И. Да са способни да напуснат по всяко време

Деветото проявление е: „Способни са да напуснат по всяко време“. Този тип хора, които са способни да напуснат Божия дом по всяко време, не са хора, които напускат само когато се сблъскат със специална ситуация или когато се сблъскат с голямо бедствие, което надхвърля прага на поносимост на обикновен човек. Те по-скоро са способни да напуснат по всяко време — дори някаква дреболия може да ги накара да напуснат; дори някаква дреболия може да ги накара повече да не искат да изпълняват дълга си, повече да не искат да вярват в Бог и да искат да напуснат Божия дом. Освен това този тип хора са голяма напаст. На пръв поглед може да изглеждат малко по-добри от хората, които са юди, но те са способни да напуснат Божия дом по всяко време и на всяко място. Не е сигурно дали са способни да издадат братята и сестрите, или не. Смятате ли, че този вид хора са надеждни? (Не.) И така, имат ли те принципи в начина, по който постъпват? Имат ли основа във вярата в Бог? (Не.) Показват ли някакъв признак на истинска вяра? (Не.) Тогава що за хора са те? (Неверници.) Те вярват в Бог и изпълняват дълга си, сякаш всичко е шега. Те са като някой, който не се занимава със същински задачи, а отива да купи малко соев сос, вижда улични акробати или артисти, които създават оживена атмосфера, увлича се от вълнението и забравя за купуването на соевия сос, като в крайна сметка забавя същинските въпроси. Хората от този тип не се придържат към нищо за дълго; те са колебливи и непостоянни. Вярата им в Бог също се основава на техния интерес — те смятат, че е доста забавно да вярват в Бог, но в някакъв момент, когато загубят интерес към това, ще напуснат незабавно, без да изпитат никаква неохота. Някои, които напускат, веднага започват бизнес, някои преследват кариера на длъжностно лице, някои се замесват в романтични връзки и се подготвят за брак, а някои, които искат бързо да забогатеят, отиват направо в казиното. Казват, че след като не си виждал някого три дни, трябва да го погледнеш с други очи. Когато не видиш някого, който е способен да напусне Божия дом по всяко време, само един ден, следващия път когато го срещнеш, той е като напълно различен човек. Вчера все още беше облечен прилично и подобаващо, изглеждаше добре възпитан и представителен. Дори се молеше на Бог със сълзи, стичащи се по лицето му, като казваше, че иска да посвети младостта си и да пролее кръвта си за Бог, да умре за Бог, да бъде предан до смърт и да влезе в царството. Той крещеше такива възвишени лозунги, но малко след това отиде в казиното. Вчера беше щастлив да изпълнява дълга си и по време на събирането четеше Божиите слова с пламнало лице и кипящ от ентусиазъм, трогнат до сълзи. И как стана така, че днес хукна към казиното? Той игра хазарт до късно през нощта, без да иска да се прибере вкъщи, като много се забавляваше и кипеше от ентусиазъм. Вчера все още посещаваше събирания, а днес е хукнал към казиното — и така, кое точно проявление е истинското му аз? (Второто е истинското му аз.) Ако човек не разбира истината, той наистина не може да прозре какъв точно е този човек. Двете проявления, както преди, така и след това, са всъщност на един и същ човек — как тогава изглежда сякаш се показват от двама различни души? Такъв човек не може да бъде прозрян от повечето хора. Виждаш, че като вярващ в Бог той често посещава събирания, не върши зло и е доста способен да понася несгоди и да плаща цена при изпълнението на дълга си. Когато седи пред компютъра, той е съсредоточен и усърден, работи усилено и влага сърцето си в това. Ти би си помислил, че като човек, който вярва в Бог, той не би трябвало да играе маджонг, нали? Но само след един ден, без да го видиш, той е хукнал към залата за маджонг или в казиното, за да играе хазарт. И той е първокласен играч на маджонг — изобщо не прилича на човек, който вярва в Бог! Ти си абсолютно озадачен — това човек, който вярва в Бог, ли е или невярващ, който играе маджонг? Как може да сменя ролите толкова бързо? Когато вярва в Бог, тогава има ли Бог в сърцето си? (Не.) Той вярва в Бог просто за забавление и да минава времето, за да види какво представлява вярата в Бог и дали тя може да донесе щастие в живота му. Ако не е щастлив, той е способен да напусне по всяко време. Никога не е планирал да вярва през целия си живот и със сигурност никога не е планирал да изпълнява дълга си и да следва Бог през целия си живот. И така, какво е планирал? Мисли си, че ако наистина ще вярва в Бог, тогава поне това не бива да пречи на способността му да се забавлява, не бива да включва вършене на каквато и да е работа и все пак трябва да гарантира, че може да живее щастлив живот. Ако всеки ден трябва да чете Божиите слова и да разговаря за истината, тогава той няма да бъде заинтересован или щастлив. Щом му омръзне, ще напусне църквата и ще избяга обратно в света. Той си мисли: „Животът не е лесен, така че хората не бива да се отнасят зле със себе си. Трябва да бъдем господари на собствената си съдба и да не се отнасяме зле с плътта си. Трябва да гарантираме, че сме щастливи всеки ден — това е единственият начин да живеем свободно. Вярването в бог не трябва да се прави упорито. Вижте колко съм безгрижен — където има щастие, там отивам и аз. Ако не съм щастлив, ще си тръгна. Защо да си създавам неудобства? Най-висшето верую в постъпките ми е да мога да си тръгна по всяко време, да бъда „свободолюбив вярващ“ — да живея така е толкова удобно и безгрижно!“. Какви песни често пеят хората от този тип? „Не ме питай откъде идвам, моят роден край е далече“. Ако не, тогава какво друго пеят? „Защо да не живеем свободно поне веднъж?“. Когато почувстват, че е скучно или вече не е забавно, те бързо напускат с мисълта: „Защо да се придържам към едно място, когато има толкова много повече да се види по света?“. Коя е другата известна поговорка, която използват? „Защо да се отказваш от цяла гора заради едно дърво?“. Според вас имат ли хората от този тип истинска вяра? (Не, те са неверници.) Що се отнася до неверниците, тъй като говорим за това как техните проблеми са все проблеми на човешката природа, тогава какво точно не е наред с човешката природа на такива хора? Смятате ли, че хората от този тип някога са обмисляли въпроси като как хората трябва да постъпват, по какъв път трябва да вървят или какъв вид възглед за живота и какви ценности трябва да имат, докато живеят? (Не.) И така, какъв е проблемът с човешката природа на този тип хора? (На този тип хора им липсват съвестта и разумът на нормалната човешка природа; те не обмислят такива въпроси.) Това е сигурно. Освен това, за да бъдем точни, този тип хора нямат душа; те са просто ходещи трупове. Нямат никакви изисквания към себе си относно това как да постъпват или по какъв път трябва да вървят, нито обмислят тези неща. Причината, поради която не обмислят тези неща, е, че макар външно да имат вид на хора, тяхната същност в действителност е на ходещи трупове, на празна черупка. Отношението на този тип хора към въпросите на човешкия живот и оцеляване е просто да се носят по течението на живота. По-конкретно, „носене по течението на живота“ означава просто да се мотаят безцелно и да чакат смъртта, да не учат и да останат невежи, да прекарват дните си в ядене, пиене и забавления. Те отиват там, където има щастие, и правят онова, което ги кара да се чувстват щастливи и радостни, и да се чувстват удобно в плътта. Но те ще избягват всичко, което кара плътта им да страда или им носи вътрешна болка, и ще стоят далеч от него; те просто не искат плътта им да понася несгоди. Има обаче някои хора, които преживяват живота чрез понасяне на несгоди. Или като преминават през различни неща и ги преживяват, те правят така, че животът им да не е празен и да могат да придобият нещо от него. В крайна сметка те стигат до заключението по какъв път трябва да върви човек и каква личност трябва да бъде. Чрез преживяванията на живота те придобиват много. От една страна, те са способни да прозрат определени хора; освен това са способни да стигнат до заключение какви принципи и методи трябва да се използват в отношението на човек към различните хора, събития и неща, и как човек трябва да живее целия си живот. Независимо дали в крайна сметка заключенията му се съобразяват с истината или ѝ противоречат, те поне са го обмислили. От друга страна, тези, които са способни да напуснат Божия дом по всяко време, нямат интерес да се стремят към истината или да изпълняват дълга си във вярата в Бог. Те винаги търсят възможности да задоволят собствените си похотливи желания и своите предпочитания и никога не искат усърдно да научат професионално умение при изпълнението на дълга си, да изпълняват добре дълга си или да изживеят смислен живот. Те просто искат да бъдат като невярващите, щастливи и радостни всеки ден. Така, където и да отидат, те търсят забавление и развлечение, просто за да задоволят собствените си интереси и любопитство. Ако трябва да продължат да изпълняват един дълг, те губят интерес и вече нямат мотивация да продължат да го правят. При хората от този тип отношението към живота е просто да се размотават. На пръв поглед изглежда сякаш живеят много свободно и безгрижно, без да се заяждат за нещо с другите. Изглеждат весели и безгрижни всеки ден, способни да се приспособят към обстоятелствата, където и да отидат. Някои дори изглеждат незасегнати и необвързани от светските обичаи или условностите на човешките взаимоотношения, като създават външно впечатление, че са изключителни и надхвърлят обикновеното множество. Но в действителност тяхната същност е на ходещи трупове, на нещо без душа. Тези, които вярват в Бог, но са способни да напуснат църквата по всяко време, никога не се придържат задълго към нищо, което правят — те могат да поддържат само временен ентусиазъм. Но хората със съвест и разум са различни. Независимо какъв дълг изпълняват, те го учат сериозно и се стремят да го изпълнят добре. Те са способни да постигнат нещо и да създадат някаква стойност. От една страна, те са способни да спечелят признанието на хората около тях, а същевременно могат да се чувстват уверени вътрешно, като виждат, че са способни да направят нещо и са полезни хора, а не безполезни. Това е минимумът, който може да постигне човек със съвестта и разума на нормалната човешка природа. Но що се отнася до тези, които се носят безцелно по течението на живота, те никога не мислят за тези неща. Където и да отидат, става въпрос само за ядене, пиене и забавления. Външно може да изглежда, че живеят много свободно и безгрижно, но всъщност такива хора нямат мисли в главите си. Те никога не са сериозни в нищо, което правят; винаги са повърхностни и мотивирани от краткотраен ентусиазъм, никога не постигат нищо. Те искат да се размотават през целия си живот и където и да отидат, носят същото отношение — дори вярата им в Бог не е изключение от това. Ти може да видиш, че през определен период изглежда сякаш са доста сериозни в изпълнението на дълга си и са способни да понасят несгоди и да плащат цена, но независимо кой посочва проблемите им или им казва как да вършат нещата, те никога не го приемат на сериозно и изобщо не приемат истината. Те просто правят нещата както си искат — стига да са щастливи, за тях е добре. А ако не са щастливи, отиват да се забавляват, без да слушат ничии съвети. В сърцата си те си мислят: „И без това никога не съм планирал да вярвам в бог в дългосрочен план“. Ако някой ги кастри, те са способни да напуснат незабавно. Това е едно от проявленията на хората, които са способни да напуснат църквата по всяко време.

Тези, които са способни да напуснат църквата по всяко време, имат и друг вид проявление. Някои хора — независимо колко години са вярвали в Бог, независимо дали изглежда, че имат основа или не, и независимо какъв дълг може да са изпълнявали преди — щом се сблъскат със специално обстоятелство, което засяга собствените им лични интереси, могат просто да изчезнат. По всяко време е възможно другите хора да загубят контакт с тях и повече да не ги виждат в църквата, без да имат представа какво се случва с тях. Когато се сблъскат с някого от противоположния пол, който се опитва да ги съблазни, някои хора спират да изпълняват дълга си и започват да ходят на срещи, като изобщо не могат да бъдат открити. Има и други, чиито деца са достигнали възраст за брак, и те се заемат с организирането на сватбите на децата си, като вече не изпълняват дълга си и не участват в събирания. Който и да ги търси, бива отпращан на вратата. Когато родителите или съпрузите на някои хора са болни и хоспитализирани, или когато се случи нещо голямо или неочаквано бедствие у дома, ако са истински вярващи в Бог, те ще дадат следното обяснение: „Напоследък у дома има някои неща, за които трябва да се погрижа, така че не мога да посещавам събирания. Налага се да поискам отпуск и ако можете да намерите някой подходящ, който временно да поеме дълга ми, моля, нека го направи незабавно“. Те най-малкото ще уведомят предварително и ще дадат някакво обяснение. Но тези, които са способни да напуснат църквата по всяко време, прекъсват контакта с църквата, без да кажат и дума, и колкото и да се опитват братята и сестрите да се свържат с тях, не успяват. Не че няма как да се свържат — могат да го направят по всякакъв начин — но те просто не искат да контактуват с братята и сестрите или да им отговарят. Те казват: „Защо да се свързвам с теб? Изпълнявам дълга си доброволно; не ми плащат за това. Ако искам да си тръгна, ще си тръгна! Ако има нещо вкъщи, това си е моя лична работа. Не съм длъжен да те информирам и ти нямаш никакво право да знаеш!“. Някои хора напускат за месец-два, а след това отново се явяват, без дори да се чувстват неудобно, като се държат така, сякаш нищо не се е случило. Други напускат за две-три години и са напълно недостъпни. Без да знаят ситуацията, хората в църквата си мислят, че тъй като този човек е вярвал в Бог много години, е невъзможно да напусне църквата. Те предполагат, че трябва да се е случило нещо неочаквано, и се притесняват дали не е арестуван от ККП. В действителност човекът просто повече не иска да вярва в Бог и е напуснал, без да уведоми братята и сестрите. Някои хора напускат за около десет дни и след това се връщат; това не означава, че са спрели да вярват. Някои хора напускат и след това ги няма две-три години — бихте ли казали, че са спрели да вярват? (Да.) Те наистина са спрели да вярват и трябва да бъдат отписани. Това не е обикновено напускане; те са спрели да вярват. От човешка гледна точка това се нарича вече да не вярваш. Как гледа Бог на това? В Божиите очи това се нарича отричане от Бог, неследване на Бог и това е отхвърляне на Бог. Но от тяхна гледна точка те си мислят: „Не съм отхвърлил бог; все още вярвам в бог в сърцето си!“. Виждате ли? Те просто го омаловажават. Има и други, които спират да посещават събирания и да изпълняват дълга си само защото са в лошо настроение или се чувстват разстроени вътрешно, защото смятат, че изпълнението на дълга им е твърде трудно и уморително, или защото са били малко кастрени. Те напускат, без дори да обяснят нищо за работата, която са имали, като казват: „Никой да не ме търси. Не съм щастлив и не искам повече да вярвам!“. Когато се разстроят, това може да продължи около година. Сърденето им е впечатляващо — почти година не могат да се отърват от него! Някои хора поемат работата на водачи и работници в църквата, но не само че не успяват да свършат работата добре, а и безразсъдно извършват злосторничества, като причиняват прекъсвания и смущения в църковната работа. По-късно братята и сестрите не ги избират, а също така ги разпознават и разобличават в общение. Затова те започват да си мислят: „Това критика срещу мен ли е? Просто не свърших работата добре, наистина ли е такава голяма работа? Защо разговарят и ме разобличават така? През всичките си години никога не съм се чувствал толкова онеправдан! Преди да повярвам в бог, винаги аз укорявах другите; никой никога не е укорявал мен. Кога преди съм търпял такива трудности? Вие всички ме тормозите, карате ме да се чувствам унизен. Няма да вярвам повече!“. Изведнъж те спират да вярват. Тези, които казват това, не са само млади хора — някои са такива, които са вярвали в Бог осем или десет години и са на четиридесет или петдесет години, но също могат да кажат такива неща, когато са нещастни. Имат ли такива хора място за Бог в сърцата си? Приемат ли вярата в Бог като най-важното нещо в живота? Нормално е да се чувстваш малко негативен и слаб, когато си кастрен или когато се сблъскаш с бедствия или неуспехи, но тези неща не бива да водят до това човек да не вярва в Бог. Такива хора не са искрени вярващи в Бог. Искрените вярващи в Бог могат да упорстват във вярата си дори когато са арестувани и преследвани — само те са хора, които имат свидетелство. Когато някои хора се сблъскат с малко природно бедствие, а братята и сестрите или не знаят за това, или разберат малко късно и не им помогнат навреме, те започват да си мислят: „Изправен съм пред трудности и никой не ми обръща внимание. Значи ме гледат отвисоко! Вярването в бог е безсмислено. Няма да вярвам повече!“. Само заради такова дребно нещо те могат да спрат да вярват в Бог. Това е едно от проявленията на хората, които са способни да напуснат църквата по всяко време.

Има и друга ситуация при хората, които са способни да напуснат църквата по всяко време. За да ги привлече на своя страна, ККП им предлага добра работа, като им казва: „Ти не печелиш нищо от това, че вярваш в бог. Какви перспективи би могъл да имаш? Намерихме ти работа в чуждестранна компания с висока месечна заплата, добри социални придобивки и трудова застраховка. Няма бъдеще за теб във вярата в бог; по-добре е да работиш, да печелиш пари и да живееш добър живот“. В крайна сметка те напускат църквата и отиват на работа. Някой казва: „Вчера този човек все още изпълняваше дълга си в църквата. Защо днес си е събрал багажа и си е тръгнал?“. Те отиват да работят и да печелят пари; вече не вярват в Бог. Тръгват си, без да кажат и дума, и оттогава пътищата им с братята и сестрите се разделят и те поемат по различен път. Искат да преследват слава и придобивки, да се издигнат високо и да изпъкнат, и вече не вярват в Бог. Има и хора, които, докато проповядват евангелието, срещат някого, когото харесват, започват връзка с него и отиват да живеят заедно. Те не само спират да изпълняват дълга си, но дори престават да вярват в Бог. Родителите им у дома все още не знаят, като си мислят, че те изпълняват дълга си в Божия дом. В действителност те са изчезнали отдавна — кой знае, може би дори вече имат деца. Изпълнението на дълга е толкова важно, а те могат дори да изоставят такава ключова работа като проповядването на евангелието. Когато срещнат някого, когото харесват, или някой, който ги харесва, няколко прости съблазнителни и примамливи думи от този човек са достатъчни, за да ги отклонят. Те са толкова лекомислени и небрежни, способни са да напуснат Бог и да Го предадат по всяко време и на всяко място. Независимо колко години такива хора са вярвали в Бог или колко проповеди са изслушали, те все още не разбират и частица от истината. За тях вярата в Бог просто не е важна, а изпълнението на дълга също няма значение — в името на получаването на благословии те чувстват, че нямат друг избор, освен да правят тези неща. Щом възникне личен въпрос или семеен проблем, те са способни да си тръгнат просто така. Когато се сблъскат с малко природно бедствие, могат просто така да спрат да вярват. Всичко може да попречи на вярата им в Бог; всеки въпрос може да ги накара да станат негативни и да се откажат от дълга си. Що за хора са те? Този въпрос наистина си заслужава дълбок размисъл!