Как може човек да вярва в Бог и да Го следва, без да зависи от настроението си и без да се влияе от настроението или от средата си? Как точно може да се постигне това? Какво е минималното изискване, за да вярваш в Бог? Изисква се да имаш отношение на любов към истината и на търсене на истината. Някои хора питат: „Важни ли са решимостта и даването на клетви?“. Те са незаменими, но зависят от етапа на вярата. Ако някой е в първата или във втората година на вярата си, без тях ентусиазмът му не може да бъде запален. Без ентусиазъм човек, който започва да вярва в Бог, може да е равнодушен, нито много ревностен в стремежа си, нито се отказва, а просто да прави, каквото му се каже. Такъв човек трудно напредва и му липсва ясно отношение. Затова новоповярвалите се нуждаят от този ентусиазъм. Този ентусиазъм може да донесе много положителни неща на човек, като му позволи бързо да разбере истината, видението и целта на Божието дело и бързо да положи основата. Освен това, когато хората отдават всичко и плащат цената активно и ентусиазирано, те навлизат в истината реалност по-бързо. Първоначално човек се нуждае от този ентусиазъм и трябва да има решимост и въжделения. Ако обаче след повече от три години вяра в Бог човек остане на етапа на ентусиазма, може да има опасност. В какво се крие тази опасност? Хората винаги се отнасят към вярата си в Бог и към въпросите за промяна в нрава въз основа на своите фантазии и представи. Те се опитват да опознаят Бог и да придобият разбиране за Неговото дело и за Неговите изисквания към хората въз основа на своите фантазии и представи. Могат ли такива хора да навлязат в истината реалност или да разберат Божиите намерения? (Не.) Ако човек не може да разбере истината, възникват проблеми. Има ли някой, който вярва в Бог и живее целия си живот в обгрижвана среда, винаги в благодат и в благословии? Не, рано или късно всеки трябва да се сблъска с реалния живот и с различните среди, които Бог е нагласил за него. Когато се сблъскаш с тези различни среди и се изправиш пред различни проблеми в реалния живот, каква роля може да играе твоят ентусиазъм? Той може само да те подтикне да се въздържаш, да платиш цена, да страдаш, но не може да те доведе до разбиране на истината или на Божиите намерения. Ако обаче търсиш истината и я разбираш, е различно. С какво е различно? Когато разбираш истината и се сблъскаш с тези ситуации, ти вече не се отнасяш към тях въз основа на своя ентусиазъм или представи. Когато се сблъскаш с нещо, ти първо идваш пред Бог, за да търсиш и да се молиш, за да намериш истините принципи. Тогава можеш да станеш покорен и да имаш такава осъзнатост и такова отношение. Това отношение и тази осъзнатост са от решаващо значение. Може да се случи така, че в определено изпитание да не придобиеш нищо, да не навлезеш твърде дълбоко в истината и да не разбереш каква точно е реалността на истината. По време на това изпитание обаче наличието на такава покорна осъзнатост и покорно отношение ти позволява истински да преживееш как трябва да действат и какво трябва да правят хората като сътворени същества, за да бъдат най-нормални и най-уместни пред Бог. Въпреки че може да не разбираш Божието намерение или да не знаеш точно какво Бог иска да постигнеш или да придобиеш в такава среда, ти чувстваш, че можеш да се покориш на Бог и на такива обстоятелства. От дълбините на сърцето си можеш да приемеш средата, която Бог е нагласил за теб. Чувстваш, че си запазил правилното си място като сътворено същество, като не се бунтуваш срещу Бог и не Му се противопоставяш, и сърцето ти се чувства сигурно. Докато се чувстваш сигурен, твоето упование на Бог на небето не е нереалистично и ти не се чувстваш далече от Бог на земята, нито Го отхвърляш. Вместо това в дълбините на сърцето ти има малко повече боязън, а също и малко повече близост. Вижте това, разликата между човек, който търси истината и може да се покори, и човек, който се уповава на ентусиазъм и има само малко решимост — съществена ли е? Разликата е огромна. Човек, който се уповава на ентусиазъм и има само решимост, когато се сблъска със ситуации, ще се съпротивлява, ще спори, ще се оплаква и ще се чувства онеправдан. Той може да си помисли: „Защо Бог се отнася така с мен? Все още съм млад, защо Бог не ме придумва? Защо Бог не брои миналите ми постижения? Защо ме наказва, вместо да ме възнаграждава? Все още съм толкова млад, какво разбирам аз? Дори родителите ми вкъщи никога не са се отнасяли така с мен. Те ме ценяха като свое скъпоценно дете, като свое малко бебе. Сега, след като съм пораснал много, откакто дойдох в Божия дом, това, че Бог се отнася така с мен, изглежда твърде безчувствено!“. Това са видовете погрешни доводи, които те изтъкват. Как възникват такива погрешни доводи? Ако човек търси и разбира истината, може ли все пак да има тези погрешни доводи? Ако човек разбира и познава тези истини, докато изпълнява дълга си обичайно, може ли все още да таи такива оплаквания и прибързаност, когато се сблъска със ситуации? (Не.) Той определено не би говорил така. Вместо това би видял себе си като обикновено сътворено същество и би дошъл пред Бог, без оглед на възраст, пол, положение и статус, като просто се покори на Божиите слова и ги слуша. Когато хората могат да слушат словата, които Бог казва, и Неговите изисквания, те имат покорство в сърцата си. Когато човек може съзнателно да се покори, когато има отношение на покорство, той наистина стои на позицията на сътворено същество, има любов, покорство и боязън към Бог, а не се уповава на своите настроения или емоции. Това са някои от реакциите, когато хората се сблъскат с кастрене. Какви са основните реакции? Да се чувстваш зле, да се чувстваш обезсърчен, да се чувстваш онеправдан и да се нуждаеш от утеха. Когато хората не получат утеха или топлина, те започват да таят оплаквания и погрешни разбирания за Бог в сърцата си. Те вече не желаят да се молят на Бог и дълбоко в себе си обмислят да изоставят Бог, като искат да се отдалечат от Него — както от Бог на небето, така и от Бог на земята. Някои хора, ако ги скастря малко, ще Ме избягват следващия път, когато се срещнем, няма да искат да общуват с Мен. Обикновено, когато не са кастрени, те винаги са около Мен, предлагат чай, питат дали имам нужда от нещо, в добро настроение са, усърдни са, разговорливи са и са близки във връзката си с Бог. Но щом бъдат скастрени, вече не е същото — вече не предлагат чай, нито изпращат поздрави, и ако им задам още няколко въпроса, просто си тръгват и повече не се появяват.

Преди, когато бях в континентален Китай, отсядах в домовете на някои братя и сестри. Някои от тези хора имаха лоша човешка природа, някои бяха новоповярвали, някои развиха многобройни представи при първия ни контакт и не разбираха истината, а други изобщо не се стремяха към нея. Като виждах тези хора да разкриват своята поквара, не можех да ги скастря — трябваше да говоря меко и тактично. Ако наистина ги скастриш, те ще развият представи и непокорство, затова ще трябва да ги придумваш и да преговаряш с тях, да разговаряш повече за истината, за да ги напътстваш. Ако не преговаряш или не разговаряш, а просто отправяш директни изисквания, това категорично няма да проработи. Например, би могъл да кажеш: „Това ястие е леко пресолено. Може би следващия път трябва да сложиш по-малко сол. Приемането на твърде много сол не е полезно за здравето ти. Като вярващ в Бог трябва също да прилагаш здрав разум и да не бъдеш невеж. Трябва да приемаш положителните неща. Ако не ми вярваш, можеш да попиташ някого, който практикува традиционна китайска медицина, за последствията за бъбреците от приемането на твърде много сол“. Този подход е приемлив за тях. Но ако кажеш: „Тази храна е толкова солена, да не би да искаш да ни умориш със сол? Защо винаги я правиш толкова солена? Не може да се яде от сол! Как може да си толкова невеж? Следващия път не я соли толкова много!“, тогава това няма да проработи. Следващия път може изобщо да не сложи сол. Тогава ти казваш: „Защо е толкова безсолно?“ „Безсолно? Не каза ли, че е твърде солено? Твърде много сол вреди на бъбреците, така че не е ли по-добре изобщо да не се слага сол? Тогава няма да навреди на бъбреците“. Няма да успееш, ако си твърде суров. Трябва да преговаряш и да придумваш. Много хора са доста проблемни. Когато говориш с тях, трябва да внимаваш за начина, по който говориш, и за момента, в който говориш, а също и да се съобразяваш с настроението им — трябва да преговаряш малко. Понякога, ако случайно говориш малко по-сурово, може да ги нараниш и те може да се съпротивляват вътрешно. На пръв поглед може да не изглежда така, но вътре в тях е различно. Обикновено, когато ги помолиш да направят нещо, те го правят веднага, но ако нараниш чувствата им, те стават по-малко ентусиазирани да вършат нещата, размотават се и желанието им се изпарява. Те казват: „Как мога да бъда добър с теб, когато съм в лошо настроение? Ще бъда по-мил, когато съм в добро настроение, но когато не съм, е достатъчно да отбия номера“. Що за същество е това? Не е ли трудно да се справяш с хората? (Да.) Хората са точно такива, с тях не може да се спори, с тях не може да се излезе наглава. Когато по-късно се самоанализират, те може да сведат глави, да признаят греховете си и да плачат горчиво, но когато отново се сблъскат с такива въпроси и бъдат скастрени, пак реагират по същия начин. Това човек, който търси истината, ли е? (Не.) Що за човек е това? Такъв човек е своенравен и изобщо не приема истината. Такова е отношението, което хората имат към Бог, когато се сблъскат с кастрене и несгоди. Накратко казано, те не са покорни, не могат да приемат истината и когато са наранени, се отнасят към Бог според своята прибързаност. Не е ли това сериозен проблем? Когато се сблъскам с някои хора, дори преди да ги кастря, само като говоря по същество по конкретния въпрос, лицата им помръкват, говорят с раздразнение, показват лошо отношение и дори хвърлят предмети. Не можеш да им говориш откровено. Трябва да говориш със заобикалки и да бъдеш тактичен. Мога ли да увъртам като хората? Независимо дали можеш да го приемеш, или не, трябва да кажа това, което е вярно — в Божия дом нещата трябва да се вършат според истините принципи. Някои хора не показват външна реакция, когато са кастрени, но вътрешно се цупят. Може ли такъв човек да изпълнява добре дълга си? (Не.) Ако не може да изпълнява добре дълга си и продължава да прави грешки, църквата трябва да се справи с него според принципите.

2. Поведението им към Христос, когато Той беше преследван и нямаше къде глава да положи

Да вярваш в Бог и да Го следваш в континентален Китай е свързано с ежедневна опасност. Средата за това е изключително сурова и човек може да бъде арестуван по всяко време. Всички вие сте преживели среда на преследване — и с мен беше същото, нали? Живеехме в една и съща среда, така че в онази среда не можех да избегна това да се укривам често. Имаше моменти, в които трябваше да сменям местонахождението си по два-три пъти на ден. Имаше дори моменти, в които трябваше да отида на място, на което не съм си и помислял, че ще отида. Най-трудните моменти бяха, когато почти нямаше къде да отида — през деня провеждах събиране на едно място, а вечерта не знаех къде е безопасно. Понякога, след като с големи усилия намирах място, трябваше да го напусна на следващия ден, защото големият червен змей го връхлиташе заплашително. Какво си мислят хората, които истински вярват в Бог, когато видят такава сцена? „Това, че Бог дойде на земята в плът, за да спаси човека, е цената, която Той е платил. Това е едно от страданията, които Той е понесъл, и то е пълно изпълнение на Неговите слова, които гласят: „Лисиците си имат леговища и небесните птици — гнезда; а Човешкият Син няма къде глава да подслони“ (Матей 8:20). Нещата наистина стоят така — и въплътеният Христос лично преживява такова страдание, също като човека“. Всички, които истински вярват в Бог, могат да видят колко трудно е Неговото дело за спасението на човека и затова ще обичат Бог и ще Му благодарят за цената, която Той плаща заради човечеството. Онези с особено лоша човешка природа, които са злобни и напълно отхвърлят истината, както и онези, които следват Христос само от любопитство или с желание да станат свидетели на чудеса, не мислят по този начин, когато видят такива сцени. Те си мислят: „Ти нямаш къде да пренощуваш? Ти си бог, вършиш делото по спасяването на хората, но не можеш да спасиш дори себе си и не знаеш къде ще пренощуваш утре. Сега дори нямаш къде да се подслониш — как мога да вярвам в теб или да те следвам?“. Колкото по-опасни са обстоятелствата, толкова повече те се радват и си мислят: „За щастие не се отрекох напълно от всичко. За щастие си оставих резервен план. Виждаш ли? Сега нямаш място, което да наречеш свой дом! Знаех си, че ще се стигне дотук — нямаш къде да положиш глава, а пък аз дори трябва да ти помагам да си намериш подслон“. Те са разкрити, нали? Ако такива хора станат свидетели на сцената с разпъването на Господ Исус, как биха се държали? Когато Господ Исус носеше кръста към Голгота, къде бяха такива хора? Биха ли могли да продължат да Го следват? (Не.) Те биха отричали Божията идентичност, Неговата същност и дори Неговото съществуване. Биха избягали, за да се спасяват сами, и вече не биха следвали Бог. Независимо колко проповеди са чули преди това, всички те биха изчезнали от сърцата им, биха се изпарили безследно. Те биха вярвали, че всичко, което виждат пред себе си, е реално и е от човешки произход, че не е свързано с Бог. Биха си мислили: „Този човек е просто човек. Къде в него е идентичността или същността на бог? Ако беше бог, щеше ли да се крие и да се потулва така, да бъде преследван от Сатана, без място, където да положи глава, без място, където да намери убежище? Ако беше бог, трябваше внезапно да се преобрази и да изчезне пред очите на всички, когато го преследват, така че никой да не може да го види, и трябваше да знае как да стане невидим — това би бил бог!“. В опасната среда на континентален Китай някои братя и сестри, като видяха, че съм отишъл при тях, рискуваха безопасността си, за да Ме приютят и защитят, докато други избягаха, изчезвайки безследно. Някои дори гледаха със забавление и наблюдаваха отстрани. Кои са тези хора? Това са неверниците, антихристите. Когато тези хора видяха Христос да бъде преследван от един град в друг, как възприеха тази ситуация? Как я разбраха? „Христос също е в опасност. Ако го арестуват, тогава с делото на църквата е свършено, а делото на божия дом ще спре. Това ще докаже, че онова, за което бог е свидетелствал, е погрешно — че то не идва от бог, а от човек. По-добре да се прибирам бързо вкъщи, за да си живея живота. Отивам да правя състояние!“. Това е поведението на антихристите. Когато Христос беше изправен пред преследване и нямаше къде да се скрие и нямаше място, където да положи глава, вместо да бъдат в единомислие с Бог, да страдат с Него и да продължат делото на църквата с Него в такава среда, те станаха странични наблюдатели, които Го гледаха и Му се подиграваха. Те дори подстрекаваха други да причиняват унищожения, прекъсвания и смущения, а освен това, когато някои хора видяха, че Аз нямам къде да се скрия и къде да се установя, те се възползваха от възможността да смущават делото на църквата и да заграбят имуществото на Божия дом. Това е същото, както когато Исус беше разпънат и много неверници и антихристи си мислеха: „С църквата е свършено, божието дело е приключило, то е напълно разрушено от Сатана. По-добре да побързаме да избягаме и да започнем да си разпределяме благата!“. Независимо от обстоятелствата, пред които са изправени, тези неверници и антихристи винаги ще разкриват своя жесток нрав, като разкриват истинските черти на неверниците. Винаги, когато църквата се сблъска и с най-малкия признак на неприятности или неблагоприятни обстоятелства, те искат веднага да избягат, нетърпеливи са всички братя и сестри да се разпръснат, да се оттеглят и повече да не следват Христос. Те искрено желаят този поток да е погрешен и Божието дело да остане незавършено. Това са истинските черти на антихристите. Това е отношението на антихристите към Христос, когато са изправени пред такива обстоятелства.

3. Поведението им, когато си създават представи за Христос

Друга точка са проявленията на антихристите, когато си създават представи за плътта на въплътения Бог. Например, когато видят въплътения Бог да върши определени неща или да казва определени слова, които са много човешки, без да долавят и най-малкия намек за божественост, от дълбините на сърцата им се надигат съпротива, представи и заклеймяване и те си мислят: „Колкото и да го гледам, този човек не прилича на бог. Той изглежда досущ като обикновен човек. Ако изглежда като човек, тогава може ли все пак да е бог? Ако е човек, няма ли да е невероятно глупаво да го следвам по този начин?“. Те си създават представи за речта и действията на Христос, за начина на живот на Христос, за облеклото и за външния Му вид и дори за начина, по който говори, за тона Му, за избора Му на думи и така нататък — те могат да си създадат представи за всички тези неща. Когато тези представи възникнат, как се отнасят те към тях? Те таят тези мисли и не се отказват от тях, като вярват, че да се хванат за тези представи е като да сграбчат ключа. Те си мислят, че този „ключ“ идва точно навреме, че щом имат тези представи, това им дава претекст, а щом имат претекст, става лесно да се справят. Ето как мислят антихристите. Те чувстват, че да имат представи е равносилно на това да имат претекст, и така могат да отрекат Христос по всяко време и на всяко място и да отрекат факта, че плътта, в която е въплътен Бог, притежава същността на Бог. Някои хора питат: „Защо антихристите таят такива намерения?“. Кажете Ми, антихристите, които са от кохортата на Сатана, надяват ли се на успешното завършване на Божието дело, или не? (Не.) Защо не се надяват? Какво ги издава? За антихристите е присъщо да изпитват неприязън към истината, а всички слова, изразени от Бог, са истината, която те намират за напълно отблъскваща в сърцата си и не желаят да я слушат или да я приемат. Божиите слова на разобличаване и на съд на човечеството са заклеймяване на тези антихристи и зли хора, като за тях тези слова са заклеймяване, съд и проклятия, които ги карат да се чувстват неудобно и неспокойно, когато ги чуят. Какво си мислят в сърцата си? „Всички тези слова, които бог изрича, ме съдят и заклеймяват. Изглежда, че човек като мен не може да бъде спасен. Аз съм от типа, който бива отстранен и отхвърлен. След като нямам надежда да бъда спасен, какъв е смисълът да вярвам в бог? Но факт е, че той все още е бог, той е плътта, в която е въплътен бог, който е изрекъл толкова много слова и има толкова много последователи. Какво да направя по този въпрос?“. Този въпрос ги тревожи. Ако не могат да придобият нещо, не искат и другите да го имат. Ако другите могат да го придобият, а те не могат, те се изпълват с горчива омраза и стават нещастни. Надяват се, че въплътеният Бог не е Бог и че делото, което Той върши, е лъжливо и не е извършено от Бог. Ако беше така, те биха се почувствали вътрешно уравновесени и проблемът би бил разрешен из основи. Те си мислят: „Ако този човек не е въплътеният бог, тогава това не означава ли, че онези, които го следват, са били заблудени? Ако беше така, тогава рано или късно тези хора щяха да се разпръснат. Ако се разпръснат и никой от тях не придобие нищо, тогава аз бих могъл да бъда спокоен и да се чувствам уравновесен, като знам, че не съм придобил нищо, нали?“. Това е тяхната нагласа. Те не могат да придобият нищо, затова не искат и другите да придобият нищо. Най-добрият начин да попречат на другите да придобият нещо е да отрекат Христос, да отрекат същността на Христос, да отрекат делото, което Христос е извършил, и да отрекат всички слова, изречени от Христос. По този начин те няма да бъдат заклеймени, ще се примирят и ще бъдат спокойни, че не са придобили нищо, и вече няма да е необходимо да се тревожат за този въпрос. Това е природата същност на хора като антихристите. И така, имат ли те представи за Христос? И когато имат представи, преобръщат ли ги? Могат ли да се откажат от тях? Не могат. Как се пораждат техните представи? За тях е лесно да си създават представи: „Когато говориш, аз те проучвам внимателно, опитвам се да разбера мотива зад думите ти и откъде идват те. Дали са нещо, което си чул или научил, или някой те е инструктирал да ги кажеш? Дали някой ти е докладвал, или е подал жалба до теб? Кого разобличаваш?“. Те проучват внимателно по този начин. Могат ли да разберат истината? Те никога не могат да разберат истината. Те ѝ се съпротивляват в сърцата си. Изпитват неприязън към истината, съпротивляват ѝ се и я мразят, и слушат проповеди с този вид природа същност. Освен теории и доктрини всичко, което трупат, са представи. Какви представи? „Христос говори по този начин, понякога дори разказва шеги. Това не е почтително! Понякога използва алегорични поговорки. Това не е сериозно! Речта му не е никак красноречива, той не е високообразован! Понякога трябва да разсъждава и да мисли върху избора си на думи. Не е учил в университет, нали? Понякога речта му е насочена към конкретен човек — към кого? Някой подал ли е жалба? Кой е бил? Защо христос винаги ме критикува, когато говори? Дали ме наблюдава и следи по цял ден? Дали прекарва целия ден в разсъждения за хората? Какво си мисли христос в сърцето си? Речта на въплътения бог не звучи като гръмовния глас на бог на небето с неговата неоспорима власт — защо това, което той проявява, изглежда толкова човешко? Той е просто човек, откъдето и да го погледна. Има ли въплътеният бог някакви слабости? Мрази ли хората в сърцето си? Има ли някаква философия за светските отношения в общуването си с хората?“. Не са ли многобройни тези представи? (Да.) Мислите на антихристите са изпълнени с несвързани с истината неща и всички те произтичат от мисленето и логиката на Сатана, от философията на Сатана за светските отношения. Дълбоко в себе си те са изпълнени с нечестивост, със състояние и нрав, в които има неприязън към истината. Те идват не за да търсят или да придобият истината, а за да проучват внимателно Бог. Техните представи могат да възникнат по всяко време и на всяко място, и те си създават представи, докато наблюдават, докато проучват внимателно. Техните представи се оформят по време на тяхното осъждане и заклеймяване и те се придържат твърдо към тези представи в сърцата си. Когато наблюдават човешката страна на въплътения Бог, те си създават представи. Когато видят божествената страна, те стават любопитни и изумени, което също води до създаването на представи. Тяхното отношение към Христос и към плътта, в която е въплътен Бог, не е на покорство или на истинско приемане от дълбините на сърцата им. Вместо това те застават срещу Христос, наблюдават и проучват внимателно Неговия поглед, Неговите мисли и поведение, и дори наблюдават и проучват внимателно всеки Негов израз, вслушват се във всеки тон, интонация и избор на думи, както и в това, за което се говори в речта на Христос, и така нататък. Когато антихристите наблюдават и проучват внимателно Христос по този начин, тяхното отношение не е с намерение да търсят истината и да я разберат, така че да могат да приемат Христос като свой Бог и да приемат Христос да бъде тяхната истина и да стане техен живот. Напротив, те искат да проучат внимателно този човек, да го проучат задълбочено и внимателно и да го разберат напълно. Какво се опитват да проумеят? Те проучват внимателно по какво този човек прилича на Бог и ако Той наистина прилича на Бог, те Го приемат. Ако, независимо от начина, по който Го проучват внимателно, Той не изглежда като Бог, тогава напълно се отказват от идеята и продължават да се придържат към представите за въплътения Бог, или, понеже вярват, че няма надежда да получат благословии, търсят възможност бързо да си тръгнат.

Съвсем нормално е за антихристите да си създават представи за плътта, в която е въплътен Бог. Поради същността им на антихристи, поради същността им, която изпитва неприязън към истината, за тях е невъзможно да се откажат от представите си. Когато нищо не се случва, те четат от книгата с Божиите слова и считат тези слова за Бог, но щом влязат в контакт с въплътения Бог и установят, че Той не прилича на Бог, те веднага си създават представи и отношението им се променя. Когато не са в контакт с въплътения Бог, те просто държат книгата с Божиите слова и считат Неговите слова за Бог и все още може да таят нереалистична фантазия и намерение да получат благословии, да положат неохотно известни усилия, да изпълнят неохотно някой дълг и да играят роля в Божия дом. Но щом влязат в контакт с плътта, в която е въплътен Бог, умовете им се изпълват с представи. Дори да не бъдат кастрени, ентусиазмът им за изпълнение на дълга може значително да намалее. Ето как антихристите се отнасят към Божиите слова и към плътта, в която е въплътен Бог. Те често отделят Божиите слова от плътта, в която е въплътен Бог, като се отнасят към Божиите слова като към Бог, а към плътта, в която е въплътен Бог, като към човек. Когато плътта, в която е въплътен Бог, не е съобразена с техните представи или ги нарушава, те бързо се обръщат към Божиите слова и ги четат с молитва, като се опитват насила да потиснат представите си и да ги заключат. След това се прекланят пред Божиите слова, сякаш се прекланят пред Самия Бог, и изглежда така, сякаш представите им са били преобърнати. В действителност обаче тяхното вътрешно непокорство към Христос, възмущението и презрението им към Христос изобщо не са преобърнати. В отношението си към Христос антихристите непрекъснато си създават представи и упорито се придържат към тях до смърт. Когато нямат представи, те проучват внимателно и анализират. Когато имат представи, те не само проучват внимателно и анализират, но и упорито се придържат към тях. Те нито преобръщат представите си, нито търсят истината, и са убедени, че са прави. Не са ли те от Сатана? (Да.) Това са проявленията на антихристите, когато имат представи за въплътения Бог.