Кой друг в църковния живот е склонен да дава воля на негативността си? Някои хора изпълняват дълга си без резултат и винаги се подхлъзват. Те не се самоанализират, а винаги считат, че Бог не е праведен или справедлив, че Бог винаги се отнася благосклонно към другите, но не и към тях, че Бог гледа отвисоко на тях и никога не ги просветлява, и затова никога няма резултат от изпълнението на дълга им и те никога не са способни да постигнат целта си да изпъкнат и да бъдат уважавани. В сърцата си те започват да таят оплаквания срещу Бог, в резултат на което в тях се пораждат завист, отвращение и омраза към онези, които изпълняват дълга си предано. Каква човешка природа имат такива хора? Не са ли те дребнави? И освен това не се ли провалят в това да разберат как да се стремят към истината във вярата си в Бог? Те не разбират какво е това да вярваш в Бог. Мислят, че да вярваш в Бог и да изпълняваш дълга си е като да се явяваш на изпити в университета като студент и винаги да трябва да сравняваш оценки и класирания. Затова придават голямо значение на тези неща. Не е ли такова тяхното състояние? Преди всичко, от гледна точка на разбирането на истината, имат ли такива хора духовно разбиране? Нямат и не разбират какво е да вярваш в Бог и да се стремиш към истината. От една страна, те отдават голямо значение на класирането си сред другите. От друга страна, те винаги използват метод на оценяване, за да оценят колко добре другите изпълняват дълга си и колко добре се справят самите те, все едно оценяват ученици в училище, като измерват вярата на хората в Бог и изпълнението на дълга им с този метод. Няма ли нещо погрешно в това? Освен това, не е ли погрешен начинът, по който те полагат усилия, за да изпълняват дълга си? Не изпълняват ли дълга си чрез усилията на ученето и полагането на изпити? (Да, така е.) Защо казваме това? Дали такива хора разбират как да търсят принципите, когато вярват в Бог и изпълняват дълга си? Способни ли са да търсят принципите? От една страна, те не знаят как да търсят принципите. Как хората трябва да четат Божиите слова, как да разговарят за истината и как правилно да изпълняват дълга си — те не разбират тези въпроси, нито се интересуват от тях. Знаят само, че трябва да намерят принципите и да действат според тях, но им липсва разбиране по отношение на това какво предвиждат принципите, какво изисква Бог или как другите действат според принципите. Те просто не го разбират. А от друга страна, способни ли са да оценяват изпълнението на определен дълг въз основа на Божиите критерии, за да преценят дали изпълнението на дълга на другите хора е съгласно критериите и принципите, които Той изисква от хората при изпълнението на дълга им? Могат ли да те разберат тези въпроси от Божиите слова и от общението на братята и сестрите? Преди всичко, те не разбират Божиите слова, нито разбират въпросите за изпълнението на дълга. След като започнат да вярват в Бог и да изпълняват дълга си, те разсъждават: „Когато бях в училище, открих едно правило: стига да си готов да работиш усърдно и да учиш повече, можеш да постигнеш високи резултати. Затова аз ще правя същото и във вярата си в бог. Ще чета повече божиите слова и ще се моля повече. Докато другите разговарят или се хранят, аз ще уча химни и ще запомням божиите слова. С такива усилия бог със сигурност ще ме благослови, предвид моето усърдие, старание и трудолюбие, и изпълнението на дълга ми определено ще бъде плодотворно. Със сигурност ще получа висока оценка спрямо другите и ще ме ценят и повишат“. И все пак, въпреки че правят това, те все още не могат да постигнат желанията си: „Защо все още съм по-малко ефективен от другите при изпълнението на дълга си? Как някога ще бъда повишен или използван за важни задачи? Нима това не означава, че нямам никаква надежда? Роден съм конкурентоспособен, не желая да изоставам от другите. Такъв бях в училище и все още съм такъв във вярата си в бог. Решен съм да надмина всеки, който ме превъзхожда. Няма да се успокоя, докато не го направя!“. Те вярват, че с правилния метод и подход — като просто полагат усилия за усилено учене, за да наблегнат на четенето на повече Божии слова и ученето на повече химни, като не се занимават с празни разговори, като не се съсредоточават върху облеклото си, като спят по-малко и се наслаждават по-малко, като подчиняват тялото си и не се отдават на плътски удобства — ще са способни да получат Божиите благословии и със сигурност ще постигнат резултати в изпълнението на дълга си. Нещата обаче винаги се развиват по различен начин от този, който очакват: „Защо все още винаги допускам грешки при изпълнението на дълга си и защо все още не мога да го изпълнявам толкова добре, колкото другите? Другите вършат нещата бързо и добре, а водачът винаги ги хвали и уважава. Понесъл съм толкова много страдания и несгоди. Защо все още не постигам резултати?“. Докато разсъждават върху това, те най-накрая правят важно откритие: „Оказва се, че бог е неправеден. Толкова дълго съм вярвал в бог, а едва сега го виждам! Бог е милостив към когото си поиска. Тогава защо не иска да бъде милостив към мен? Дали защото съм глупав, защото ласкателството и красноречието не са по силите ми, защото не съм съобразителен? Или защото изглеждам твърде обикновен и не съм много образован? Бог е този, който ме разкрива, нали? Прочетох толкова много божии слова — защо бог не е милостив към мен, а вместо това ме разкрива“. Когато мислят за това, те стават негативни: „Не искам повече да изпълнявам дълга си. Бог не ме е благословил, докато съм изпълнявал дълга си, и съм чел повече от божиите слова, но той не ме е просветил. В божиите слова се казва, че бог е милостив към когото си поиска и проявява милост към когото си поиска. Аз не съм от тези, към които бог проявява милост или към които е милостив. Защо трябва да изтърпявам това мъчение?“. Колкото повече мислят, толкова по-негативни стават и толкова по-малко чувстват, че имат път напред. Задушават се от собствените си оплаквания и повече не искат да изпълняват дълга си. А когато изпълняват дълга си, просто отбиват номера. Колкото и другите да разговарят за принципите, това не достига до тях. В тях няма никаква реакция. Когато са в такова състояние, имат ли някакво навлизане в живота? Имат ли някаква преданост към изпълнението на дълга си? Вече не, а и малкото усилия и старание, които някога са имали, също са изчезнали. И така, какво е останало в сърцата им? „Просто ще правя планове в движение и ще приемам нещата такива, каквито са. Всеки момент бог може да ме разкрие и да ме отстрани и да се откаже от мен. Когато дойде денят, в който няма да ми е позволено да изпълнявам дълга си, няма да го правя. Знам, че не съм достатъчно добър. Бог може все още да не ме е отстранил, но знам, че не ме харесва. Въпрос на време е да бъда отстранен“. Тези мисли и възгледи възникват в сърцата им, а когато общуват с другите, понякога се изплъзват забележки от рода на: „Всички вие продължавайте да вярвате искрено. Вашата вяра и изпълнението на дълга ви със сигурност ще бъдат благословени от бог. Аз съм безнадежден. Аз съм в края на пътя си. Колкото и да съм усърден и трудолюбив, няма полза. Ако бог не харесва някого, каквито и усилия да полага този човек, не са му от полза. Изпълнявам дълга си, като полагам усилия според способностите си. Ако усилията ми няма за какво да бъдат използвани, няма какво да се направи по въпроса. Може ли бог да принуди хората да правят нещо, което не е по силите им? Бог не може да принуди рибата да живее на сушата!“. Какво се има предвид с това? Подтекстът е: „Аз просто съм такъв. Без значение как бог се отнася с мен, това ще бъде моето отношение“. Кажете Ми, защо човек с такова отношение и намерение въпреки това иска да получи Божиите благословии? Може ли това състояние и това отношение, които е развил, да повлияят на другите? Те лесно могат да окажат негативно и неблагоприятно влияние и да доведат другите до негативност и слабост. Не е ли това подвеждане и нанасяне на вреда на другите? Хората с такава степен на негативност са дяволи, нали? Дяволите никога не обичат истината.

Някои хора не дават воля на негативността си в дълги разговори, а просто изричат няколко фрази: „Всички вие сте по-добри от мен, всички вие сте много благословени, а аз съм безнадежден. Колкото и да се опитвам, е безполезно. Нямам никаква надежда да получа Божиите благословии“. Макар че думите им са прости и изглеждат безпроблемни, те звучат така, сякаш се изследват, сякаш се разнищват и сякаш приемат факти като собствените си лоши заложби и недостатъци, но в действителност те дават воля на някаква невидима негативност. Тези думи носят сарказъм и подигравка, както и съпротива, и разбира се, още повече носят недоволство от Бог, заедно с негативно и потиснато настроение. Тези негативни думи може да са малко, но това настроение, подобно на заразна болест, може да засегне другите. Макар че не казват изрично: „Не желая повече да изпълнявам дълга си, нямам надежда за спасение, а всички вие също сте в опасност“, те изпращат сигнал, който кара хората да считат, че ако този човек, въпреки усилията си, няма надежда за спасение, то вероятността да имат надежда онези, които не се стараят, е още по-малка. Като предават този сигнал, те казват на всички: „Надеждата е важна. Ако Бог не ти дава надежда, ако Бог не те благославя, тогава колкото и усилия да полагаш, всичко е напразно“. След като повечето хора приемат този сигнал, вярата им в Бог няма как да не отслабне дълбоко в тях, а предаността и искреността, които трябва да проявяват, когато изпълняват дълга си, силно намаляват. Макар да дават воля на тази негативност без ясното намерение да подведат хората или да ги привлекат на своя страна, това негативно настроение бързо засяга другите и ги кара да се чувстват в криза и да считат, че усилията им лесно отиват на вятъра. Това кара хората да живеят в рамките на своите чувства, да използват чувствата си, за да правят предположения за Бог, и да анализират и проучват внимателно отношението и искреността на Бог към хората въз основа на повърхностни признаци. Когато това негативно настроение се предаде на другите, те няма как да не се отдалечат от Бог, да не Го разберат погрешно и да се усъмнят в казаното от Бог, като вече не вярват в словата Му. В същото време те вече нямат искреност по отношение на дълга си, не желаят да плащат цена и не желаят да имат никаква преданост. Такова е въздействието на тези негативни забележки върху хората. Какво е последствието от това въздействие? След като чуят тези думи, хората не придобиват поучение, а още по-малко постигат себепознание, не откриват недостатъците си или не стават способни да практикуват истината и да изпълняват дълга си според принципите — те не придобиват нито един от тези положителни резултати. Това въздействие вместо това кара хората да стават все по-негативни, да мислят за отказване от стремежа към истината и повече да нямат решимост в дълга си. Защо са загубили вяра? (Те считат, че нямат надежда за спасение.) Точно така, ти си приел това послание и считаш, че нямаш надежда за спасение, затова не желаеш да полагаш усилия, за да изпълняваш дълга си. Това поведение показва, че не се стремиш искрено към истината, а винаги преценяваш дали Бог е доволен от теб, дали имаш надежда за спасение и дали Бог одобрява изпълнението на дълга ти въз основа на чувства, настроения и догадки. Когато хората преценяват тези неща въз основа на догадки, те нямат голяма мотивация да практикуват истината. Защо това е така? Могат ли хората да преценяват точно Бог, когато Го преценяват въз основа на догадки? Могат ли хората да правят точно догадки за всяка Божия мисъл и идея? (Не.) Умовете на хората са пълни с измамност, сделки, философии за светските отношения, с логиката на Сатана и т.н. Какви са последствията от това, че хората правят догадки за Бог въз основа на тези неща? Това води до усъмняване в Бог, до отдалечаване от Бог и дори до пълна загуба на вяра в Бог. Когато човек напълно изгуби вяра в Бог, в сърцето му неминуемо ще се появи голяма въпросителна за това дали Бог съществува. В този момент времето му на вярващ в Бог ще приключи — той е напълно съсипан. Освен това правилно ли е хората да правят догадки за Бог? Това ли е отношението, което едно сътворено същество трябва да има към Създателя? Очевидно не. Хората не бива да правят догадки за Бог, нито да разсъждават за Божието мислене или за мислите Му за хората. Това само по себе си е погрешно. Хората са заели неправилна гледна точка и позиция.

Хората не бива да се отнасят към Бог с догадки, предположения, съмнение или подозрение, нито да Го преценяват въз основа на човешки мисли и възгледи, философии за светските отношения или академични знания. И така, как трябва да се отнасят хората към Бог? Първо, те трябва да вярват, че Бог е истината. Изискванията на Бог към хората, Неговите намерения към тях, любовта и омразата Му към хората, както и Неговите подредби, мисли и идеи за различните типове хора и т.н. не изискват твоите разсъждения. Тези въпроси имат ясни обяснения и ясни значения в Божиите слова. Ти трябва само да вярваш, да търсиш и след това да практикуваш според Божиите слова — толкова е просто. Бог не иска от теб да преценяваш въз основа на чувства какво възнамерява да направи с теб или как гледа на теб. И така, ти смяташ, че нямаш надежда за спасение — това чувство ли е, или е факт? Дали в Божиите слова се казва това? (Не.) Тогава какво казват Божиите слова? Бог казва на хората как да търсят истината за решения и да намерят пътя за практикуване на истината, когато се сблъскат с някакъв проблем или разкрият покварен нрав. Това потвърждава едно нещо: вярно е, че Бог иска да спаси хората и да преобрази техния покварен нрав. Бог не те мами и това не са празни приказки. Ти мислиш, че нямаш надежда за спасение, но това е само временно настроение, чувство, което се поражда в определена среда. Твоите чувства не представляват Божиите желания или намерения, а още по-малко Неговите мисли, но те не представляват и истината. Следователно, ако живееш според това чувство, ако правиш догадки за Бог въз основа на това чувство, като го използваш, за да замениш Божиите желания, тогава си в голяма грешка и си попаднал в капана на Сатана. Какво трябва да направи човек в тази ситуация? Да не разчита на чувствата. Някои хора казват: „Ако не бива да разчитаме на чувствата, на какво трябва да разчитаме?“. Да се осланяш на всяко твое нещо е безполезно. Човешките чувства не представляват истината. Кой знае как се е породило твоето чувство, откъде наистина е дошло — ако е породено от това, че си бил подведен от Сатана, тогава това е проблемно. Във всеки случай, независимо как се е появило чувството, то не представлява истината. Колкото по-силни са чувствата и интуицията на човека, толкова повече той трябва да търси истината, да дойде пред Бог и да се самоанализира. Човешките чувства и фактите и истината са две различни неща. Могат ли чувствата да ти предоставят истината? Могат ли да те изведат на път за практикуване? Не могат. Само Божиите слова, само истината могат да те изведат на път на практикуване, да ти донесат обрат и да ти открият изход. Следователно това, което трябва да практикуваш, не е да търсиш собствените си чувства — твоите чувства не са важни. Това, което трябва да направиш, е да дойдеш пред Бог, за да потърсиш истината, да разбереш Божиите намерения чрез Неговите слова. Колкото повече разчиташ на чувствата, толкова повече се оказваш без път напред, толкова по-дълбоко изпадаш в негативност и толкова повече вярваш, че Бог е несправедлив, че не те е благословил. Обратното, ако загърбиш тези чувства, за да потърсиш истините принципи, за да видиш кои действия в процеса на изпълнение на дълга ти са нарушили истините принципи, кои действия са извършени според твоята воля и са напълно несвързани с истините принципи, тогава в процеса на търсене ще откриеш, че имаш твърде много собствена воля, твърде много фантазии. Само с прилагането на тази частица искреност ще разкриеш много проблеми: „Аз съм твърде непокорен, твърде своенравен, твърде надменен! Не става въпрос за това, че нямам надежда за спасение. Чувствата ми са неточни. Въпросът е в това, че не приех на сериозно Божиите слова и че не практикувах според истините принципи. Винаги се оплаквам, че Бог не ме благославя, че не ме напътства и че е пристрастен, но всъщност не бях осъзнал, че съм нехаен, своенравен и безразсъден в изпълнението на дълга си — това е моята вина. Сега осъзнах, че Бог не проявява пристрастие. Когато хората не търсят истината или не идват пред Бог, Той вече е добър към тях с това, като не отменя пригодността им да изпълняват даден дълг. Бог вече е много снизходителен в това отношение. Въпреки това аз все още се чувствах изпълнен с оплаквания, дори се карах на Бог и спорех с Него. Преди си мислех, че съм доста добър, но сега виждам, че това изобщо не е така. Каквото и да правех, то не се основаваше на принципи. Това, че Бог не ме дисциплинира, беше Неговата благодат — Той призна малкия ми духовен ръст!“. Чрез такова търсене ще разбереш някои истини и ще можеш да поемеш инициативата да практикуваш активно според истините принципи. Малко по малко ще почувстваш, че имаш някои принципи в постъпките си и в изпълнението на дълга си. В този момент няма ли да се почувстваш много по-спокоен пред съвестта си? „Преди считах, че нямам никаква надежда за спасение, но защо сега това чувство, това осъзнаване, става все по-слабо? Как стана така, че това състояние се промени? Преди си мислех, че нямам никаква надежда. Не беше ли това само негативност, съпротива и борба срещу Бог? Бях твърде непокорен!“. След като се покориш, несъзнателно в процеса на изпълнение на дълга си ще започнеш да разбираш някои принципи и вече няма да се сравняваш с другите. Ще се съсредоточиш само върху това как да избегнеш нехайството и как да изпълняваш дълга си според принципите. Вече няма да считаш несъзнателно, че не можеш да бъдеш спасен, и вече няма да си в капана на това негативно състояние. Ще изпълняваш дълга си според принципите и ще считаш, че връзката ти с Бог е станала нормална. Когато имаш това чувство, ще си помислиш: „Бог не ме е изоставил. Мога да почувствам Божието присъствие и мога да почувствам Божието напътствие и благословии, когато търся Бог, докато изпълнявам дълга си. Най-накрая почувствах, че Бог благославя другите, че благославя и мен и че Бог не проявява пристрастие. Изглежда, че все още имам надежда за спасение. Оказва се, че пътят, по който съм вървял преди, е бил погрешен. Винаги съм отбивал номера и съм извършвал безразсъдни простъпки при изпълнението на дълга си, и дори съм си мислел, че съм добре, щом живея в собствения си малък свят и се възхищавам на себе си. Сега виждам, че това е било голяма грешка! Да живея изцяло в състояние на шумно протестиране и съпротива срещу Бог — нищо чудно, че не получих Божието просветление. Как бих могъл да получа Божието просветление, ако не действам според принципите?“. Виждаш ли, това са два напълно различни начина на практикуване, два напълно различни начина на справяне със собствените идеи, които в крайна сметка водят до различни резултати.

При вярата си в Бог хората не могат да живеят според чувствата си. Чувствата на хората са просто мимолетни настроения — имат ли те нещо общо с техния изход? С фактите? (Не.) Когато хората се отдалечат от Бог, когато живеят в душевно състояние, в което разбират Бог погрешно или Му се съпротивляват, борят се и протестират шумно срещу Него, те изобщо не са под Божията грижа и закрила и вече нямат място за Бог в сърцата си. Когато хората са в подобно състояние, няма как да не живеят според собствените си чувства. Някоя незначителна мисъл може така да ги разтревожи, че да не могат да се хранят или да спят, нечия случайна забележка може да ги потопи в догадки и недоумение и дори един кошмар може да ги направи негативни и да ги накара да разбират Бог погрешно. След като се създаде такъв порочен кръг, хората решават, че всичко е свършено, че са загубили всякаква надежда за спасение, че Бог ги е изоставил и че Бог няма да ги спаси. Колкото повече мислят така и колкото повече изпитват подобни чувства, толкова повече потъват в негативизъм. Истинската причина, поради която хората се чувстват така, е, че не търсят истината и не практикуват според истините принципи. Когато нещо им се случи, хората не търсят истината, не практикуват истината и винаги вървят по своя път, като живеят сред собствената си дребнава хитрост. Те прекарват всеки ден в сравняване с другите и в съревнование с тях, завиждат на всеки, за когото смятат, че ги превъзхожда, и го мразят, и се подиграват и се присмиват на всеки, когото смятат за по-низш от тях, живеят с нрава на Сатана, не постъпват според истините принципи и отказват да приемат съвета на когото и да е. В крайна сметка това ги кара да развиват всякакви заблуди, предположения и преценки и им причинява постоянно безпокойство. А не го ли заслужават? Такива горчиви плодове могат да бъдат добити само от тях самите и наистина си го заслужават. Каква е причината за всичко това? Причината е, че хората не търсят истината, прекалено са надменни и самоправедни, винаги действат според собствените си идеи, все се изтъкват и сравняват с другите, все се опитват да се отличат, винаги отправят неразумни искания към Бог и т.н. Всички тези неща карат хората постепенно да се отдалечават от Бог, да Му се противопоставят, да се съпротивляват срещу Него и да нарушават истината. В крайна сметка те се потапят в мрак и негативност. А в такива моменти хората нямат истинско разбиране за собственото си непокорство и противопоставяне, а още по-невъзможно е да подходят към тези неща с правилно отношение. Вместо това те се оплакват от Бог, разбират Го погрешно и правят предположения за Него. Когато това се случи, хората най-накрая осъзнават, че покварата им е много дълбока и че са твърде проблемни, затова решават, че са от типа, който се противопоставя на Бог, и няма как да не се потопят в негативност. Те са неспособни да се измъкнат. Те вярват в следното: „Бог ме отритва, Бог не ме иска. Твърде съм непокорен и си го заслужавам. Определено Бог вече няма да ме спаси“. Те смятат, че това са все факти. Определят догадките в сърцата си като факти. Решават, че съкровените им предположения са действителност. Който и да разговаря с тях за истината, е безполезно, те не я приемат. Мислят си: „Каква е ползата да вярвам в Бог, щом няма да ме благослови и няма да ме спаси?“. Способни ли са хората още да вярват в Бог, когато пътят на вярата им е стигнал до този етап? Не. Защо вече не могат да продължат? Има един факт. Когато негативизмът на хората достигне определена степен, в която сърцата им са изпълнени със съпротива и оплаквания, а те искат веднъж завинаги да прекъснат връзката си с Бог, то това вече не е нещо толкова просто като това да не се боят от Бог, да не са покорни към Бог и това да не обичат истината и да не приемат истината. А какво е вместо това? В сърцата си те активно избират да се откажат от вярата си в Бог. Смятат, че е срамно пасивно да чакат да бъдат отстранени, че е по-достойно сами да се откажат, и затова поемат инициативата сами да се лишат от шанса си и да сложат край на нещата. Те заклеймяват вярата в Бог като нещо лошо, укоряват истината, че е неспособна да промени хората, и заклеймяват Бог като неправеден и се оплакват, че не ги е спасил: „Толкова съм усърден, търпя много повече несгоди от другите и плащам много по-висока цена от всички останали, изпълнявам дълга си искрено, но въпреки това Бог не ме благослови. Сега ясно виждам, че Бог не ме харесва, че Бог не се отнася еднакво към хората“. Те имат наглостта да превърнат съмненията си за Бог в заклеймяването Му и в богохулство. Могат ли да продължат по пътя на вярата в Бог, когато този факт се установи? Тъй като се бунтуват срещу Бог и Му се противопоставят, не приемат истината и изобщо не се самоанализират, те са съсипани. Не е ли неразумно някой да изостави Бог по собствена инициатива, а след това да се оплаква, че Бог не го благославя и не му показва милост? Всеки сам избира пътя си и сам върви по него, никой не може да го направи вместо него. Ти си този, който е избрал задънена улица, ти си този, който е изоставил Бог и който Го е отхвърлил. От началото до края Бог никога не е казвал, че не те иска, че се е отказал от теб или че отказва да те спаси. Ти си този, който е ограничил Бог въз основа на своите предположения. Ако вярваше истински в Бог и продължаваше да вярваш в Бог, дори ако Той не те искаше, и ако въпреки това би продължил да вярваш в Бог, да четеш словата Му, да приемаш истината и да изпълняваш дълга си нормално, дори Той да те мразеше, кой би могъл да те ограничи или да те спре? Нима всичко не зависи от твоя собствен избор и стремеж? На теб самия ти липсва вяра, но въпреки това се обръщаш, за да се оплакваш от Бог. Това е неразумно. Ти не поддържаш връзката си с Бог и настояваш да я унищожиш. Щом има разрив, може ли тя да бъде възстановена? Счупеното огледало трудно се възстановява, а дори да се възстанови, пукнатината ще остане. Сега, след като връзката се е разпаднала, тя никога не може да бъде възстановена в първоначалното си състояние. Така че, независимо от това с каква среда се сблъскват в хода на вярата си в Бог, хората трябва да се научат да се покоряват и да търсят истината — само тогава могат да останат непоколебими. Ако искаш да следваш Бог до края на пътя, от решаващо значение е да се стремиш към истината. Независимо дали при изпълнението на дълга си, или при изпълнението на каквото и да било друго, разбирането на истините принципи и тяхното практикуване и прилагане е от съществено значение, защото именно чрез процеса на разбиране на истината и практикуването в съответствие с истините принципи опознаваш Бог, разбираш Бог и Го възприемаш, схващаш Божиите намерения и постигаш съответствие с Него, придобиваш възприемане и приемане на Божията същност. Ако не прилагаш истините принципи на практика, а просто действаш или изпълняваш дълга си според собствената си воля, никога няма да влезеш в съприкосновение с истината. Какво означава никога да не влезеш в съприкосновение с истината? Това означава, че никога няма да влезеш в съприкосновение с Божието отношение към всичко, с Неговите изисквания или мисли. А още по-малко вероятно е да влезеш в съприкосновение с Божия нрав и с Божията същност, разкрити в Неговото дело. Ако не успееш да влезеш в съприкосновение с тези факти от Божието дело, твоето възприемане на Бог завинаги ще бъде ограничено до човешките фантазии и представи. То ще остане в сферата на фантазиите и представите и никога няма да е съобразено със същността и истинския нрав на Бог. По този начин няма да си способен да постигнеш истинско възприемане на Бог.