В. Презиране на Божията святост и уникалност

Антихристите ни най-малко не признават или вярват в праведността и всемогъществото в Божия нрав същност, а още по-малко имат някакво познание за тях. Разбира се, още по-трудно им е да вярват в Божията святост и уникалност, да ги признаят и да ги познаят. И така, когато Бог споменава, че иска хората да бъдат честни, да бъдат практични сътворени същества, които си знаят мястото, у антихристите възникват идеи и им идва определено отношение и чувство. Те казват: „Не е ли бог възвишен? Не е ли той върховен? Ако е така, изискванията, които той предявява към човека, трябва да са грандиозни и възвишени. Мислех, че бог е толкова тайнствен. Не бих си помислил, че той ще поставя такива незначителни изисквания към човека. Могат ли те да се считат за истината? Те са твърде прости! Би било правилно божиите изисквания да бъдат високи: човекът трябва да бъде свръхчовек, велик човек, способен човек — това е, което бог трябва да изисква от човека. Той иска от човека да бъде честен — това наистина ли е божие дело? Не е ли подправено?“. В дълбините на сърцата си антихристите не само се съпротивляват на истината, но докато го правят, в тях се появява и богохулство. Не е ли това презиране на истината? Те са изпълнени с презрение и пренебрежение към Божиите изисквания. Определят ги и се отнасят към тях с презрение, незачитане, сарказъм и присмех. Очевидно антихристите са противни в своя нрав същност. Те не са способни да приемат неща или думи, които са истински, красиви и практически. Божията същност е истинска и практическа, а Божиите изисквания към хората са съгласно това, от което те се нуждаят. „Грандиозно и възвишено“, както поставят въпроса антихристите — какво е това? То е фалшиво, високопарно и кухо. То покварява хората и ги подвежда, кара ги да падат и ги отдалечава от Бог. Истините, които Бог изразява, и Неговият живот, от друга страна, са достоверни, обичливи и практически. След като човек преживява известно време Божиите слова, той ще открие, че само Божият живот е най-обичлив, че само Неговите слова могат да променят хората и да бъдат техен живот, и че именно те са това, от което хората се нуждаят — докато онези грандиозни, възвишени мнения и поговорки, изтъквани от Сатана и антихристите, са коренно противоположни на истинността и практичността на Божиите изисквания към човека. Следователно, с оглед на този вид същност на антихристите, те са напълно неспособни да приемат Божията святост и уникалност. Изобщо няма как да признаят тези неща. А що се отнася до различните аспекти на покварения нрав и покварената същност на хората, които са разобличени от Бог — тяхната непримиримост и надменност, техния нрав на измамност, нечестивост, на неприязън към истината и на жестокост — антихристите изобщо не ги приемат. А що се отнася до Божия съд над хората и Неговото строго порицание към тях, антихристите не само че не са способни да познаят Божията святост и обичливост в тези неща — напротив, в сърцето си те изпитват неприязън към тези слова, които Бог говори, и им се съпротивляват. Всеки път, когато четат Божиите слова, които наказват, съдят и разобличават покварения нрав на човека, те ги мразят и искат да ругаят. Ако някой каже, че са надменни, непримирими, нечестиви хора, които изпитват неприязън към истината, те ще спорят с този човек и ще ругаят предците му. А ако някой разобличи покварената им същност и ги заклейми, това е като да иска да ги убие — в никакъв случай няма да го приемат. Именно защото антихристите имат такава същност и разкриват такива неща, те биват разпознавани, без да знаят за това, и несъзнателно биват изолирани и разкривани в Божия дом и в църквата. Тяхната амбиция и тяхното желание често остават неизпълнени и затова омразата им към словата, които Бог изрича, към Неговото съществуване и към фразата „истината царува в Божия дом“ нараства. Ако им кажеш тази фраза, те ще искат да се бият с теб до смърт, да те измъчват до смърт. Само по себе си това не показва ли, че антихристите са враждебни към Бог? Да, така е наистина! Ако някой каже: „Бог е уникален. Човек не може да се покланя на никого другиго, освен на Него, нито на който и да е идол“, би ли искал един антихрист да чуе това? (Не.) Защо не? Тези думи го заклеймяват, нали? Не го ли лишават от правото му да бъде бог? Би ли бил щастлив без правото да бъде бог, с угаснала надежда за това? (Не.) Ето защо, ако го разобличиш, ако го оставиш съсипан по отношение на положение и репутация, без никой да му се покланя, ако го оставиш неспособен да печели хората на своя страна, без статус, той ще протегне към теб своите злобни, демонични нокти, за да те измъчва. Когато в една църква се случат неща и някой иска да ги докладва на Горното, ако водачът на църквата е антихрист, ще му позволи ли да докладва? Той няма да позволи това да се случи. Ще каже: „Ако докладваш за това, ще си носиш последствията! Ако горното ни кастри и премахне хора от нашата църква, ще се погрижа да съжаляваш за това — ще накарам всички да те изоставят. Тогава ще усетиш какво е чувството да бъдеш премахнат!“. Това не плаши ли и не заплашва ли човека, който би докладвал? Антихристът казва: „Бог е уникален, нали? Добре. И аз ще бъда уникален. Каквото кажа аз, това става в нашата църква. Каквото и да искаш да направиш, трябва да минеш през мен — няма как да ме заобиколиш. Искаш да ме заобиколиш? Ще трябва да го направиш през трупа ми! Аз царувам в нашата църква. Каквото кажа аз, това става. Аз съм истината — аз съм уникалният!“. Не е ли това проявление на дявол? Да — неговото дяволско лице е разобличено, неговите дяволски думи са изречени.

По отношение на това как антихристите се отнасят към Божията същност, те преминават от неверие и съмнения към изчакване и изпитване, и накрая стигат до осъждане и богохулство. Това ги води стъпка по стъпка в тресавище, в бездънна пропаст и ги насочва към пътя на съпротивата срещу Бог и на вражда с Него, на пълно противоречие с Него и на шумно протестиране срещу Него до края, от който няма връщане. Те не само че не признават съществуването на Божията същност — вместо това в тях възникват всякакви представи и фантазии за всеки аспект на Божията същност, с които подвеждат хората около себе си и хората, с които влизат в контакт. Целта им е да направят повече хора същите като тях — изпълнени със съмнения в съществуването на Бог и в съществуването на Неговата същност. Дори когато умират, биха повлекли други хора със себе си. Не им е достатъчно да вършат лоши неща сами — искат да намерят и други, които да ги придружават, да вършат лоши неща с тях, да се съпротивляват на Бог и да смущават делото на Неговия дом с тях, да се съмняват в Бог и да Го отричат с тях. Антихристите са изпълнени с представи и фантазии за всеки аспект на Божията същност. Те не само че не са способни да познаят Божията същност от всичко, което Той върши — те също така щателно анализират, изучават, изпитват и осъждат Божията същност, и дори тайно се съревновават с Бог, като казват: „Не си ли уникален? Не си ли богът, който господства над съдбата на човечеството? Как можа да допуснеш да се случат такива неща на хора, които вярват в теб? Ако ти си уникалният бог, изобщо не бива да позволяваш на никаква вражеска сила да прониква в твоето работно място“. Що за приказки са това? Винаги, когато нещо се случи в църквата, антихристите са първите, които ще се изправят и ще кажат подривни неща, негативни и осъдителни думи. Те са първите, които ще се изправят и ще спорят с Бог, ще Му се противопоставят, като изискват от Него да направи това и онова. Именно в онези моменти, когато Божият дом е изправен пред трудности или заплетени проблеми, антихристите са преизпълнени с радост. Това са моментите, когато са най-щастливи и доволни, когато изпитват най-силна радост. Те не само че не са способни да отстояват интересите на Божия дом — не, те стоят отстрани, наблюдават и се смеят, очакват с нетърпение да избухне бунт в Божия дом, всички Негови избраници да бъдат заловени и разпръснати, а делото на Неговия дом да не може да напредва повече. Тогава те биха били толкова щастливи, колкото са навръх Нова година. И всеки път, когато бъде уредено и разрешено нещо, което се е случило в Божия дом, когато братята и сестрите си извлекат поука от него, тогава се произнася „присъдата“ на антихристите. Това е и моментът, в който антихристите са най-унили, тъжни и отчаяни. Те не могат да понасят да виждат братята и сестрите да се справят добре или последователите на Бог да имат вяра и да са изпълнени с увереност, докато Го следват. Те не могат да понасят да виждат братята и сестрите да променят нрава си под напътствието на Божиите слова и да изпълняват дълга си предано, а делото да става все по-добро. Те не могат да понасят да виждат църквата да процъфтява или Божият план за управление да се развива постепенно в добра посока — а още повече мразят, когато хората постоянно проповядват Божиите слова, свидетелстват за Бог и възхваляват Неговата обичливост и Неговия праведен нрав. Нещо повече — те ненавиждат, когато хората търсят Бог, когато Му се молят и търсят Неговите слова, каквото и да им се случи, покоряват Му се и спазват Неговото устройване. Дори докато антихристите се хранят от Божия дом, наслаждават се на Божиите слова и на всички блага на Неговия дом, често им се иска да имат възможност да се присмеят на Божия дом. Те с нетърпение чакат всички вярващи в Бог да се разпръснат и Божието дело да не може да напредва повече. Затова, когато нещо се случи с Божия дом, вместо да го защитят или да мислят за начини за разрешаване на проблема, или да защитят братята и сестрите с всички сили, или да се обединят с тях, за да се справят с въпроса в единомислие, като дойдат заедно пред Бог и се покорят на Неговото върховенство, антихристите стоят отстрани, като се смеят, предлагат лоши съвети, унищожават и смущават. В критичен момент те дори подават ръка на външни хора за сметка на Божия дом, като така действат като слуги на Сатана, умишлено смущават и чупят неща. Не са ли такива хора врагове на Бог? Колкото по-критичен е моментът, толкова по-явно се разобличава тяхното дяволско подобие. Колкото по-критичен е моментът, колкото по-богат на събития е той, толкова повече се разобличава тяхното дяволско подобие в най-големи подробности и в най-пълна степен. Колкото по-критичен е моментът, толкова повече помощ оказват те на външни хора за сметка на Божия дом. Що за нещо са те? Такива хора братя и сестри ли са? Те са хора, които вършат разрушителни, отвратителни неща. Те са Божии врагове, те са дяволи, сатани, зли хора, антихристи. Те не са братя и сестри и не са кандидати за спасение. Ако наистина бяха братя и сестри, хора от Божия дом, тогава при всеки проблем, който възниква в Божия дом, те щяха да обединят сърце и ум с братята и сестрите си, за да се изправят срещу него и да се справят с него в единомислие. Нямаше да бъдат странични наблюдатели, а още по-малко щяха да гледат отстрани и да се смеят. Само хора като антихристите биха стояли отстрани, биха се смели и биха чакали с нетърпение Божият дом да бъде сполетян от нещо лошо.

Същността на антихристите може да бъде разобличена в който и да е и във всеки въпрос. Тя е съвсем неприкрита. Каквото и да правят, какъвто и да е въпросът, всички възгледи и всички видове нрав, които разкриват, са отблъскващи за човека и за Бог. Те не само причиняват унищожение, прекъсване и смущение във всички неща, които възникват, като се смеят отстрани, но често се изправят срещу Бог и Го изпитват. Какво означава да изпитваш Бог? (В сърцето си те не вярват в Бог и казват някои неща или използват някои хитрости, за да изпитат Неговите мисли, като се опитват да разберат какви са те.) Това се случва често. В случая с Йов как Сатана изпита Бог? (Първия път, когато Сатана проговори, той каза, че ако Бог лиши Йов от домакинството и от притежанията му, Йов вече няма да се покланя на Бог. Втория път каза, че ако Бог порази плътта и костите на Йов, той ще се отрече от Бог. Сатана искаше да изпита Бог, като направи така, че бедствия да сполетят Йов.) Това изпитване ли е? Това точно определение за понятието ли е? (Не.) Строго погледнато, тези пасажи се отнасят до обвинение. Това, което Сатана имаше предвид, като каза тези неща, беше: „Не каза ли, че Йов е съвършен човек? С всички добри неща, които си му дал, как би могъл да не ти се покланя? Ако го лишиш от тези добри неща, мислиш ли, че той пак ще ти се покланя тогава?“. Това е обвинение. Какво тогава означава изпитването? Сатана накара разбойници да ограбят и плячкосат притежанията на Йов. За Йов това беше изпитване. Как така е изпитване? Ето така: „Не вярваш ли в бог? След като те лиша от тези неща, да видим дали все още ще вярваш в него тогава!“. А как го разбра Йов все пак? Като вярваше, че това е изпитание от Бог, той не се бореше, нито спореше, нито каза нещо — покори се и го прие от Бог. Такива са и нещата, които се случиха на Господ Исус: Сатана Го накара да превърне камъни в храна и показа на Господ Исус цялата слава и богатства на света, и Го накара да се преклони в обожание пред него. Това бяха изкушения. А какви неща вършат антихристите, за да изпитват Бог? (Антихристите нямат богобоязливи сърца. Те вършат зло, дори когато знаят, че е такова. Искат да изпитат Бог, за да видят дали ще ги споходи Неговото наказание. Тъй като не вярват в Божия праведен нрав, когато вършат зло, на тях им липсва осъзнатостта за съвест.) Това е изпитване. Те подхождат към него с нагласата „да опитаме и да видим“. Искат да видят какво точно ще направи Бог: „Не е ли бог величествен и гневлив? Е, аз тиранизирам църквата и съм извършил толкова много лоши неща зад гърба на бог и на човека — знае ли бог за това? Ако в мен няма тъга и не изтърпя някакво плътско наказание, това означава, че бог не знае“. Те прилагат малки номерца, за да проверят дали Бог е всемогъщ, да проверят дали Той наблюдава най-съкровените кътчета в сърцата на хората. Ето това са изпитванията. Те искат да потвърдят истинността на въпроса, да проверят дали Бог наистина ще предприеме действия и дали Той наистина съществува. Ето това са изпитванията.

Някога в континентален Китай имаше един антихрист, който подведе група хора. Той видя, че Божият дом организира хорове и пее химни в чужбина, и си помисли: „Ако вие можете да имате хорове в чужбина, и ние можем да го направим тук“. И така, той събра хора от различни места, за да пеят в хор. Събра и голяма публика за тях. Беше голяма сцена. Защо направи това? От една страна, той установяваше независимо царство, което няма нужда от обяснение. От друга страна, това, което имаше предвид, беше: „Богът, в когото вярваме, е истинският бог и ние имаме делото на светия дух. Може да сме във враждебна среда, в която големият червен змей ни преследва и ни държи под строго и внимателно наблюдение, но нека покажем на хората дали бог ни закриля. Да видим дали нещо може да ни се случи. Да видим дали можем да бъдем арестувани“. Що за нагласа е това? (На изпитване.) Това е изпитване — той развява такива знамена и използва такива лозунги като вярата, че Бог е всемогъщ и вездесъщ, за да провери какво всъщност ще направи Бог, обзалага се с Него и се съревновава с Него. Това се нарича „изпитване“. Когато на някои хора им кажат: „Не може да ядеш това. Ще ти разстрои стомаха“, те казват: „Не ви вярвам, ще го ям! Да видим дали Бог ще ми разстрои стомаха или не“. И така, те го изяждат и то наистина им разстройва стомаха. А те си мислят: „Защо Бог не ме защити? На другите хора им разстрои стомаха, но това се случи, защото те не вярват в Бог. Аз вярвам в Бог. Защо и на мен ми разстрои стомаха като на всички останали?“. Що за поведение е това? (Изпитване.) То е резултат от това, че не познават Бог. Но при антихристите има нещо допълнително: те изобщо не признават съществуването на Божията същност, затова правят нещата със собствени усилия и според собствените си фантазии, а не ги правят с вяра. Вместо това те изпитват Бог. Използват поведението си и моментните си мисли и импулси, за да проверят дали Бог съществува, дали Неговото всемогъщество е реално и дали Той наистина може да ги защити. Ако експериментът им е успешен, тогава вярата им ще продължи въз основа на това. Ако се провали, ако Бог ги разочарова, какво ще направят? Ще кажат: „Няма повече да вярвам в бог. Не изглежда да го е грижа за хората. Всички казват, че бог е убежище за човека — както аз го виждам, не е задължително да е така. По отношение на тези думи хората трябва да си направят някакви резервни планове за в бъдеще. Не могат да бъдат толкова глупави по отношение на нещата. Хората трябва сами да се справят с делата си — не могат да разчитат на бог за всичко“. Това е резултатът, който са извлекли от изпитването си. Какво ще кажете за този резултат? Такъв ли ще бъде резултатът за хората, ако се стремят към истината? (Не.) Защо не? Ако хората се стремят към истината, в крайна сметка ще постигнат добър, положителен резултат и награда. Тоест, независимо какви неща правят хората, Бог има Своите начини и принципи на действие в отговор на тези неща и на отнасяне към тях, а хората имат своите задължения, които да изпълняват, и собствените си инстинкти. Бог им дарява техните инстинкти. Той вече им е дал принципи, така че хората трябва да действат според тези принципи под напътствието на Божиите слова. При някои неща на пръв поглед изглежда, че Бог трябва да закриля човека, но това „трябва“ от човека ли идва или от Бог? (От човека.) То е измислено в ума на човека. Това „трябва“ не е истината. То не е отговорност на Бог. И така, какво точно ще направи Бог тогава? Бог има Своите начини на действие и Той има Своите принципи. Понякога, като не те закриля, Той те разкрива, като вижда какъв път избираш. Понякога, посредством враждебна среда, Той усъвършенства познанието ти в някоя област, като ти позволява да придобиеш аспект от истината и да се промениш в някакво отношение. Той те укрепва и те кара да растеш. Накратко казано, както и да действа Бог, Той има Своите принципи и причини, както и Своите цели и задачи. Ако приемеш за истина идеята, че „Бог трябва да ме закриля и Той трябва да действа по еди-какъв си начин“, и я отстояваш като такава, като предявяваш изисквания към Бог въз основа на нея, тогава когато Бог не действа по този начин, между теб и Бог ще възникне конфликт. Когато възникне този конфликт, Бог няма да е виновен. Кой ще е виновен? (Човекът.) Започва се с проблем във възгледите на хората, в това, че заемат грешната позиция, че заемат грешното положение. Когато искаш от Бог да действа по определен начин, ти ще се чувстваш доста обоснован. Но ако погледнеш през друга призма, когато можеш да се покориш и да приемеш, тогава ще почувстваш, че твоите обосновки не издържат и че това са твоят покварен нрав и неразумни изисквания. Когато можеш да приемеш, Бог ще ти дари мярката истина и познание, които трябва да придобиеш. Както Той го вижда, това е елементът на истината, който най-много трябва да придобиеш, а не някаква дребна благодат или благословия. Само Бог знае кое е най-важно за теб и Той предоставя ресурс на хората и им дава в правилния момент и в точната мярка. Антихристите, от друга страна, не признават истината или делото на Светия Дух. Който и да разговаря за истината и да свидетелства за Божията любов и спасение, антихристът не само ще откаже да го приеме, но и ще бъде отвратен от него и ще му се съпротивлява. Това е разликата между антихристите и обикновените покварени хора.

Тук ще приключим нашето общение по темата за отричането от страна на антихристите на Божията идентичност и Неговата същност на уникалност. Имате ли още въпроси? (Боже, имам въпрос. Срещам много вярващи в Господ, когато проповядвам евангелието, и всички те твърдо се придържат към онзи възглед на Павел, който гласи: „За мене да живея е Христос“. Те смятат, че ако могат да изпълнят критерия на думите на Павел, могат да станат бог. Това друго проявление на антихристите ли е, а също и отричане на Божията същност на уникалност?) В общи линии, да. Това, че антихристите отричат уникалността на Бог, се дължи главно на факта, че те самите искат да бъдат бог. Думите на Павел са им особено любими: „За мене да живея е христос, да живея е бог, с живота на бог аз съм бог“. Те вярват, че ако този възглед е валиден, имат надежда да станат бог, да царуват като царе и да упражняват контрол над хората. Ако не е, тогава надеждите им да царуват като царе и да станат бог са разбити. Накратко казано, Сатана винаги иска да бъде наравно с Бог — същото важи и за антихристите: те също притежават тази същност. Например сред онези, които следват Бог, има хора, които постоянно възхваляват Бог и свидетелстват за Него, свидетелстват за Неговото дело и за въздействието, което съдът и наказанието на Неговите слова имат върху човека. Те възхваляват цялото дело, което Бог върши, за да спаси човека, и възхваляват цената, платена от Бог. Антихристите искат ли също да се наслаждават на всичко това? Те искат да се наслаждават на подкрепа, ласкателства, възхвала — дори на похвала от хората. И какви други срамни идеи им хрумват? Те искат хората да вярват в тях, да зависят от тях във всичко. Добре е хората да се уповават и на Бог — но ако докато зависят от Бог, за тях е по-реалистично и по-истинско да се уповават на антихристите, тогава антихристите ще бъдат изключително доволни. Ако докато възхваляваш Бог и изброяваш благодатта, която Бог ти е дал, изброяваш и всички заслуги на антихристите и пееш в тяхна възхвала сред братята и сестрите си, като разгласяваш надлъж и нашир всичко, което те правят, тогава те ще бъдат страшно удовлетворени в сърцата си и ще се чувстват доволни. И така, ако погледнем от гледна точка на природата същност на антихристите, когато кажеш, че Бог притежава власт, че Той е праведен и че е способен да спасява хората, когато кажеш, че само Бог притежава такава същност, че само Бог може да върши такова дело и никой не може да заеме Неговото място или да Го представлява при вършенето на тези неща, нито някой би могъл да притежава тази същност и да върши тези неща: когато кажеш това, антихристите не приемат тези думи в сърцата си и отказват да ги признаят. Защо не ги приемат? Защото имат амбиции — това е едната страна на въпроса. Другата страна е, че те не вярват, нито признават, че въплътената плът е Бог. Винаги, когато някой каже, че Бог е уникален, че само Бог е праведен, те възразяват в сърцата си и вътрешно се съпротивляват, като казват: „Грешка — и аз съм праведен!“. Когато кажеш, че само Бог е свят, те казват: „Грешка — и аз съм свят!“. Павел е пример за това: когато хората разпространяваха словото на Господ Исус Христос, като казваха, че Господ Исус Христос е дал Своята скъпоценна кръв за човечеството, че Той е служил като принос за грях и е спасил цялото човечество, и е изкупил цялото човечество — как се почувства Павел, като чу това? Призна ли той, че всичко това е Божие дело? Призна ли, че Онзи, Който беше способен да направи всичко това, е Христос и че само Христос би могъл да направи всичко това? И призна ли, че само Онзи, Който беше способен да направи всичко това, може да представлява Бог? Не. Той каза: „Щом Исус можа да бъде разпнат, тогава и хората могат да бъдат разпнати! Ако той можа да даде своята драгоценна кръв, тогава и хората могат! Освен това и аз мога да проповядвам, и съм по-знаещ от него, и мога да понасям страдания! Ако казваш, че той е христос, тогава не трябва ли и аз да бъда наречен христос? Ако прогласяваш неговото свято име, тогава не трябва ли да прогласяваш и моето? Ако той е пригоден да бъде наречен христос, ако той може да представлява бог и ако той е синът на бог, тогава не сме ли и ние такива? Ние, които сме способни да страдаме и да плащаме цена, и които можем да се трудим и да работим за бог — не можем ли и ние да бъдем наречени христос? По какъв начин това да бъдеш одобрен от бог и да бъдеш наречен христос се различава от христос?“. Накратко, антихристите не са схванали аспекта на Божията същност, който е Неговата уникалност, и не разбират какво всъщност представлява уникалността на Бог. Те вярват: „Да бъдеш христос или да бъдеш бог е нещо, към което човек се стреми със силата на уменията и способностите, точно както човек придобива власт чрез борба. Като имаш същността на бог, това не означава, че можеш да бъдеш наричан христос. Да бъдеш христос е трудно извоюваният резултат от собствените умения. Точно както е в света — който е по-умел и по-способен, може да бъде голям чиновник и да има последната дума“. Това е тяхната логика. Антихристите не признават Божието слово за истината. Същността и нравът на Бог, за които се говори в Божиите слова, са неразбираеми за тях. Те са лаици и външни хора, те са невежи, затова речта им се състои изцяло от думите на външни хора, от думи без духовно разбиране. Ако са работили няколко години и смятат, че са способни да страдат и да плащат цена, че могат да говорят празни приказки, докато проповядват доктрини, че са се научили да бъдат лицемери и могат да подвеждат другите и са спечелили одобрението на някои от тях, тогава те вярват, разбира се, че са способни да станат христос и да станат бог.