II. Презиране на плътта, в която Бог е въплътен

Темата на последното общение беше десетото проявление на антихристите — презиране на истината, открито нарушаване на принципите и пренебрегване на подредбите на Божия дом. Тази точка е разделена на свой ред на още три раздела за по-подробно общение. Първият раздел е презиране на Божията идентичност и същност, вторият е презиране на плътта, в която Бог е въплътен, а третият е презиране на Божиите слова. Тези три раздела се използват, за да се разнищи десетата точка от различните проявления на антихристите. Вече разговаряхме за първия раздел, а вторият раздел, „Презиране на плътта, в която Бог е въплътен“, е разделен на четири части за общение. Кои са тези четири части? (Първо, подмазване, ласкателство и благозвучни думи; второ, внимателно проучване и анализ, наред с любопитство; трето, начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им; и четвърто, само слушат това, което казва Христос, но нито се подчиняват, нито се покоряват.) Миналия път разговаряхме за първите две части, а този път ще разговаряме за третата.

В. Начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им

Третата част е „начинът, по който се отнасят към Христос, зависи от настроението им“. Въз основа на тази проста фраза ще разгледаме различните проявления на антихристите. Според вашите впечатления или според това, което сте видели и преживели, не би ли трябвало да има някакви примери по отношение на тази част? Някои хора казват: „Никога не съм влизал в контакт с Христос, само съм слушал Неговите проповеди. Нямам реално преживяване на това проявление, нито съм виждал други да го проявяват в действителност“. А онези, които имате реално преживяване на тази част, имате ли някакви чувства или разбирания, които съответстват на нея? Нямате? Тогава наистина трябва да проведем задълбочено общение, нали? (Да.) На пръв поглед тази част включва различни отношения и проявления, когато хората влизат в контакт с Христос. Всъщност от тази част не само може да се видят различните проявления и отношения на хората към плътта, в която Бог се е въплътил, но и по отношението на хората към плътта, в която Бог се е въплътил, да се разпознае тяхното истинско отношение към Бог и истинските им проявления спрямо Бог. С други думи, от това става ясно как хората се отнасят към Самия Бог, Който притежава Божията идентичност и същност, и дали имат богобоязливо сърце, искрена вяра и истинско покорство. Когато се сблъскват с различни ситуации, отношението на хората към Христос разкрива отношението им към Бог, в Когото вярват. Отношението ти към този обикновен човек, Христос, това дали имаш някакви представи, искрена вяра или истинско покорство, показват дали имаш искрена вяра и истинско покорство към Бог, в Когото вярваш, към Самия Бог. В отношението на хората към Бог на небето — тяхната нагласа, възгледи и това, което наистина мислят — те са доста нереалистични и не разкриват истинското си отношение към Бог. Когато обаче хората действително се сблъскат с Бог и видят осезаемото, от плът и кръв тяло, в което Бог се е въплътил, тяхното истинско отношение към Бог се разкрива напълно. Думите, които хората изричат, мислите в главите им, възгледите, които си съставят и поддържат в сърцата си, и дори мислите и отношението им към Христос в сърцата им са всъщност различни проявления на начина, по който се отнасят към Бог. Тъй като Богът на небето е невидим и неосезаем, по отношение на това какво хората мислят за Него, как се отнасят към Него, как Го ограничават и дали са покорни, всъщност хората нямат критерий, по който да преценяват дали проявленията им са правилни или дали съответстват на истината. Но когато Бог се въплъти като Христос, всичко това се променя: появява се критерий, по който да се преценяват всички тези проявления и отношения на хората към Бог, и така става ясно какво е истинското отношение на хората към Бог. Често те си мислят, че имат голяма и искрена вяра в Бог, като чувстват, че Бог е велик, върховен и обичлив. Но дали това е отражение на истинския им духовен ръст, или е просто настроение? Трудно е да се определи. Когато хората не могат да видят Бог, колкото и добронамерени да са в отношението си към Него, то винаги е примесено с неяснота, празнота и непрактичност, винаги е изпълнено с някакви празни фантазии. Когато хората действително видят Бог и влязат в контакт с Него, степента на тяхната вяра в Бог, нивото на покорството им пред Бог и това доколко имат истинска любов към Бог се разкриват напълно. Ето защо, когато Бог се въплъти, особено когато стане човек, който е възможно най-обикновен, за всички хора тази плът, този обикновен човек се превръща в изпитание и също така разкрива вярата и истинския духовен ръст на всеки човек. Може да си бил способен да следваш Бог, когато за първи път си признал Неговото съществуване, но когато приемеш въплътения Бог и видиш, че Бог се превръща в обикновен човек, умът ти се изпълва с представи. В този момент Христос, в Когото вярваш — този обикновен човек — се превръща в най-голямото предизвикателство за твоята вяра. Затова днес ще разговаряме за въздействието, което този обикновен човек, плътта, в която Бог се е въплътил, Христос, оказва върху хората, и за реалните проявления, които хората показват спрямо този обикновен човек, Христос, които разкриват различните им истински нагласи към Бог и възгледите им за Бог.

Основното съдържание на третата част е, че начинът, по който хората се отнасят към Христос, зависи от настроението им. За какво точно се отнася това настроение е центърът, акцентът на днешното общение. Разбира се, това настроение е просто метонимия, обобщение. То не е настроение — зад него се крият различни представи и фантазии на хората, както и всякакви видове покварен нрав, дори сатанинската им природа същност. Когато човек не среща никакви пречки при изпълнението на дълга си в Божия дом, няма нищо, което да влияе на настроението му, и всичко върви гладко, той може често да се моли пред Бог и да живее съвсем подреден живот, изпълнен с радост и мир. Средата около него също е спокойна, повечето братя и сестри се разбират помежду си, Бог често ги напътства при изпълнението на дълга им и при усвояването на професионални умения, като им предоставя просветление и озарение, а принципите на практикуване са относително ясни — всичко е толкова нормално и върви толкова гладко. В този момент хората чувстват, че имат голяма вяра в Бог, чувстват се особено близки до Бог в сърцата си, могат често да идват пред Бог, за да се молят и да се доверяват, чувстват се интимно свързани с Бог и намират Бог за особено обичлив. Настроението им в този момент е много добро. Те често живеят в мир и радост, говорят активно на събиранията и са способни да четат с молитва Божиите слова и да учат химни редовно всеки ден. Когато всичко върви толкова добре и толкова гладко, хората непрекъснато благодарят на Бог в сърцата си, мълчаливо се молят на Бог и решават да отдадат всичко на Бог през целия си живот, да предложат всичко, което имат, да понасят несгоди и да плащат цена, за да изпълняват добре дълга си. Чувстват, че Бог е толкова велик, толкова обичлив, и имат решимостта и готовността да се отдадат на Бог, като посветят целия си живот на Него. Това положение не е ли особено проактивно и положително? Въз основа на него изглежда, че можем да видим предаността на хората, тяхната любов към Бог и жертвите, които правят. Всичко изглежда толкова прекрасно, мирно и безпроблемно. От всички тези проявления изглежда, че хората просто активно се стараят, като сътрудничат на Божието дело и на Неговите изисквания, без нищо неблагоприятно. Затова в сърцата си те непрекъснато благодарят на Бог, благодарят на Бог на небето и благодарят на Христос на земята, изпълнени с безкрайна любов и благоговение към Христос. Всеки път, когато пеят думите „този незначителен човек“ в химните, те се чувстват изключително развълнувани и си мислят: „Наистина именно този незначителен човек ме спаси, даде ми тази възможност, като ми позволи днес да изпълнявам дълга си като сътворено същество в Божия дом!“. Някои хора дори се молят директно: „О, практически Боже, въплътени Боже, Христе: благодаря Ти, възхвалявам Те, защото Ти ми даде всички тези благословии и ме удостои с благодатта Си. Ти си Богът в моето сърце, Ти си Създателят, Ти си Този, Когото искам да следвам. Готов съм да отдам всичко за Теб през целия си живот“. Всички тези сцени са толкова мирни, толкова красиви и изглеждат толкова съвършено хармонични, сякаш да бъдеш спасен е толкова лесно и не изисква никакво усилие. Но може ли тази хармония и този мир наистина да продължат вечно? Може ли да останат непроменени? Не е толкова просто.

1. Поведението им, когато се сблъскат с кастрене

В процеса на изпълнение на дълга си за хората е неизбежно да разкрият своя покварен нрав, да роптаят срещу обстоятелствата, с които се сблъскват, да имат свои собствени възгледи и още повече да постъпват своеволно и прибързано. В такива ситуации хората неизбежно се сблъскват с кастрене. Когато се сблъска с кастрене, дали човек, който е пълен с ентусиазъм, който е изпълнен с фантазии и представи за Бог, наистина има духовния ръст да се изправи пред всичко това, да го преживее истински и да се справи успешно с такива ситуации? Това повдига въпрос и в това се крие проблемът. Когато хората чувстват, че всичко е толкова прекрасно, когато чувстват, че Бог е толкова обичлив, че Бог обича хората толкова много, че Неговата любов е толкова велика и толкова истинска, а след това се сблъскат с кастрене, с разкриване, онези, които не разбират истината, често се чувстват озадачени и объркани, ужасени и уплашени. Те изведнъж се чувстват така, сякаш са попаднали в мрак, неспособни да видят пътя пред себе си, без да знаят как да се изправят пред създалата се ситуация. Когато дойдат пред Бог, те търсят същите чувства, които са имали преди, молят се със същото настроение, със същите мисли, възгледи и отношение, както преди. Но тогава чувстват, че вече не могат да усетят Бог. Когато почувстват, че не могат да усетят Бог, те започват да си мислят: „Нима Бог вече не ме иска? Нима Бог ме отритва? Възможно ли е заради моя покварен нрав Бог вече да не ме харесва? Нима Бог ще ме отстрани? Ако е така, не съм ли свършен? Какъв е смисълът от съществуването ми сега? Какъв е смисълът да вярвам в Бог? По-добре да не вярвам. Ако не вярвах, може би сега щях да имам добра работа, хармонично семейство, светло бъдеще! Досега вярата ми в Бог не ми е донесла нищо, но ако наистина спра да вярвам, няма ли това да означава, че всичките ми предишни усилия са били напразни, че цялото ми предишно себеотдаване и всичките ми предишни жертви са били напразни?“. При тези размишления те изведнъж се чувстват напълно опустошени, става им неудобно и си мислят: „Богът на небето е толкова далече, а този Бог на земята, освен че разговаря за истината и я предоставя, с какво друго може да ми помогне? Какво друго може да ми даде? Той изглежда толкова незначителен и толкова невнимателен. Какво толкова от това, че имам малко покварен нрав? Ако към това се прилагаше човешки подход, Бог би пренебрегнал това, че хората имат малко покварен нрав. Той би се отнесъл към това със снизхождение и не би се заяждал за дребните недостатъци на хората. Защо Бог ме кастри и дисциплинира по този начин и дори ме пренебрегва заради такъв дребен въпрос? Не е кой знае какво да се разкрие такъв покварен нрав в такава ситуация, но Бог всъщност ме ненавижда. Той наистина ли обича хората, или не? Къде се разкрива Неговата любов? Как точно обича Той хората? Както и да е, в този момент вече не мога да почувствам Божията любов“. Когато не могат да почувстват Божията любов, те мигновено се чувстват много отдалечени от Бог на небето и още по-отдалечени от този Христос на земята, от този обикновен човек. Когато почувстват тази пустота в сърцето си, те се молят многократно и се утешават отново и отново: „Не се страхувай, уповавай се на Бог на небето. Бог е моят щит, Бог е моята сила, Бог все още обича хората“. В този момент къде е Богът, за Когото говорят? На небето, сред всички неща, този Бог е Богът, Който истински обича хората, Богът, към Когото хората отправят взор и Когото обожават, Който може да бъде техен щит, тяхна неизменна помощ и Който може да утеши сърцата им. Той е упованието на техния дух, сърце и плът. Но предвид това, което е способен да върши този Бог на земята, в сърцата на хората вече няма никакво упование. Отношението им се променя. В каква ситуация се променя то? Тяхната истинска вяра се разкрива, когато се сблъскат с кастрене и разкриване и когато се изправят пред неуспехи.

Щом хората се сблъскат с кастрене, тяхната така наречена истинска вяра веднага търси упование в нереалистичния Бог на небето. А какво е отношението им към видимия Бог на земята? Първата реакция на хората е да Го отхвърлят и да се избавят от Него, да не се уповават повече на Него и да не Му вярват, а да Го избягват, да се крият и да се отдалечават от Него. Такова е настроението на хората. Когато се сблъскат с кастрене, истината, която хората разбират, тяхната така наречена истинска вяра, преданост, любов и покорство, стават толкова крехки. Когато всички тези обстоятелства се променят, отношението им към въплътения Бог също се променя съответно. Предишните им жертви — тяхната така наречена преданост, пълно отдаване и цената, която са платили, както и тяхното така наречено покорство — в този момент се разкриват не като някаква преданост или истинско покорство, а просто като ентусиазъм. А какво е примесено с този ентусиазъм? Той е примесен с човешки чувства, човешка доброта и човешка вярност. Тази вярност може да се разбира и като избухливост, подобно на израза: „Ако следвам някого, трябва да покажа истинска братска вярност, да съм готов да дам живота си за него, да положа усилия, да поема куршум за него, да жертвам всичко за него“, което е проявление на човешката избухливост. Такива човешки проявления се разкриват в този момент. Защо се разкриват? Защото в мислите и във възгледите си хората изглежда са приели, че този обикновен човек е въплътеният Бог, че е Христос, че е Бог и че притежава Божията идентичност — но ако се погледне действителният им духовен ръст, истината, която разбират, и познанието им за Бог, те не са приели истински този обикновен човек, нито са се отнесли към него като към Христос, като към Бог. Когато всичко върви добре, когато всичко е според желанията на човека, когато хората чувстват, че Бог ги благославя, озарява, води и удостоява с благодатта Си, и когато това, което хората получават от Бог, е съобразено с техните представи и фантазии, те могат субективно да приемат обикновения човек, за когото Бог свидетелства, че е Богът на човека. Когато обаче всички тези обстоятелства се променят, когато Бог отнеме всички тези неща и когато на хората им липсва истинско разбиране и те не притежават истински духовен ръст, всичко в тях се разкрива и това, което те изразяват, е именно тяхното истинско отношение към Бог. Как възниква това истинско отношение? Откъде произлиза то? То произлиза от покварения нрав на хората и от липсата им на познание за Бог. Защо казвам това? Какъв е този покварен нрав у хората? (След като са покварени от Сатана, хората вътрешно се предпазват от Бог и издигат преграда срещу Него. Каквото и да прави Бог, те винаги се чудят: „Дали Бог ще ми навреди?“.) Дали връзката между хората и Бог е просто въпрос на съществуване на преграда? Толкова ли е просто? Не е просто въпрос на съществуване на преграда. Това е проблем на две различни същности. Хората имат покварен нрав — Бог има ли покварен нрав? (Не.) Тогава защо има раздор между хората и Бог, защо хората са враждебни към Бог? Къде се крие причината? В Бог ли е, или в хората? (В хората.) Например, ако двама души се скарат и спрат да си говорят, дори да си говорят, това ще е само външно, а в сърцата им ще има преграда. Как се появява тази преграда? Тя възниква, защото имат различни възгледи, които не могат да се помирят, и никой не е готов да се откаже от своя възглед, което пречи на единството. Ето как се създават преградите между хората. Но ако опишем връзката между хората и Бог просто като съществуване на преграда, не е ли това известно омаловажаване, което не отразява в пълна степен нещата? Вярно е, че има преграда, но ако просто използваме понятието „преграда“, за да обясним проблема с покварения нрав на хората, това би било твърде меко. Това е така, защото след като са били покварени от Сатана, хората имат сатанински покварен нрав и същност, а тяхната присъща природа е враждебна към Бог. Сатана е враждебен към Бог. Отнася ли се той към Бог като към Бог? Има ли вяра в Бог или покорство пред Него? Той няма нито истинска вяра, нито истинско покорство — такъв е Сатана. Хората са същите като Сатана. Те притежават покварения нрав и същност на Сатана и на тях също им липсва истинска вяра в Бог и покорство пред Него. Можем ли тогава да кажем, че между хората и Бог има преграда поради тази липса на истинска вяра и на покорство? (Не.) Това само показва, че хората са враждебни към Бог. Когато това, което Бог върши, е съобразено с вкусовете, настроенията и нуждите на хората, когато удовлетворява техните предпочитания и прави всичко да върви гладко и според желанията им, тогава хората чувстват, че Бог е много обичлив. Но дали това чувство, че Бог е обичлив, е истинско в такива моменти? (Не.) То означава просто, че хората се възползват, като в замяна казват няколко хубави думи. Това е известно като извличане на полза и след това престорена любезност. В такива ситуации думите, които хората казват, отразяват ли истинско познание за Бог? Това познание за Бог истинско ли е, или е фалшиво? (Фалшиво е.) Това познание не съответства на истината, нито на същността на Бог. То не е истинско познание, а е фантазия, представа, която възниква от човешките чувства и избухливост. Когато тази представа бъде разбита, разобличена и разкрита, хората се чувстват обезсърчени. Това означава, че всичко, което са искали да придобият, им е отнето. Нима предишното възприятие на хората, че Бог е обичлив и добър по различни начини, не е критикувано и заклеймено? Това е точно обратното на онова, в което са вярвали преди. Могат ли хората да приемат този факт? (Не.) Когато Бог не ти дава нищо, Той просто те оставя да живееш според Неговите слова, да говориш и да действаш, да изпълняваш дълга си, да служиш на Бог, да се разбираш с другите и така нататък, изцяло според Неговите слова. Когато наистина живееш според Неговите слова и можеш да почувстваш ревностните и грижовни намерения на Бог, и можеш истински да обичаш Бог и да Му се покоряваш, тогава нечистотиите в теб са по-малко, а обичливостта и същността на Бог, които чувстваш, са истински.

Когато хората се сблъскат с дисциплиниране и кастрене, те развиват представи, оплаквания и погрешни разбирания за Бог. Когато тези неща се появят, хората изведнъж чувстват, че Бог е безчувствен, сякаш не е толкова обичлив, колкото са си представяли: „Всички казват, че Бог е обичлив, но защо не мога да почувствам това? Ако Бог наистина е обичлив, Той би трябвало да ме благослови и да ме утеши. Когато съм напът да направя грешка, Той би трябвало да ме предупреди, вместо да ме оставя да се изложа или да сгреша. Той би трябвало да направи тези неща, преди да сгреша, като ми попречи да правя грешки или да поема по грешен път!“. Такива представи и мисли се въртят в умовете на хората, когато се сблъскат със злочестини. В този момент начинът, по който те говорят и действат, става по-малко открит. Когато хората се сблъскат с кастрене, когато се сблъскат със злочестини, настроението им се влошава. Те започват да чувстват, че Бог не ги обича толкова много или че не се отнася към тях с толкова много благодат, че не са толкова облагодетелствани. Те си мислят: „Ако Бог не ме обича, защо аз да Го обичам? И аз няма да обичам Бог“. Преди това в разговорите си с Бог, каквото и да ги попиташе Бог, те отговаряха; бяха много активни. Винаги искаха да споделят повече, това, което имаха да кажат, никога не свършваше, искаха да изразят и да предадат всичко в сърцата си, желаеха да бъдат довереници на Бог. Но когато се сблъскат с кастрене, те чувстват, че Бог вече не е толкова обичлив, че Бог не ги обича толкова много и че те също не искат да обичат Бог. Когато Бог попита нещо, те просто отговарят кратко и нехайно, като дават само едносрични отговори. Ако Бог попита: „Колко добре изпълняваш дълга си напоследък?“, те отговарят: „Добре“. „Имаш ли някакви трудности?“ „Понякога.“ „Можеш ли да си сътрудничиш хармонично с братята и сестрите?“ В ума си те си мислят: „Та аз дори не мога да се грижа за себе си, как бих могъл да си сътруднича хармонично с другите?“. „Имаш ли някаква слабост?“ „Добре съм.“ Те не желаят да говорят повече, като показват напълно негативно, хленчещо отношение. Цялото им същество става унило и потиснато, изпълнено с оплаквания и чувство на онеправданост, и те не желаят да кажат нищо повече от необходимото. Защо е така? Защото настроението им в този момент не е добро, състоянието им е относително унило и те не са в настроение да говорят с никого. Когато ги попитат: „Молил ли си се напоследък?“, те отговарят: „Молитвите ми са с все същите думи“. „Състоянието ти напоследък не е добро. Търсил ли си истината, когато си се сблъсквал с трудности?“ „Разбирам всичко, просто не мога да бъда позитивен.“ „Развил си погрешни разбирания за Бог. Виждаш ли къде е проблемът ти? Какъв покварен нрав те спира да дойдеш пред Бог? Какво те кара да си толкова негативен, че дори не ти се иска да дойдеш пред Бог да се молиш?“ „Не знам.“ Какво е това отношение? (На негативност и конфронтация.) Правилно, няма и намек за покорство, а по-скоро те са изпълнени с оплаквания и жалвания. В своя духовен и мисловен свят те възприемат бог като подобен на статуя на Буда или Бодхисатва, както ги описват хората. Независимо какво правят хората или как живеят, тези статуи на Буда или Бодхисатва никога не проронват и дума, просто се покоряват на манипулациите на хората. Те вярват, че бог не бива да ги кастри, а още по-малко да им вреди. Каквото и зло да извършат, бог трябва само да ги успокоява, а не да ги кастри, разобличава или разкрива, и със сигурност не трябва да ги дисциплинира. Те искат да вярват в Бог и да изпълняват дълга си според собствените си настроения и нрав, като правят каквото си искат и си мислят, че каквото и да направят, Бог трябва да е доволен, щастлив и приемащ. Нещата обаче не се случват според желанията им. Бог не действа по този начин. Тогава хората си мислят: „Ако не действа, както си представях, все още ли е бог? Все още ли си струва моята инвестиция, себеотдаване и жертва? Ако не, тогава би било глупаво да предложа искреното си сърце, нали?“. Така, когато дойде време за кастрене, първоначалната им реакция не е да слушат от гледната точка на сътворено същество какво казва Бог или какви са Неговите изисквания, нито какви са човешките проблеми, състояния или нрав, които Бог разобличава, нито как човек трябва да приема тези неща, да се отнася към тях или да им се покорява. Такива неща не са в умовете на хората. Независимо как Бог говори на хората или как ги напътства, ако тонът или начинът Му на говорене е безчувствен — ако техните настроения, себеоценка и слабост не са взети предвид — тогава хората си създават представи и не искат да се отнасят към Бог като към Бог, нито искат да бъдат сътворени същества. Най-големият проблем тук е, че когато Бог предоставя добри времена, като позволява всичко да върви по начина, по който хората искат, те са готови да действат като сътворени същества, но когато Бог дава злочестини, за да дисциплинира и разкрива хората, за да ги накара да се поучат и да им позволи да разберат истината и да познаят Неговото намерение — в тези моменти хората веднага Му обръщат гръб и вече не желаят да бъдат сътворени същества. Когато човек не иска да бъде сътворено същество, тогава ще е способен ли да се покори на Бог от тази гледна точка и от тази позиция? Ще може ли да приеме идентичността и същността на Бог? Няма да може. Когато времената на добри настроения, хубави състояния и ентусиазъм — онези времена, когато хората искат да бъдат довереници на Бог — отстъпят място на времена, когато хората искат да изоставят Бог пред лицето на кастренето, на нагласените от Бог среди, каква драматична промяна е това! Каква точно е истината по този въпрос? Какво е онова, което хората трябва да знаят? Не трябва ли човек да знае какво отношение трябва да има към Бог като сътворено същество? Кои са принципите, които трябва да следва? Като човек — покварено човешко същество — каква точно гледна точка и позиция трябва да заеме човек спрямо всичко, което Бог му дава, и спрямо средите, които Той нагласява? Какво отношение и какъв подход трябва да имат хората към това, че Бог ги кастри? Не трябва ли хората да разсъждават върху такива въпроси? (Да.) Хората трябва да размишляват и да разсъждават върху тези неща. Без значение кога и как човек се отнася към Бог, идентичността му всъщност не се променя. Хората винаги са сътворени същества. Ако не си примирен с мястото си на сътворено същество, това означава, че си много непокорен и си далеч от промяна на нрава, далеч си от това да се боиш от Бог и да отбягваш злото. Ако си примирен с мястото си на сътворено същество, тогава какво отношение трябва да имаш към Бог? (Безусловно покорство.) Най-малкото трябва да притежаваш това единствено нещо: безусловно покорство. То означава, че по всяко време това, което Бог прави, никога не е погрешно. Само хората грешат. Независимо от средата, с която човек се сблъсква — особено пред лицето на несгодите и особено когато Бог го разкрива или разобличава, — първото нещо, което той трябва да направи, е да се изправи пред Бог, за да се самоанализира и да изследва своите думи и дела и своя покварен нрав, вместо да изследва, да проучва внимателно и да преценява дали Божиите слова и дела са правилни, или не. Ако останеш на правилната си позиция, би трябвало да знаеш точно какво трябва да правиш. Хората имат покварен нрав и не разбират истината. Това не е толкова голям проблем. Когато обаче хората имат покварен нрав и не разбират истината, но въпреки това не я търсят, това е голям проблем. Ти имаш покварен нрав и не разбираш истината, и затова си способен да съдиш Бог произволно и да се отнасяш към Него и да взаимодействаш с Него, както ти диктуват настроението, предпочитанията и емоциите. Ако обаче не търсиш и не практикуваш истината, нещата няма да са толкова прости. Не само че няма да можеш да се покориш на Бог, но може да Го разбереш погрешно и да се оплакваш от Него, да Го заклеймяваш, да Му се противопоставяш и дори да Го проклинаш и да Го отхвърляш в сърцето си, като казваш, че Той не е праведен, че не всичко, което прави, е непременно правилно. Не е ли много опасно, че в теб все още може да се зараждат такива неща? (Така е.) Това е толкова опасно. Да не търси истината може да коства живота на човек! И това може да се случи по всяко време и навсякъде. Колкото и силни да са твоите емоции, твоята решимост, твоите желания или въжделения в момента и колкото и много да обичаш Бог в сърцето си в този момент, всичко това е временно. Точно както когато пастор води сватбена церемония и пита и двете страни: „Вземаш ли го (я) за свой съпруг (своя съпруга)? В болест и в здраве, в бедствие, в бедност и така нататък, готов ли си да прекараш живота си с него (нея)?“. И двете страни, с очи, пълни със сълзи, и сърца, преливащи от емоции, се заричат да посветят живота си един на друг и да поемат доживотна отговорност един за друг. Какво представляват тези тържествени клетви в този момент? Това са просто мимолетни емоции и желания на хората. Но дали и двете страни наистина притежават такава почтеност? Дали наистина притежават такава човешка природа? Това остава неизвестно. Истината ще се разкрие през следващите десет, двадесет или тридесет години. Някои двойки се развеждат след три до пет години, някои след десет години, а други след тридесет години скъсват един с друг просто така. Къде отидоха първоначалните им желания? Какво се случи с тържествените им клетви? Те отдавна са останали зад гърба им. Каква роля играят тези тържествени клетви? Никаква. Те са просто желания, моментни емоции — емоциите и желанията не определят нищо. Какво се изисква от една двойка, за да прекара наистина цял живот заедно, да остарее заедно? В идеалния случай, най-малкото и двамата трябва да имат почтеност и порядъчен характер. По-конкретно казано, през живота си те ще се сблъскат с много неща — големи и малки, добри и лоши, мъки, неуспехи, трудности, предимно неща, които не са според желанията им. Това изисква и двете страни да имат истинска толерантност, търпение, любов, внимание, грижа и други относително положителни неща в човешката си природа, за да се подкрепят взаимно до края на пътя. Без тези качества, разчитайки единствено на клетвите и на въжделенията, желанията и фантазиите от времето, когато са се оженили, те със сигурност няма как да стигнат до края. Същото важи и за вярата в Бог. Ако човек не търси истината, а разчита само на известен ентусиазъм и желание, той определено не може да остане непоколебим и категорично не може да следва Бог до края.