днес ще разкажа една история. Темата е лека и всеки ще иска да я чуе. През последните два дни размишлявах върху това, коя история може да позволи на по-голямата част от хората да придобият нещо и, след като я чуят, да получат духовно извисяване, и освен това един аспект на истината да им направи дълбоко впечатление, както и да им позволи да го свържат с действителността и да извлекат полза, като навлязат в аспект на истината или коригират някакво отклонение. Забравих да озаглавя последната история, която разказах, затова днес ще дадем име на тази история. Как трябва да се нарича тя според вас? (Специални подаръци.) Нека махнем думата „специални“; да я наречем „Подаръци“. „Специални“ звучи малко странно тук и хората ще съсредоточат вниманието си върху тази дума. „Подаръци“ има по-неуловим смисъл. И така, каква история ще разкажа днес? Днешната история се нарича „Мечтите на Сяоган“. „Сяо“ означава „малък“, както всички знаете, а „ган“? („Длъжност“.) Правилно. Като чуете това име, следва да ви е ясно за какво се разказва в историята — би следвало да сте близо да отгатнете сами. А сега, нека започна с разказа си.

Сяоган е ентусиазиран, ученолюбив и прилежен младеж и е доста умен. Обича да учи и така научава нещичко за доста популярните днес компютърни технологии. Естествено, в Божия дом му е възложено да изпълнява дълг в един екип видеоклипове. Когато за първи път се присъединява към този екип, Сяоган е много щастлив и горд. Тъй като е млад и е овладял определени технологии, той вярва, че видеообработката е негова специалност, както и хоби. Смята, че може да използва уменията си, като изпълнява този дълг там, както и да напредва в тази област, като учи постоянно. Освен това повечето хора, които среща тук, също са млади, и атмосферата много му харесва, а и се наслаждава на този дълг. И така всеки ден уплътнява времето си с работа и учи усърдно. Ето как Сяоган всеки ден става рано за работа, като понякога не си почива до късно през нощта. Сяоган плаща много цени за дълга си и понася известни трудности, и естествено усвоява значителна част от съответните професионални знания. Той смята, че всеки един ден е протекъл много продуктивно. Сяоган също така често общува и посещава събрания с братята и сестрите си. Усеща, че откакто е дошъл тук, е постигнал по-голям напредък, отколкото когато е вярвал в Бог в родния си град, и че е израснал и може да се нагърби с някаква работа. Чувства се много щастлив и удовлетворен. Когато първоначално изучава компютърни технологии, се е надявал, че един ден ще работи с компютри, а сега желанието му най-сетне се е сбъднало, затова той наистина цени тази възможност. Минава известен период от време, а работата на Сяоган и длъжността му не се променят. Той се придържа към своята работа, както и към отговорността и дълга си и изглежда по-зрял от преди. Постигнал е напредък и в навлизането в живота. Често общува и чете с молитва Божиите слова съвместно с братята и сестрите си по време на събрания, а интересът му към вярата в Бог се усилва. Може също да се каже, че вярата на Сяоган малко по малко става все по-силна. И така, той има нова мечта: „Би било чудесно, ако можех да стана по-полезен човек, работейки на компютър!“.

Времето си минава така ден след ден, а Сяоган продължава да изпълнява един и същи дълг. Веднъж случайно гледа филм, който впоследствие му оказва дълбоко въздействие. Защо? Във филма участва младеж на възрастта на Сяоган и той се възхищава на изпълнението на младия мъж, на актьорската му игра, на начина, по който говори и се държи във филма, но също така започва леко да му завижда. След като гледа филма, Сяоган понякога си фантазира: „Щеше да е прекрасно, ако бях младежът от филма. Всеки ден съм пред компютъра, създавам и качвам всякакви видеоклипове, но колкото и да съм зает или уморен, колкото и да се трудя усилено, оставам просто един работник зад кадър. Как може някой да разбере колко усърдно работим? Ако някой ден можех да се появя на големия екран, като онзи младеж от филма, и повече хора ме видят и опознаят, би било чудесно!“. Сяоган гледа този филм отново и отново, както и всички отделни кадри с участието на младия мъж. Колкото повече го гледа, толкова повече му завижда и сърцето му все по-силно жадува, копнее да стане актьор. Така се ражда новата мечта на Сяоган. Каква е новата му мечта? „Искам да уча актьорско майсторство и да се стремя да стана актьор, който отговаря на критериите. Искам изяви на големия екран и да имам излъчване като на онзи младеж, искам да накарам повече хора да ми завиждат и да бленуват да бъдат на мое място“. От този момент нататък Сяоган започва да работи в посока постигането на тази си мечта. В свободното си време влиза в интернет и разглежда какви ли не материали за актьорско майсторство. Освен това гледа всякакви филми и телевизионни предавания, като едновременно гледа и се учи, и си фантазира за възможността да стане актьор. Дните си минават така един след друг — Сяоган изучава актьорската професия, докато остава на длъжността си. Накрая, благодарение на упоритостта и старанието си, Сяоган овладява някои основни правила в актьорското майсторство. Научава се как да имитира, усвоява как да говори и да играе пред други хора и не страда ни най-малко от сценична треска. Многократните му молби най-накрая му осигуряват възможност: има филм, за който се нуждаят от млад мъж в главната роля. На прослушването режисьорът разбира, че външният вид на Сяоган, класата му и основните му актьорски умения са на ниво. С малко повече подготовка, той би следвало да се справи. След като чува новината, Сяоган прелива от радост и си мисли: „Най-накрая мога да оставя задкулисната работа и да стъпя на сцената — още една моя мечта е на път да се сбъдне!“. След това Сяоган е прехвърлен в един екип филмови продукции, за да изпълнява дълга си.

След като Сяоган се премества в екипа филмови продукции, новата работна среда го освежава и му дава жизненост. Чувства, че ежедневието му протича щастливо и че не е толкова мрачно, скучно и ограничено, както преди, защото живее и работи там, а много от нещата, с които се сблъсква всеки ден, са напълно различни от работата му на компютър — живее в друга сфера на дейност, в друг свят. Така Сяоган се потапя в работата, свързана с филмопроизводството. Всеки ден е зает с това да играе роля и да учи репликите си, да слуша наставленията на режисьора и как братята и сестрите му анализират сюжета. За Сяоган най-трудната част е да се въплъти в образа, затова той непрекъснато повтаря репликите си, за да ги запамети, и не спира да мисли за своя персонаж — как следва да говори и да играе, как да ходи и да стои, дори как следва да седи. Сяоган трябва да научи повторно всички тези неща. След като се занимава с тази сложна и разнообразна работа известно време, Сяоган най-накрая осъзнава колко е трудно всъщност да бъдеш актьор. Трябва да запомня едни и същи реплики всеки ден. Понякога успява да ги изрецитира съвършено, но стигне ли се до самото изпълнение, винаги допуска грешки и се налага да преиграва сцената. Режисьорът често го порицава, защото някое негово действие или реплика не са изпълнени на ниво. Ако няколко негови поредни изпълнения се провалят, той ще бъде кастрен и посрамен, ще понесе страдания и дори ще привлече странни погледи и ще бъде обект на подигравки. Сблъсквайки се с всичко това, Сяоган е леко обезкуражен: „Ако знаех колко трудно ще е да си актьор на големия екран, нямаше да дойда тук, но сега съм я загазил малко. Вече съм тук, така че би било неразумно да се откажа, преди да са приключили снимачните дейности, а и няма как да се обоснова. Това беше мечтата ми, трябва да я превърна в реалност, но колко път ме чака още? Мога ли да продължа?“. Сяоган започва да се колебае. През следващите дни той се затруднява да се справи с ежедневната си работа и с живота. Всеки ден е по-непоносим от предишния, но въпреки това трябва да го изтърпи и да се принуди да върви напред. Както може да се досети човек, продължавайки напред, Сяоган със сигурност ще има проблеми в различни отношения. Започва да върши възложената му работа с голяма неохота. Когато режисьорът му казва какво да прави, той слуша и до там. След това се старае да постигне каквото може, но ако не успее да направи нещо, не се отнася строго към себе си. Какъв е статусът на Сяоган в този момент? Всеки ден протича за него много неохотно, много негативно и много пасивно, като изобщо не взема присърце искрените напътствия и помощта на режисьора или на своите братя и сестри. Той смята: „Просто съм такъв, няма как да стана по-добър. Карате ме да надхвърлям възможностите си. Ако можем да го заснемем, да го направим; ако ли не — тогава просто да забравим за това. Ще се върна в моя екип видеоклипове, за да изпълнявам дълга си“. Размишлява върху това, колко хубаво е било да работиш в екипа видеоклипове и да седиш пред компютъра всеки ден. Толкова удобно и лесно беше. Той беше толкова щастлив! Цялото му същество и целият му свят бяха на един клавиш разстояние, можеше да има всичко, което поиска, само като активира специален ефект. Този виртуален свят е много привлекателен за Сяоган. В този момент миналото и времето, прекарано в изпълнение на своя дълг в екипа видеоклипове, липсват още повече на Сяоган. Дните минават така, но една нощ Сяоган не може да спи. Защо не може да заспи? Мисли си: „Отдава ли ми се да бъда актьор? Ако не ми се отдава, следва веднага да се върна в екипа видеоклипове. Дългът на този екип е спокоен и лесен, сядам пред компютъра и половината ден просто отминава, а и не ми се налага да си готвя. Този дълг не е изнурителен, всичко е възможно с едно докосване на клавиатурата, единственото ограничение е вашето въображение, няма нищо невъзможно. Сега, като актьор, трябва да уча репликите си всеки ден и да ги рецитирам многократно. Изпълнението ми обаче все още е незадоволително, режисьорът често ме упреква и братята и сестрите ми ме критикуват често. Да изпълнявам този дълг е твърде изнурително, много по-добре е да работя в екипа видеоклипове!“. Колкото повече мисли за предишната си работа, толкова повече му липсва. Половината нощ се мята и върти в леглото, не може да заспи и успява да се унесе едва през втората половина на нощта, когато вече е твърде уморен, за да остане буден. Когато Сяоган отваря очи рано сутринта, първата му мисъл е: „Да напусна ли в крайна сметка или не? Да се върна ли в екипа видеоклипове? Ако остана тук, не знам дали изобщо ще сметнат, че филмът отговаря на критериите, след като приключим със снимките, а и кой знае колко трудности ще трябва да изтърпя междувременно. Просто не ми се отдава да бъда актьор! Желанието ми да стана актьор беше мимолетен импулс и прищявка в онзи момент, бях наистина объркан! Виж, направих една погрешна стъпка и сега е толкова трудно да се справя с нещата, но няма с кого да говоря за тези трудности. Предвид сегашната ми ситуация, изглежда няма да е лесно да стана добър актьор, така че следва да се откажа възможно най-скоро. Веднага ще кажа на режисьора, че се връщам, за да не забавям нещата за тях“. Тогава Сяоган събира смелост, за да каже следното на режисьора: „Виж, не ми се отдава да бъда актьор, а вие взехте, че ме избрахте — защо просто не ме оставите да се върна в екипа видеоклипове?“. Режисьорът му отговаря: „Няма как, вече сме заснели половината филм. Ако сменим актьорите, това ще забави работата ни, нали така?“. Сяоган настоява с думите: „И какво от това? Замени ме с когото искаш, това не ме касае. Каквото ще да става, но трябва да ме пуснеш. Ако ли не, няма да положа никакви усилия да изиграя тази роля!“. Режисьорът вижда, че Сяоган настоява да напусне и че няма да успеят да довършат заснемането на филма, затова му позволява да си тръгне.

Сяоган най-накрая се връща от екипа филмови продукции в екипа видеоклипове. Завръща се на предишното си работно място, което познава толкова добре. Докосва стола и компютъра си и ги чувства познати. Той предпочита това място. Отива и сяда. Столът е мек, а компютърът е готов за работа. „Да правиш видеоклипове е по-добре, този дълг не е уморителен. Работата зад кадър има своите предимства. Никой няма да разбере, ако допуснеш грешка, и никой не те критикува — просто я поправяш веднага и с това се приключва“. Сяоган най-накрая открива предимствата на това да работиш зад кулисите. Какво е настроението му в този момент? Чувства се невероятно утешен и щастлив и си мисли: „Направих правилния избор. Бог ми даде възможност и ми позволи да се върна на тази работа. За мен е чест да имам тази привилегия!“. Доволен е, че поне веднъж е направил правилния избор. През следващите дни Сяоган се придържа към ежедневната рутина на екипа видеоклипове. Нищо особено не се случва през това време и Сяоган прекарва всеки ден по обичаен начин.

Един ден, докато работи върху видеоклип, Сяоган внезапно открива шеговит и елегантен млад мъж, участващ в танцова програма, чието изпълнение е много добро. Замисля се: „Той е на моята възраст. Как така може да танцува, а аз не мога?“. Следователно, Сяоган е изкушен отново. Каква идея му хрумва? (Да танцува.) На Сяоган му хрумва да учи танци. Той гледа този видеоклип и изпълнението на младежа безброй пъти. След това започва да разпитва къде може да се изучават танци, как да се научи и кои са най-основните танци. Освен това често се възползва от удобството да е на работа, за да търси на компютъра си обучителни материали, видеоклипове и учебни ресурси, свързани с танците. Разбира се, докато търси, Сяоган не само гледа, но и се учи, като се упражнява. За да се научи да танцува, Сяоган става много рано всеки ден и си ляга много късно. На база крайно ограничената си основа в гимнастиката той започва официално да изучава народни танци, като всеки ден става рано, за да се разтяга и да прави мост. В процеса на обучение Сяоган понася много физическа болка и изразходва много време, като накрая постига известен напредък. Сяоган смята, че най-накрая му се предоставя възможност, че може да танцува на сцената, защото вярва, че тялото му е малко по-гъвкаво и е усвоил някои танцови движения. Освен това, чрез подражание и учене, той почти е овладял умението да следва ритъма на музиката. Предвид тези обстоятелства, Сяоган решава, че е време да подаде молба до църквата да промени дълга му. Отново, след многократни молби, желанието на Сяоган най-накрая е изпълнено и той се присъединява към един екип танци, за да стане танцьор. От този момент нататък, подобно на останалите танцьори, Сяоган става рано сутрин за тренировки и репетиции на танцовата програма, редовно посещава събрания, общува, анализира и планира танцовата програма с тези хора. Просто върши тази работа ежедневно, а когато денят приключи, е толкова уморен, че гърбът му е схванат и краката го болят. Всеки ден протича така, независимо дали вали или грее слънце. Когато започва да се занимава с това, Сяоган е бил изпълнен с любопитство към танците, но след като разбира и се запознава с живота и различните аспекти на това да бъдеш танцьор, Сяоган не открива нищо повече в танците. Трябва да танцуваш дадено движение безброй пъти, понякога изкълчваш глезен, друг път си сецваш кръста, както и рискуваш да се контузиш. Докато танцува, си мисли: „О, не, да работиш като танцьор също е трудно. Всеки ден се изморявам толкова много, че цялото ми тяло се вмирисва на пот. Не е толкова лесно. По-трудно е от видеообработката! Не, трябва да издържа!“. Този път не се отказва толкова лесно и упорства, докато най-накрая идва време за генералната репетиция на танцовата програма, след което танцът им подлежи на рецензиране. В какво настроение е Сяоган в деня на рецензирането? Той е толкова развълнуван и изпълнен с очакване за резултатите от упоритата си работа, че дори не обядва. Положил е много усилия, нали? Накрая, когато резултатите са оповестени, техният танц не е одобрен в първия кръг на рецензиране. Новината удря Сяоган като мълния и той посърва. Рухва върху един стол: „Отделихме толкова време за този танц, а го отхвърляш само с една дума? Разбираш ли нещо от танци? Ние танцуваме въз основа на принципите, всички сме платили цена, а отхвърляш нашия танц просто така?“. После разсъждава: „Решението е в техни ръце и ако не одобряват танца ни, ще трябва да го преработим отново. Няма с кого да спорим за това. Не можем да направим нищо друго, затова нека започнем отначало“. В деня, в който танцът им е отхвърлен в първия кръг на рецензиране, Сяоган не обядва, а на вечеря хапва съвсем малко с неохота. Смятате ли, че успява да заспи тази нощ? (Не може да спи.) Отново не може да спи, превърта мисли в главата си: „Защо нещата не се получават, където и да отида? Бог не ме е благословил. Танцът, върху който работим от два месеца, не бе одобрен в първия кръг на рецензиране. Не знам кога ще бъде одобрен във втория кръг на рецензиране, нито колко време ще ни отнеме, за да се случи това. Кога ще мога да се кача на сцената и да се изявя официално? Няма никаква надежда да стана център на внимание!“. Мислите му препускат напред-назад, той не спира да размишлява и си казва: „Видеообработката е по-добра. Просто отивам на работното място и сядам, натискам клавиши на клавиатурата и се появяват цветя, растения и дървета. Птичките цвърчат, когато ги накарам да цвърчат, конете препускат, когато ги накарам да препускат — каквото поискам, там е. А при танците трябва да минаваме през рецензиране и всеки ден се изморявам толкова много, че смърдя на пот. Понякога съм толкова уморен, че не мога да ям или да спя добре, и отгоре на всичко танцът ни не е одобрен в първия кръг на рецензиране. И този дълг е труден. Няма ли да е по-добре, ако се върна да работя в екипа видеоклипове?“. Той не спира да си мисли: „Та това е толкова жалко, защо отново се разколебавам? Не бива да мисля така, заспивай!“. Замаян, Сяоган се унася в сън. На следващия ден става и вече почти е забравил всичко, затова продължава да танцува и продължава с генералната репетиция. Когато настъпва денят на втория кръг на рецензиране, Сяоган отново е нервен. Пита: „Танцът ни ще бъде ли одобрен при това рецензиране?“. Всички отговарят: „Кой знае? Ако не бъде одобрен, това означава, че не е достатъчно добър, и ще продължим да работим върху него. Когато бъде одобрен, ще го изпълним официално и ще го заснемем. Нека всичко протече както му е редът и да се отнесем правилно към този въпрос“. Сяоган заявява: „Не, вие се отнасяйте правилно, аз нямам време за това“. Най-накрая излизат резултатите от втория кръг и танцът им отново не е одобрен. Сяоган казва: „Уф, знаех си! Не е лесно да се постигне успех в тази сфера на дейност! Ние сме млади, изглеждаме добре и можем да танцуваме. Това не са ли силни страни? Тези рецензенти ни завиждат, защото не могат да танцуват, затова няма да одобрят нашия танц. Изглежда, че никога няма да бъде одобрен. Да танцуваш не е лесно, връщам се обратно“. Тази нощ Сяоган спи много спокойно, защото е решил да си събере багажа, да замине и да се сбогува на следващия ден.

Във всеки случай желанието на Сяоган най-накрая отново се сбъдва и той се връща в екипа видеоклипове, като отново седи пред компютъра си. Той размишлява над тези познати чувства от миналото и си мисли: „Роден съм да работя зад кулисите. Мога да бъда само невъзпят герой, нямам шанс да бъда на сцената или да бъда известен в този живот. Просто ще се държа прилично и ще продължа да почуквам по клавиатурата. Това е мой дълг, така че просто ще върша тази работа“. Той се е успокоил след цялото това лутане напред-назад. Втората му мечта е разбита и е останала неосъществена. Сяоган е „прилежен и усърден“ и „ентусиазиран и амбициозен“ човек — смятате ли, че е вероятно той да е толкова склонен да седне пред компютър и да върши такава досадна работа? Не, най-вероятно няма.

Напоследък Сяоган е обсебен от пеенето. Как може да се промени толкова бързо? Защо е обсебен от това, защо не може да стои далеч от сцената? Има нещо скрито в сърцето му. Този път той не иска прибързано да смени дълга си, просто търси материали всеки ден и упражнява вокалните си умения и пеенето си. Често се упражнява, докато не пресипне, а понякога дори докато не може да издаде и звук. Въпреки това Сяоган все още не е обезкуражен, защото този път е променил стратегията. Той казва: „Този път не мога да променя дълга си, без да разбера действителната ситуация. Наистина трябва да внимавам, иначе хората ще ми се подиграват. Какво ще си помислят за мен, ако постоянно променям дълга си? Ще ме гледат с пренебрежение. Този път трябва да продължа да се упражнявам, докато смятам, че мога да бъда певческа звезда, толкова добра, колкото певците в църквата и тогава ще се запиша в екип химни“. Той полага усилия да се упражнява така всеки ден, както в свободното си време, така и на работното си място, като тренира неуморно. Един ден, когато Сяоган работи, ръководителят на екипа му изведнъж му казва: „Сяоган, с каква работа се занимаваш? Ако отново се държиш така нехайно и не полагаш усилия в работата си, няма да ти бъде позволено да изпълняваш този дълг повече“. Сяоган казва: „Нищо не съм направил“. След това всички се скупчват наоколо и казват: „Сяоган, какво се е случило? О, направил си такава голяма грешка! Горното е поправяло този тип грешка толкова много пъти, как би могъл все още да я допускаш? Това е така, защото се упражняваш в пеене всеки ден и не се концентрираш върху видеомонтажа, така че продължаваш да правиш грешки и да забавяш важни неща. Ако отново направиш такава грешка, църквата ще те отлъчи. Вече няма да те иска и всички ние ще те отхвърлим!“. Сяоган продължава да обяснява: „Не съм го направил нарочно, отсега нататък ще внимавам, дайте ми още един шанс. Не ме отлъчвайте, умолявам ви, не ме отлъчвайте! Боже, спаси ме!“. Когато извиква, усеща как една голяма ръка го потупва по рамото и казва: „Сяоган, събуди се! Събуди се, Сяоган!“. Какво се случва? (Той сънува.) Той сънува. Очите му са затворени и той е замаян, ръцете му посягат и драскат във въздуха. Всички се чудят какво се е случило, а после виждат Сяоган да спи, наведен над клавиатурата си. Един брат го потупва и след няколко подбутвания Сяоган най-накрая се събужда. Когато е буден, той казва: „О, какъв ужас, щяха да ме отлъчат“. „За какво?“. Сяоган се замисля над това и вижда, че нищо не се е случило. Оказва се, че това все пак е било един сън, събудил се е стреснат от един сън. Това е краят на историята, това беше „Мечтите на Сяоган“.

За какъв проблем се говори в тази история? За факта, че мечтите и реалността често си противоречат. В много случаи хората смятат, че мечтите им са основателни, но не знаят, че мечтите и реалността съвсем не са едно и също нещо. Мечтите са само твоето пожелателно мислене, само твой временен интерес. В повечето случаи това са предпочитанията, амбициите и желанията на хората, които се превръщат в цели на техните стремежи. Мечтите на хората напълно противоречат на действителността. Ако хората имат твърде много мечти, какви грешки ще допускат често? Ще пренебрегват работата, която трябва да вършат в този момент. Няма да обръщат внимание на реалността и ще отхвърлят настрана дълга, който трябва да изпълняват, работата, която трябва да свършат, и задълженията и отговорностите, които трябва да изпълняват в този момент. Те няма да приемат тези неща на сериозно и просто ще продължат да следват мечтите си, постоянно ще бързат и ще работят усилено, за да ги реализират, и ще правят много безсмислени неща. По този начин те не само няма да изпълнят дълга си правилно, но също могат да забавят и да смутят работата на църквата. Много хора не разбират истината или не се стремят към нея. Как се отнасят към изпълнението на дълга си? Приемат го като някаква работа, хоби или инвестиция на интереса си. Не се отнасят към него като към мисия или задача, дадена от Бог, или като към отговорност, която трябва да изпълнят. Още по-малко се стремят да разберат истината или Божиите намерения в хода на изпълнението на дълга си, за да могат да го изпълнят добре и да завършат Божието поръчение. Ето защо в процеса на изпълнение на дълга си някои хора започват да изпитват нежелание, щом понесат малко страдания, и искат да избягат. Когато се сблъскат с някои трудности или претърпят някои неуспехи, те се отдръпват и отново искат да избягат. Не търсят истината, а мислят само за бягство. Подобно на костенурките, ако нещо се обърка, те просто се скриват в черупките си, след което изчакват проблемът да отмине, за да се покажат отново. Има много такива хора. По-специално има хора, които, когато ги помолят да поемат отговорност за определена работа, не се замислят как могат да предложат своята преданост или как да изпълнят този дълг и да свършат тази работа добре. Те по-скоро обмислят как да се измъкнат от отговорност, как да избегнат кастрене, как да избегнат да поемат каквато и да е отговорност и как да излязат невредими, когато възникнат проблеми или грешки. Те първо обмислят собствения си път за бягство и как да задоволят собствените си предпочитания и интереси, а не как да изпълняват добре дълга си и да предлагат своята преданост. Могат ли такива хора да придобият истината? Те не полагат усилия по отношение на истината и не прилагат истината на практика, когато се стигне до изпълнението на дълга им. За тях тревата винаги е по-зелена от другата страна на оградата. Днес искат да направят това, утре — онова, и смятат, че дългът на всички останали е по-добър и по-лесен от техния. И въпреки това не полагат усилия по отношение на истината. Не се замислят какви проблеми има с тези техни идеи и не търсят истината, за да разрешат проблемите. Умовете им винаги са съсредоточени върху това кога ще осъществят собствените си мечти, кой е в светлината на прожекторите, кой получава признание от Горното, кой върши работа, без да бъде кастрен, и получава повишение. Умовете им са заети с тези неща. Могат ли хората, които винаги мислят за тези неща, да изпълнят дълга си по начин, който отговаря на критериите? Те никога не могат да постигнат това. И така, какъв тип хора изпълняват дълга си по този начин? Дали това са хора, които се стремят към истината? На първо място, едно нещо е сигурно: такива хора не се стремят към истината. Те се стремят да се насладят на няколко благословии, да станат известни и да застанат в центъра на вниманието в Божия дом, точно както когато безцелно са оцелявали в обществото. От гледна точка на същността, какъв тип хора са те? Те са неверници. Неверниците изпълняват дълга си в Божия дом така, както биха вършили работа във външния свят. Те се интересуват от това кой ще бъде повишен, кой ще стане ръководител на екип, кой ще стане църковен водач, кой е хвален от всички за работата си, кой е възвеличаван и споменаван. Те се интересуват от тези неща. Точно както в една компания: кой е повишен, кой получава повишение на заплатата, кой получава похвала от ръководителя и кой става близък с него — хората се интересуват от тези неща. Ако преследват тези неща в Божия дом и се занимават с тях по цял ден, не са ли те същите като невярващите? По същество те са невярващи, те са типични неверници. Какъвто и дълг да изпълняват, те просто ще полагат труд и ще действат нехайно. Каквито и проповеди да чуят, те все още няма да приемат истината, а още по-малко ще я прилагат на практика. Те са вярвали в Бог в продължение на много години, без да претърпят никаква промяна, и независимо колко години ще изпълняват дълга си, няма да са способни да предложат своята преданост. Те нямат истинска вяра в Бог, нямат преданост, те са неверници.

Някои хора се страхуват да поемат отговорност, докато изпълняват дълга си. Ако църквата им възложи да изпълнят някаква работа, те първо ще преценят дали тя изисква да поемат отговорност и ако е така, няма да я приемат. Условията им за изпълнение на дълг са: първо, работата трябва да е лека; второ, да не е натоварена или уморителна; и трето, независимо от това какво правят, да не поемат никаква отговорност. Това е единственият вид дълг, който поемат. Що за човек е това? Не е ли това уклончив, измамен човек? Той не иска да поеме и най-малката отговорност. Той дори се страхува, че листата ще счупят черепа му, когато паднат от дърветата. Какъв дълг може да изпълнява такъв човек? Каква е ползата от него в Божия дом? Делото на Божия дом е свързано с делото на борба със Сатана, както и с разпространението на евангелието на царството. Кой дълг не включва отговорности? Бихте ли казали, че да бъдеш водач носи отговорност? Не са ли неговите отговорности още по-големи и не трябва ли той да поема още повече отговорност? Независимо дали проповядваш евангелието, свидетелстваш, правиш видеоклипове и т.н. — независимо каква работа вършиш — стига тя да се отнася до истините принципи, тя носи със себе си отговорности. Ако изпълнението на дълга ти е безпринципно, това ще се отрази на делото на Божия дом, а ако се страхуваш да поемеш отговорност, тогава не можеш да изпълняваш никакъв дълг. Типът човек, който се страхува да поеме отговорност при изпълнение на дълга си, страхлив ли е или има проблем с нрава си? Трябва да можеш да направиш разлика. В действителност това не е въпрос на страхливост. Как така е толкова смел, когато става въпрос да забогатее или когато прави нещо в своя полза? Той ще поеме всеки риск за тези неща. Но когато изпълнява неща за църквата, за Божия дом, той не поема никакви рискове. Такива хора са егоистични и достойни за презрение, най-коварните от всички. Всеки, който не поема отговорност за изпълнението на даден дълг, не е ни най-малко искрен към Бог, да не говорим за неговата преданост. Какъв човек се осмелява да поеме отговорност? Какъв човек има куража да поеме тежко бреме? Това е някой, който поема водачеството и се впуска смело напред в най-решителния момент от делото на Божия дом, който смело поема тежко бреме и не се страхува да понася трудности и опасност, когато вижда най-важната и решаваща работа. Това е някой, който е предан на Бог, добър войник на Христос. Дали всеки, който се страхува да поеме отговорност за своя дълг, го прави, защото не разбира истината? Не; има проблем с неговата човешка природа. Тези хора нямат никакво чувство за справедливост или отговорност, те са егоистични и достойни за презрение хора, не са искрени вярващи в Бог и ни най-малко не приемат истината. Само поради тази причина те не могат да бъдат спасени. Вярващите в Бог трябва да платят висока цена, за да придобият истината и ще се сблъскат с много препятствия, за да я практикуват. Те трябва да се отрекат от някои неща, да изоставят плътските си интереси и да понесат известно страдание. Едва тогава те ще могат да приложат истината на практика. И така, може ли такъв човек, който се страхува да поеме отговорност, да практикува истината? Той със сигурност не може да практикува истината, камо ли да я придобие. Той се страхува да практикува истината, да не накърни интересите си; страхува се да не бъде унизен, оклеветен и съден и не смее да практикува истината. Следователно не може да я придобие и независимо колко години вярва в Бог, не може да получи Неговото спасение. Хората, които могат да изпълняват дълг в Божия дом, трябва да са хора, които имат чувство за бреме, когато става въпрос за работата на църквата, хора, които поемат отговорност, които могат да отстояват истините принципи и които могат да страдат и да платят цена. Ако човек няма тези качества, той е негоден да изпълнява дълг и не отговаря на условията за изпълнение на дълг. Има много хора, които се страхуват да поемат отговорност, докато изпълняват даден дълг. Страхът им се проявява по три основни начина. Първият е, че избират само дълг, който не изисква да поемат отговорност. Ако църковен водач им възложи да изпълняват даден дълг, първо питат дали трябва да поемат отговорност за него и ако е така, не го приемат. Ако дългът не изисква да поемат и да носят отговорност за него, неохотно го приемат, но все пак обмислят дали работата е уморителна или е свързана с тревоги. Дори когато неохотно я приемат, намерението им не е да я изпълняват добре, а вместо това все така искат да са нехайни, като приемат за свой принцип „отдих, без труд и без физически трудности“. Вторият е, че когато възникне трудност или проблем, първата им реакция е да докладват за това на водача и да оставят на него да се справи с проблема и да го разреши в опит да си останат безгрижни. Не ги интересува колко добре се справя водачът с проблема и не обръщат внимание на това — за тях всичко е наред, стига те самите да не поемат отговорност. Има ли преданост към Бог, като изпълняват дълга си по този начин? Това се нарича прехвърляне на отговорността, пренебрегване на дълга и скатаване. Такива само приказват, но не вършат нищо реално. Те си казват: „Ако аз трябва да оправя нещата, какво ще стане, ако накрая сбъркам? Когато търсят кой е виновен, няма ли да се разправят с мен? Дали отговорността за това няма да падне първо върху мен?“. За това се притесняват. Вярваш ли обаче, че Бог внимателно проучва всичко? Всеки допуска грешки. Ако човек има правилни намерения, но няма опит и не се е справял с някакъв проблем преди, но е направил всичко по силите си, Бог го вижда. Трябва да вярваш, че Бог проучва всичко внимателно, включително и човешкото сърце. Ако човек дори в това не вярва, не е ли неверник? Какъв може да е смисълът такъв човек да изпълнява дълг? Всъщност е все едно дали изпълнява този дълг, или не, нали? Той се страхува да поеме отговорност и я избягва. Когато се случи нещо, той не се опитва веднага да намери начин да се справи с проблема, а вместо това първо се обажда на водача и го уведомява. Разбира се, някои хора се опитват сами да се справят с проблема, като уведомяват водача, но други не постъпват така и първото, което правят, е да се обадят на водача, а след това просто чакат пасивно да получат указания. Когато водачът им нареди да направят крачка, те я правят; ако им каже да направят нещо, те го правят. Ако водачът не им каже нищо или не им даде указания, те не правят нищо и просто се мотаят. Изобщо не вършат никаква работа, ако никой не ги пришпорва или надзирава. Кажете Ми, такъв човек изпълнява ли дълг? Дори и в полагането на труд той не е предан! Страхът на човека да поеме отговорност при изпълняването на дълг се проявява по още един начин. Когато изпълнява своя дълг, той върши само малко повърхностна, проста работа, работа, която не изисква да поема отговорност. Натоварва други с тази работа, която е свързана с трудности и поемане на отговорност, и ако нещо се обърка, прехвърля вината на тях, а той самият се държи така, сякаш няма нищо общо с това. Когато църковните водачи видят, че е безотговорен, търпеливо му предлагат помощ и го кастрят, за да се научи да поема отговорност. Въпреки това обаче той не иска да го прави и си мисли: „Този дълг е труден за изпълнение. Когато нещата се объркат, ще трябва да поема отговорност и може дори да бъда премахнат и отстранен, а това ще е краят ми“. Що за отношение е това? Ако човек няма чувство за отговорност при изпълняването на дълга си, как може да го изпълнява добре? Хората, които не отдават искрено всичко на Бог, не могат да изпълнят добре никакъв дълг, а онези, които се страхуват да поемат отговорност, само ще отлагат нещата, когато изпълняват дълга си. Такива хора не заслужават доверие и на тях не може да се повери каквото и да е; те изпълняват дълга си само за да живеят наготово. Трябва ли такива „просяци“ да бъдат отстранени? Трябва. Божият дом не иска такива хора. Това са трите проявления на хората, които се страхуват да поемат отговорност при изпълнение на дълга си. Хора, които се страхуват да поемат отговорност за дълга си, не могат да достигнат дори нивото на предан полагащ труд и не са достойни да изпълняват дълг. Някои хора са отстранени заради подобно отношение към дълга си. Дори сега те може да не знаят причината и да се оплакват, като казват: „Изпълних дълга си с пламенен ентусиазъм, защо тогава ме изхвърлиха толкова хладно?“. Дори сега не разбират. Онези, които не разбират истината, цял живот не могат да разберат защо са били отстранени. Те спорят в своя защита и продължават да се оправдават, като си мислят: „Инстинктивно е хората да се защитават и трябва да го правят. Кой няма нужда малко да се защити? Кой няма нужда малко да се погрижи за себе си? Кой няма нужда да си запази път за бягство?“. Ако се защитавате винаги, когато ви се случи нещо, и си оставяте отворена задна вратичка и път за бягство, прилагате ли истината на практика? Това не е практикуване на истината — това е да се скатаваш. Сега изпълняваш дълга си в Божия дом. Какъв е първият принцип за изпълнение на един дълг? Той е, че първо трябва да изпълняваш този дълг с цялото си сърце, без да пестиш усилия, и така да защитаваш интересите на Божия дом. Това е истина принцип, който следва да прилагаш на практика. Да се защитиш, като си оставиш отворена задна вратичка и път за бягство, е принципът на практикуване, следван от невярващите и тяхната върховна философия. Във всичко да мислиш първо за себе си, да поставяш собствените си интереси над всичко останало и да не мислиш за другите, като вярваш, че интересите на Божия дом и интересите на другите нямат нищо общо с теб, да мислиш първо за собствените си интереси и след това да мислиш за път за бягство — не е ли това невярващ? Точно това е невярващ. Такъв човек не е достоен да изпълнява дълг. Все още има хора като Сяоган от историята — той е типичен пример. Те не могат да направят нищо по реалистичен начин. Искат да си спестят проблеми във всичко, което правят. Те не искат да изпитат дори малко страдание или потиснатост. Плътта им трябва да е спокойна, те трябва да могат да се хранят и да спят редовно, да не ги брули вятър, нито да ги изгаря слънце. Освен това не поемат никаква отговорност за работата си. Това, което правят, трябва да е нещо, което им харесва, нещо, в което са добри, нещо, което правят с голямо желание. Ако не правят това, което искат, те изобщо не се подчиняват. Постоянно променят мнението си и се двоумят. Никога не са отдадени на това, което правят — винаги са с единия крак вътре, а с другия — вън. Когато страдат, искат да се отдръпнат. Те не могат да понесат да бъдат кастрени. Към тях не могат да се предявяват високи изисквания. Не могат да страдат. Правят всичко от интерес и заради собствения си план — в тях няма и капка подчинение. Ако такъв човек не може да търси истината и да се самоанализира, тогава тези практики и покварен нрав е трудно да се променят. Да се изпълнява дълг като вярващ в Бог изисква поне малко искреност. Мислите ли, че тези хора са искрени? Когато се изискват сериозни усилия, те се снишават. В тях няма и грам искреност. Това е голям проблем и трудно за справяне. Те смятат, че са велики и се чувстват онеправдани дори когато са освободени или кастрени. Толкова е проблематично, ако хората не търсят истината или не навлизат в истината реалност. Това е достатъчно за тази тема — нека да преминем към основната точка.