3. Словесни престрелки

В църквата има и друг тип хора — този тип хора особено много обичат да се оправдават. Ако например са направили или казали нещо нередно, те се страхуват, че другите може да имат лошо мнение за тях и че това ще се отрази на имиджа им в очите на мнозинството, затова се оправдават и обясняват въпроса по време на събиранията. Целта на обяснението им е да попречат на хората да си съставят лошо мнение за тях, затова влагат много усилия и мисли в това отношение, като разсъждават по цял ден: „Как мога да изясня този въпрос? Как мога да го обясня ясно на този човек? Как мога да опровергая лошото мнение, което си е съставил за мен? Днешното събиране е добра възможност да поговорим по този въпрос“. На събирането той казва: „Това, което направих миналия път, не беше с цел да нарани или да разобличи някого. Намерението ми беше добро, то беше да помогна на хората. Но някои хора винаги ме разбират погрешно, винаги искат да ме нарочват и винаги мислят, че съм алчен и амбициозен и че моята човешка природа е лоша. А всъщност аз изобщо не съм такъв, нали? Не съм правил или казвал подобни неща. Когато съм говорил за някого, който не присъства, не съм му създавал умишлено неприятности. Когато хората са извършили лоши неща, как може да не позволяват на другите да говорят за това?“. Те казват много неща, като едновременно се оправдават и се защитават, и същевременно разобличават доста от проблемите на другата страна, и всичко това с цел да се разграничат от въпроса, да накарат всички да повярват, че това, което са разкрили, не е покварен нрав и че те нямат лоша човешка природа или че не изпитват ненавист към истината, а още по-малко че имат злостни намерения, а вместо това считат, че са добронамерени, че добрите им намерения често не се разбират и че те често са заклеймявани заради погрешните разбирания на другите. Както явно, така и скрито, думите им карат слушателите да считат, че те са невинни и че хората, които са смятали, че те грешат и че са лоши, са злите хора и са онези, които не обичат истината. След като чуе това, другата страна разбира: „Смисълът на думите ти не е ли да кажеш, че нямаш покварен нрав? Не е ли това само за да може да изглеждаш добър? Не е ли това просто непознаване на себе си, неприемане на истината, неприемане на фактите? Добре, не приемаш тези неща, но защо си ме нарочил? Аз не съм имал намерение да те нарочвам, нито съм искал да те нападна. Можеш да си мислиш, каквото си искаш. Какво общо има това с мен?“. И така, той не може да се сдържи и казва: „Когато някои хора се сблъскат с незначителен проблем, когато понесат малко несправедливо отношение или болка, не са готови да приемат това и искат да се оправдават и да се обясняват. Винаги се опитват да се разграничат от проблема, винаги искат да се правят на добри, да излъскат имиджа си. Те не са такъв тип хора, така че защо се опитват да изглеждат добри, да се представят за съвършени? Освен това аз разговарям за истината, никого не държа под прицел, нито мисля да нападам или да отмъщавам на някого. Нека хората си мислят каквото си искат!“. Тези двама души разговарят ли за истината? (Не.) И така, какво правят те? Едната страна казва: „Направих тези неща в името на църковното дело. Не ме интересува какво мислиш ти“. Другата казва: „Когато човек действа, Небето гледа. Бог знае мислите на хората. Не си мисли, че само защото имаш известна добра воля, способности и красноречие и не вършиш лоши неща, Бог няма да те проучи внимателно. Не си мисли, че ако скриеш дълбоко мислите си, Бог не може да ги види. Всички братя и сестри могат да ги видят — да не говорим за Бог! Нима не знаеш, че Бог проучва внимателно дълбините на човешките сърца?“. За какво спорят двамата? Едната страна полага огромни усилия да се оправдае, да се оневини, не иска другите да имат лошо впечатление за нея, докато другата страна настоява да не се примирява с това, да не позволява на този човек да се изкарва добър и едновременно с това цели да го разобличи и да го заклейми чрез порицания. На пръв поглед тези двамата не се ругаят директно един друг и не се разобличават директно, но речта им е целенасочена: едната страна се опитва да попречи на другата да я разбере погрешно и изисква да изчисти името си, докато другата страна отказва да направи това и вместо това настоява да постави етикет на другия човек и да го заклейми, като изисква неговото признание. Този разговор нормално общение за истината ли е? (Не е.) Дали това е разговор, основан на съвестта и разума? (Не.) Тогава какво е естеството на този вид разговор? Дали той представлява впускане във взаимни нападки? (Да.) Дали този, който оправдава себе си, разговаря за това как може да приема нещата от Бог, да опознае себе си и да намери принципите, които трябва да се практикуват? Не, той се оправдава пред другите. Той иска да поясни своите мисли, гледни точки, намерения и цели пред другите, да се обясни пред другата страна и да я накара да изчисти името му. Освен това той иска да отрече разобличаването и заклеймяването му от другата страна и независимо дали това, което другата страна казва, е съобразено с фактите или с истината, щом не го признава или не е готова да го приеме, тогава според него това, което казва другата страна, е погрешно, и той иска да го поправи. А другата страна не желае да изчисти името му и вместо това го разобличава, като го принуждава да приеме заклеймяването му. Едната страна не е готова да приеме, а другата страна настоява да я накара да приеме, което води до нападки помежду им. Естеството на този вид диалог е естество на впускане във взаимни нападки. И така, какво е естеството на този вид нападки? Характеризира ли се този разговор с взаимно отричане, с взаимни оплаквания и с взаимно заклеймяване? (Да.) Тази форма на диалог среща ли се и в църковния живот? (Да.) Всички тези видове разговори са словесни престрелки.

Защо този вид диалози се наричат словесни престрелки? (Защото хората, които участват в тях, спорят за правилно и грешно и никой не се опитва да опознае себе си, и никой не придобива нищо. Те просто упорито се занимават с този въпрос и диалозите са безсмислени.) Тези хора просто говорят много и хабят цялата си енергия за това да спорят кой е прав или кой греши, кой е изключителен или непълноценен. Спорят непрекъснато, без някога да има победител, и след това продължават да спорят. В крайна сметка какво придобиват от това? Дали е разбиране на истината, дали е разбиране на Божиите намерения? Дали е способността да се покаят и да приемат Божията внимателна проверка? Дали е способността да приемат нещата от Бог и да се опознаят по-добре? Те не придобиват нищо от това. Тези безсмислени спорове и тези диалози за правилно и грешно са словесни престрелки. По-просто казано, словесните престрелки са напълно безсмислени разговори, в които всичко казано е безсмислица, нито една дума не е поучителна или полезна за другите, а по-скоро всички изречени думи са обидни и произлизат от човешката воля, от избухливостта, от умовете на хората и, разбира се, в още по-голяма степен от покварения им нрав. Всяка изречена дума е в името на собствените интереси, на собствения имидж и репутация, а не за поучаване или помагане на другите, не за собственото разбиране на някои аспекти на истината или за разбиране на Божиите намерения, и, разбира се, не е в името на обсъждането на това кой от видовете покварен нрав е разобличен в Божиите слова, дали поквареният им нрав съответства на Божиите слова или дали разбирането на човека е правилно. Колкото и приятно, искрено или благочестиво да звучат тези безсмислени собствени оправдания и обяснения, всички те са словесни престрелки, взаимни нападки и осъждания, които не носят полза нито на другите, нито на себе си. Те не само вредят на другите и засягат нормалните междуличностни взаимоотношения, но пречат и на собственото си житейско израстване. Накратко казано, независимо от оправданията, намеренията, отношението, тона или използваните средства и техники, щом става въпрос за произволно осъждане и заклеймяване на другите, всички тези думи, методи и т.н. попадат в категорията нападки срещу другите, всички те са словесни престрелки. Широк ли е този обхват? (Доста е широк.) И така, когато се сблъскате с нападки, осъждания и заклеймявания от страна на хората, можете ли да се въздържите да не се впуснете в поведение, при което нападате и заклеймявате другите? Как трябва да практикувате, когато се сблъскате с такъв вид ситуации? (Трябва да се смирим пред Бог чрез молитва. Тогава в сърцата ни вече няма да има омраза.) Щом човек е разбиращ и разумен, щом може да се смири пред Бог и да Му се помоли, и да приеме истината, той може да контролира намеренията и желанията си и тогава може да достигне до ниво, на което нито да осъжда, нито да напада другите. Щом намерението и целта на някого не е да дава воля на личната си злоба или да търси отмъщение и със сигурност не е да напада другата страна, а вместо това неволно наранява другата страна, защото не разбира истината или я разбира твърде повърхностно, и защото донякъде е глупав и невеж или своенравен, тогава с помощта и подкрепата на другите и общение с тях, след като разбере истината, речта му ще стане по-точна, както и оценките и възгледите му за другите, и той ще може да се отнася правилно към покварения нрав, разкриван от другите хора, и към грешните им действия, като по този начин постепенно ще намали нападките към другите и преценките си за тях. Ако обаче човек винаги живее в рамките на своя покварен нрав, ако търси възможности да отмъсти на всеки, който му е неприятен или който го е засегнал или му е навредил преди това, ако винаги таи такива намерения и изобщо не търси истината, ако не се моли на Бог и не се уповава на Него, тогава той е способен да напада другите по всяко време и на всяко място, а това трудно може да се преодолее. Непреднамереното нападане на другите се преодолява лесно, за разлика от умишленото и преднамереното нападане. Ако от време на време и непреднамерено човек напада и съди другите чрез други хора, които разговарят за истината, за да го подкрепят и да му помогнат, той ще е способен да промени курса си, щом разбере истината. Ако обаче някой постоянно се стреми да отмъсти и да даде воля на личната си злоба, ако винаги иска да измъчва или да унижава другите и ги напада с такива намерения, което може да се почувства и види от всички хора, тогава това поведение се превръща в прекъсване и смущаване на църковния живот. То изцяло представлява умишлено прекъсване и смущаване. Затова е трудно да се промени този нрав на нападане на другите.

Сега разбирате ли как трябва да се разреши въпросът с нападането и заклеймяването на другите? Има само един начин — човек трябва да се моли на Бог и да се уповава на Него, и тогава омразата му постепенно ще изчезне. Има главно два типа хора, които могат да нападат другите. Единият тип са онези, които говорят, без да мислят, които са откровени и груби и които може да кажат някои обидни неща, когато считат хората за неприятни. В повечето случаи обаче те не нападат хората умишлено или преднамерено — просто не могат да се въздържат, просто това е техният нрав и те неволно се впускат в нападки срещу други хора. Ако бъдат кастрени, могат да го приемат, и затова не са зли хора и не са цел за изчистване. Но злите хора не приемат да бъдат кастрени и често предизвикват прекъсвания и смущения в църковния живот, често нападат и осъждат другите, нахвърлят се срещу тях и им отмъщават и ни най-малко не приемат истината. Те са зли хора и църквата трябва да се заеме именно с тях и трябва да ги изчисти. Защо трябва да се заеме с тях и да ги изчисти? Ако се съди по тяхната природа същност, тяхното поведение, при което нападат другите, не е непреднамерено, а е умишлено. Това е така, защото тези хора имат злонамерена човешка природа — никой не може да ги обиди или критикува и ако някой каже нещо, което случайно ги нарани малко, те ще мислят как да намерят възможности да си отмъстят — и така, такива хора са способни да се впускат в нападки срещу другите. Това е един от типовете хора, с които църквата трябва да се заеме и които трябва да изчисти. Всеки, който се впуска във взаимни нападки и словесни престрелки — без значение от коя страна е, дали напада активно или пасивно — щом участва в този вид нападки, той е зъл човек със зловещи намерения, който ще измъчва другите при най-малкото неодобрение. Такива хора причиняват сериозни прекъсвания и смущения на църковния живот. Те са тип зли хора в църквата. По-безобидните случаи могат да се разрешат чрез изолиране на въпросния човек за размишление. При по-сериозни случаи въпросният човек трябва да бъде премахнат или отлъчен. Това е принципът, който водачите и работниците трябва да разберат по отношение на справянето с този въпрос.

Въз основа на това общение сега разбирате ли какво означава да нападаш другите? Можете ли да го разпознаете? След като дам определение за нападане, някои хора си мислят: „С такова широко определение за нападане на другите, кой ще се осмели да говори в бъдеще? Никой от нас, хората, не разбира истината, така че само да си отворим устата, това ще доведе до нападане на другите, което е ужасно! В бъдеще просто трябва да ядем храна, да пием вода и да мълчим, да запечатаме устата си и да не говорим небрежно от момента, в който се събудим сутринта, за да избегнем да нападаме другите. Това би било прекрасно и дните ни ще бъдат много по-спокойни“. Правилен ли е този начин на мислене? Да запечаташ устата си не разрешава проблема. Същността на проблема с нападането на другите е проблем на сърцето на човека, той се дължи на покварения му нрав и не е проблем на устата. Това, което хората казват с устата си, се управлява от покварения им нрав и от мислите им. Ако човек се справи с покварения си нрав и наистина разбере някои истини, ако речта му също стане донякъде принципна и премерена, тогава проблемът с това, че напада другите, ще бъде частично решен. Разбира се, в рамките на църковния живот, за да могат хората да имат нормални междуличностни взаимоотношения и да не се впускат във взаимни нападки или словесни престрелки, е необходимо те често да идват пред Бог в молитва, да се молят за Божието напътствие и да бъдат смирени пред Бог с благочестиви сърца, които изпитват глад и жажда за праведност. По този начин, когато някой неволно каже нещо, което те наранява, сърцето ти може да се смири пред Бог, да не натякваш и да не искаш да спориш с другия човек, а още по-малко да се защитаваш и оправдаваш. Вместо това ще го приемеш от Бог, ще благодариш на Бог, че ти е дал добра възможност да опознаеш себе си, ще Му благодариш, че ти е позволил да осъзнаеш, че все още имаш такъв и такъв проблем чрез думите на другите. Това е добра възможност да опознаеш себе си, това е Божия благодат и ти трябва да я приемеш от Бог. Не бива да таиш негодувание към човека, който те е наранил, нито да изпитваш отвращение и омраза към човека, който неволно е посочил твоите грешки или е разобличил твоите недостатъци, съзнателно или неволно да го избягваш или да използваш всевъзможни начини да му отмъстиш. Нито един от тези подходи не е богоугоден. Идвай често пред Бог да се молиш и след като сърцето ти се успокои, ще си способен да се отнасяш правилно към това, когато други хора неволно те наранят, ще си способен да проявяваш към тях толерантност и търпение. Ако някой те нарани умишлено, какво трябва да направиш? Как би подходил към това — би ли спорил с него от избухливост, или би се смирил пред Бог и би потърсил истината? Разбира се, без да е необходимо Аз да го казвам, всички вие определено знаете кой начин на навлизане е правилният избор.

В църковния живот е много трудно да се избегнат взаимните нападки и словесните престрелки, като се разчита на човешката сила, на човешкия самоконтрол и на човешкото търпение. Независимо колко добра е човешката ти природа, колко внимателен и добър си ти или колко си великодушен, неизбежно ще се сблъскаш с някои хора или неща, които накърняват твоето достойнство, почтеност и т.н. В ума си трябва да имаш принцип как да се справяш с този вид проблеми и как да се отнасяш към тях. Ако подходиш към тях с избухливост, това е много лесно: те те проклинат и ти ги проклинаш, те те нападат и ти ги нападаш, зъб за зъб, око за око, като им връщаш всичко, с което ти се нахвърлят, като използваш същите методи и защитаваш достойнството, почтеността и имиджа си. Това се постига много лесно. В сърцето си обаче трябва да претеглиш дали този метод е препоръчителен, дали е полезен както за теб, така и за другите, и дали е богоугоден. Често когато хората не са разбрали същността на този въпрос, първата им мисъл е: „Той не показва милост към мен, така че защо аз трябва да му показвам милост? Той не проявява никаква любов към мен, така че защо аз трябва да се отнасям с любов към него? Той не проявява търпение към мен и не ми помага, така че защо аз трябва да проявявам търпение към него или да му помагам? Той е груб с мен, и аз ще постъпя зле с него. Защо да не бъде зъб за зъб, око за око?“. Това са първите мисли, за които се сещат хората. Но когато наистина действаш по такъв начин, чувстваш ли се вътрешно спокоен или си неспокоен и ти е болно? Когато наистина избереш това, какво придобиваш? Какво получаваш? Много хора са преживели това, че когато наистина действат по този начин, се чувстват вътрешно неспокойни. Разбира се, за повечето хора това не е въпрос на гузна съвест, а още по-малко е безпокойство, причинено от чувството, че са длъжници на Бог. Хората не притежават такова ниво на духовен ръст. Какво предизвиква това безпокойство у тях? То произтича от омразата на хората, от оспорването на тяхното достойнство и почтеност, когато са обидени, както и от болката, която изпитват, и от изблиците на ярост, омраза, ропот и възмущение, които се пораждат в сърцата им, след като бъдат словесно провокирани — всичко това кара хората да се чувстват неспокойни. Какви са последиците от това безпокойство? Веднага след като го почувстваш, ще започнеш да обмисляш какъв език да използваш, за да се справиш с този човек, как да използваш законни и разумни средства, за да го унижиш, да му покажеш, че имаш достойнство и почтеност и че не може лесно да те тормози. Когато се чувстваш неспокоен, когато изпитваш омраза, това, за което мислиш, не е да проявиш търпение и толерантност към този човек, да се отнесеш към него правилно или други положителни неща, а по-скоро всичките негативни неща като ревност, отвращение, ненавист, враждебност, омраза и заклеймяване, до такава степен, че го проклинаш безброй пъти в сърцето си и независимо от времето — дори докато се храниш или спиш — мислиш как да му отмъстиш и си представяш как ще се справиш с него и как ще действаш в такива ситуации, ако те нападне или заклейми и т.н. По цял ден разсъждаваш как да натриеш носа на другия човек, как да дадеш воля на обидата и омразата си и да го накараш да отстъпи пред теб, да се страхува от теб и да не смее да те провокира отново. Често мислиш и за това как да дадеш урок на другия човек, за да му покажеш колко си силен. Когато се появят такива мисли и когато въображаемите сценарии се повтарят многократно в съзнанието ти, смущенията и последствията, които те предизвикват, са неизмерими. Щом изпаднеш в състояние да се впускаш в словесни престрелки и взаимни нападки, какви са последствията? Лесно ли е тогава да бъдеш смирен пред Бог? Не забавя ли това навлизането ти в живота? (Да, така е.) Това е въздействието върху човека от избирането на грешния начин за справяне с нещата. Ако избереш правилния път, когато някой говори по начин, който накърнява имиджа или гордостта ти или оскърбява почтеността и достойнството ти, можеш да избереш да бъдеш толерантен. Няма да се впускаш в спорове с него, няма да използваш всякакъв език или преднамерено да се оправдаваш, да опровергаваш и да нападаш другата страна, което поражда омраза у теб. Каква е същността и значението на това да бъдеш толерантен? Ти си казваш: „Някои от нещата, които каза, не са съобразени с фактите, но такива са всички хора, преди да разберат истината и да постигнат спасение, и аз някога бях такъв. Сега, след като разбирам истината, не вървя по пътя на невярващите да споря кое е правилно и кое е грешно или да се занимавам с философията на противоборството — избирам толерантността и отношението към другите с любов. Някои от нещата, които каза, не са съобразени с фактите, но аз не им обръщам внимание. Приемам това, което мога да разпозная и възприема. Приемам го от Бог и го представям пред Бог в молитва, като Го моля да създаде обстоятелства, които да разкрият моя покварен нрав, да ми позволят да опозная същността на този покварен нрав и да имам възможност да започна да се занимавам с тези проблеми, постепенно да ги преодолявам и да навляза в истината реалност. Относно това кой ме наранява с думите си и дали нещата, които казва, са правилни или не, или какви са намеренията му, от една страна практикувам разпознаването им, а от друга — ги търпя“. Ако този човек е някой, който приема истината, можеш да седнеш и да разговаряш с него спокойно. Ако не е, ако е зъл човек, тогава не му обръщай внимание. Изчакай, докато се прояви в достатъчна степен и всички братя и сестри го разпознаят напълно, ти също, а водачите и работниците са на път да го премахнат и да се справят с него — тогава е настъпил моментът, в който Бог да се заеме с него и, разбира се, ти също ще се почувстваш добре. Пътят, който трябва да избереш обаче, съвсем не е да се впускаш в словесни престрелки със зли хора или да спориш с тях и да се опитваш да се оправдаваш. Вместо това пътят е да практикуваш според истините принципи винаги, когато нещо се случи. Независимо дали става въпрос да се справяш с хора, които са те наранили, или с онези, които не са те наранили и са ти полезни, принципите на практикуване трябва да са едни и същи. Когато избереш този път, ще има ли омраза в сърцето ти? Може би ще има малко неудобство. Кой не би се почувствал неудобно, когато достойнството му е накърнено? Ако някой твърди, че не се чувства неудобно, това би било лъжа, би било измамно, но ти можеш да издържиш и да понесеш това изпитание в името на практикуването на истината. Когато избереш този път, ще имаш чиста съвест, когато отново дойдеш пред Бог. Защо съвестта ти ще бъде чиста? Защото ще си наясно, че думите ти не произтичат от избухливост, че не влизаш в спорове с другите до почервеняване заради собствените си егоистични желания, а че вместо това въз основа на възприемането на истината следваш Божия път и вървиш по собствения си път. Ще си напълно наясно в сърцето си, че пътят, който си избрал, се ръководи от Бог и се изисква от Бог, и затова вътрешно ще се чувстваш доста спокоен. Когато имаш такова спокойствие, дали омразата и личната неприязън между теб и другите ще те смущават? (Не.) Когато наистина се избавиш и доброволно избереш положителния път, сърцето ти ще бъде смирено и спокойно. Вече няма да си смущаван от обида, омраза и отмъстителни мисли и кроежи, заедно с други неща, които се дължат на избухливост. Пътят, който си избрал, ще ти донесе спокойствие и смирено сърце, а онези неща, които се дължат на избухливостта, вече няма да могат да те смущават. Когато вече не могат да те смущават, ще продължиш ли да мислиш за начини да нападаш онези, които те нараняват с думите си, или да се впускаш в словесни престрелки с тях? Няма да продължиш. Разбира се, понякога у теб ще се появяват избухливост, импулсивност и негодувание поради малкия ти духовен ръст или поради някакви специални условия. Твоята решителност, твоята решимост и твоята воля да практикуваш истината обаче ще попречат на тези неща да тревожат сърцето ти. С други думи, тези неща няма да могат да те смущават. Ти все още може да имаш изблици на избухливост, като например да си мислиш: „Той постоянно ми създава трудности. Трябва някой ден да си поговоря с него и да го попитам защо винаги ме държи под прицел и винаги ми вгорчава живота. Трябва да го попитам защо винаги ме гледа отвисоко и ме обижда“. Понякога може да имате такива мисли. След като помислите още малко обаче, ще осъзнаете, че те са погрешни и че ако постъпвате по този начин, бихте предизвикали недоволството на Бог. Когато се появят такива мисли, бързо се върни пред Бог, за да обърнеш това състояние, така че тези погрешни мисли да не те завладеят. Впоследствие в теб ще започнат да се появяват някои положителни неща — например себепознание, както и известно просветление и озарение, които Бог ти дава, които ще ти позволят да разпознаваш хората и да прозреш нещата — и, без да го осъзнаваш, тези положителни неща ще те накарат да разбереш истината реалност и да навлезеш в по-голяма степен в нея. В този момент съпротивата ти, т.е. „антителата“, които отблъскват омразата, егоистичните желания и избухливостта, ще става все по-силна, а духовният ти ръст ще става все по-голям. Онези неща, които се дължат на избухливостта, вече няма да могат да те контролират. Макар че понякога е възможно да имаш някои неправилни мисли, идеи и импулси, тези неща бързо ще изчезнат, ще бъдат отстранени и изкоренени от твоята съпротива и от твоя духовен ръст. В този момент в теб ще са взели връх положителните неща, реалността на истината и Божиите слова. Когато тези положителни неща вземат връх, ти вече няма да се влияеш от външни хора, събития и неща. Твоят духовен ръст ще порасне, състоянието ти все повече ще се нормализира и вече няма да живееш според покварен нрав и да се развиваш в порочен кръг, вследствие на което духовният ти ръст непрекъснато ще расте.

Когато сте в църквата или сред група хора, е полезно, ако можете да изберете да сте толерантни и търпеливи и да предпочетете правилния път на практикуване, когато се сблъскате с лични нападки, които накърняват достойнството и почтеността ви. Може да не виждаш тази полза, но когато преживееш подобно събитие, несъзнателно ще откриеш, че Божиите изисквания към хората и пътят, който Той им предоставя, са една светла улица и са истинска и жива пътека, че те дават възможност на хората да придобият истината и са им полезни, и че те са най-смисленият път. Когато си сред група хора, особено когато си в църковния живот, можеш да преодолееш различни изкушения и съблазни. Когато някой злонамерено те напада и наранява или умишлено се стреми да ти отмъсти и да даде воля на омразата си срещу теб, от решаващо значение е да си способен да подходиш към това според истините принципи и да практикуваш според тях. Тъй като Бог мрази покварения нрав на хората, Той им казва да не подхождат с избухливост към нещата, с които се сблъскват, а да бъдат смирени пред Бог и да търсят истината и Божиите намерения, след което да разберат наистина какви са Божиите изисквания към хората. Човешкото търпение е ограничено, но разбере ли истината, човек ще има принципи за своето търпение и то ще може да се превърне в движеща сила и в помагало за този човек да практикува истината. Ако обаче човек не обича истината, ако обича да спори за правилно и грешно, да напада другите и ако е склонен да живее в рамките на своята избухливост, когато бъде нападнат, той ще бъде склонен да се впуска в словесни престрелки и взаимни нападки. Това носи вреда на всички участници и не предоставя никакво поучаване или помощ на никого. Когато някой се впуска във взаимни нападки и словесни престрелки, след това е изтощен, крайно уморен, и двете страни са наранени. Те изобщо не са способни да получат каквито и да било истини и в крайна сметка не придобиват нищо. Остава само омразата и намерението да отмъстят, когато получат възможност. Това е неблагоприятният резултат, който взаимните нападки и словесните престрелки в крайна сметка носят на хората.