2. Взаимно разобличаване и взаимни нападки

На някои хора им липсва способност за възприемане на Божието слово и те не знаят как да разговарят за своето разбиране за преживяване на Божието слово. Те умеят само да свързват Божиите слова, които разобличават хората, с други хора. Затова, когато разговарят за истината в Божиите слова, винаги имат лични мотиви. Винаги искат да се възползват от възможността да разобличават и да нападат другите, което предизвиква тревога в църквата. Ако онези, които са разобличени, могат да се отнасят правилно към тези ситуации, да разбират, че те идват от Бог, и да се научат на покорство и търпение, няма да има никакви спорове. Неизбежно е обаче някой да се почувства предизвикан, когато чуе, че другите разговарят за неговите проблеми и ги разобличават. Той си мисли: „Защо след като четеш Божиите слова, не споделяш разбирането си за преживяването им или не говориш за себепознанието си, а вместо това нападаш и ме критикуваш само мен? Неприятен ли съм ти? В Божиите слова вече е изяснено, че имам покварен нрав — наистина ли е необходимо да го казваш? Аз може да имам покварен нрав, но нима ти нямаш такъв? Винаги ме критикуваш, наричаш ме измамен, но и на теб не ти липсва лукавство!“. Изпълнени с негодувание и ропот, те биха могли да проявят търпение веднъж или два пъти, но след като мине време и недоволството им се натрупа, избухват. А щом избухнат, това е катастрофално. Те казват: „Когато някои хора действат и говорят, външно се преструват, че са много честни и открити, но в действителност са пълни с всякакви кроежи и винаги заговорничат срещу другите. Никой не може да схване мислите или намеренията им, когато разговаря с тях. Те са измамни хора. Когато срещнем такива хора, не можем да говорим или да взаимодействаме с тях. Те са твърде плашещи. Ако не внимаваш, ще попаднеш в капана им и ще бъдеш измамен и използван от тях. Такива хора са най-злите, от типа, който Бог ненавижда и от който се отвращава най-много. Те трябва да бъдат хвърлени в бездната, в езерото от огън и жупел!“. След като чува това, другият човек си мисли: „Ти имаш покварен нрав, но не позволяваш на другите хора да те разобличат? Толкова си надменен и самоправеден, затова ще намеря друг пасаж от Божиите слова, за да те разоблича, и ще видя какво ще кажеш тогава!“. Другият човек става още по-гневен, след като е разобличен, и си мисли: „Значи няма да оставиш това да отшуми, нали? Все още няма да се избавиш от това, а? Ти просто не ме харесваш и смяташ, че имам покварен нрав, нали? Добре, тогава и аз ще те разоблича!“. И така, той казва: „Някои хора просто са антихристи. Те обичат статуса и похвалите на другите, обичат да ги поучават, да използват Божиите слова, за да разобличават и да заклеймяват другите, да карат другите хора да си мислят, че те самите нямат покварен нрав. Всички те са толкова надути и си мислят, че са станали светци, но не са ли просто мръсни демони? Не са ли просто сатани и зли духове? Какво представляват антихристите? Антихристите са сатани!“. В колко кръга се е сражавал? Има ли победител? (Не.) Казал ли е нещо поучително за другите? (Не.) И така, какви са тези думи? (Осъждания, заклеймявания.) Това са осъждания. Той говори безразсъдно, без да се съобразява с действителната ситуация или с фактите, произволно съди и заклеймява другите, дори ги проклина. Има ли фактическо основание да нарече другия човек антихрист? Какви злодеяния и проявления на антихрист показа този човек? Поквареният му нрав достига ли нивото на същността на антихриста? Когато Божиите избраници го чуят да разобличава другия човек, ще сметнат ли, че това е обективно и вярно? Има ли някаква доброта или добри намерения в думите, изречени от тези двама души? (Не.) Дали целта им е да помогнат на другия да опознае себе си и да му дадат възможност да се отърве от покварения си нрав и да навлезе в истината реалност възможно най-бързо? (Не.) Тогава защо правят това? За да дадат воля на личната си злоба, да нападат другата страна и да ѝ отмъстят, затова произволно я обвиняват в нещо, което изобщо не съответства на фактите. Те не се оценяват точно и не се окачествяват един друг въз основа на Божиите слова и на разкриванията и същността на другия човек, а използват Божиите слова, за да се нападат взаимно, да си отмъщават и да дават воля на личната си злоба. Те изобщо не разговарят за истината. Това е сериозен проблем. Винаги се хващат за неща, свързани с другия човек, за да го нападат и заклеймяват за надменния му нрав — това отношение е зловещо и злонамерено и то определено не е добронамерено разобличаване. Впоследствие то води само до взаимна враждебност и омраза. Ако разобличаването се извършва с нагласата да се помага на другите от любов, хората могат да почувстват това и могат да се отнесат правилно към него. Но ако някой се възползва от надменния нрав на друг човек, за да го заклеймява и напада, това е единствено с цел да напада този човек и да го измъчва. Всеки има надменен нрав, така че защо винаги да се критикува един и същи човек? Защо винаги да се съсредоточава върху един човек и не го оставя на мира? Непрекъснато да разобличава надменния нрав на този човек — наистина ли целта му е да му помогне да се отърве от този нрав? (Не.) Тогава каква е причината за това? Причината е, че счита другия човек за неприятен, затова търси възможности да го напада и да си отмъщава, и винаги иска да го измъчва. Следователно, когато казва, че другият човек е антихрист, Сатана, дявол, измамен и зловещ човек, това почива ли на факти? Може малко и да се докосва до фактите, но целта му да каже тези неща не е да помогне на другия човек или да разговаря за истината, а да даде воля на личната си злоба и да си отмъсти. Той се е измъчвал и затова иска да си отмъсти. Как си отмъщава? Като разобличава другия човек, заклеймява го, нарича го дявол, Сатана, зъл дух, антихрист — лепва му възможно най-ужасния етикет и възможно най-тежкото обвинение. Това не е ли произволно осъждане и заклеймяване? Намерението, целта и мотивацията и на двете страни, които казват тези неща, не е да помогнат на другия човек да опознае себе си и да изкорени покварения си нрав, още по-малко да му помогне да навлезе в реалността на Божието слово или да разбере истините принципи. Вместо това те се опитват да нападат и да нанесат удар на другия човек, да го разобличат, за да могат да постигнат целта си — да дадат воля на личната си злоба и да си отмъстят. Това е впускане във взаимни нападки и словесни престрелки. Въпреки че този метод за нападане на другите хора може да изглежда по-основателен от взаимното разобличаване на недостатъците и да свързва Божиите слова с другия човек, за да каже, че той има покварен нрав и че е дявол и Сатана, и че на пръв поглед изглежда доста духовен, естеството на тези два метода е едно и също. Нито един от тези методи не е насочен към общение за Божието слово и за истината в рамките на нормалната човешка природа, а е насочен към безотговорно и произволно осъждане, заклеймяване и проклинане на другия човек въз основа на лични предпочитания и впускане в лични нападки. Диалози от такова естество също предизвикват прекъсвания и смущения в църковния живот и пречат и вредят на навлизането в живота на Божиите избраници.

Какво трябва да направите, когато се сблъскате с двама души, които се впускат във взаимни нападки, като разобличават покварения нрав на другия? Трябва ли да ударите по масата и да им изнесете лекция? Трябва ли да излеете кофа студена вода върху тях, за да ги охладите и да ги накарате да осъзнаят, че са некоректни, и че трябва да се извинят един на друг? Могат ли тези методи да разрешат проблема? (Не.) Тези двама души винаги се карат на всяко събиране и след края на всяко събиране се подготвят за следващата кавга. Вкъщи те търсят Божии слова и основания, които да използват в нападките си, дори пишат чернови и измислят как да нападнат другата страна, кои нейни аспекти да атакуват, как да я съдят и заклеймяват, какъв тон да използват и кои Божии слова да използват, за да започнат най-убедителна атака и заклеймяване. Те търсят и различни духовни термини и използват различни методи на изразяване, за да заклеймят и да нападнат другата страна, да ѝ попречат да промени ситуацията, като се стремят да я повалят в следващата схватка така, че да е невъзможно тя да се изправи отново. Всички тези модели на поведение спадат към впускането във взаимни нападки и словесни престрелки. Лесно ли се разрешават такива проблеми? Ако след като са получили съвет, помощ и общение за истината от мнозинството хора, те все още не се покайват и не променят курса си — т.е. при среща спорят и се ругаят един друг, не слушат ничии съвети и не приемат, когато някой разговаря за истината или ги кастри — какво трябва да се направи тогава? С това е лесно да се справите: те трябва да бъдат изчистени. Няма ли това да разреши проблема? Не е ли лесно това? Необходимо ли е да продължавате да разговаряте с тях? Необходимо ли е да продължавате да им помагате с любов? Кажете Ми, уместно ли е с любов да проявявате толерантност и търпение към такива хора? (Не е уместно.) Защо не е уместно? (Те не приемат истината — няма смисъл да разговаряме с тях.) Правилно, те не приемат истината. Участват в събирания само за да се впускат в словесни престрелки. Не вярват в Бог, за да се стремят към истината, а просто обичат да се впускат в словесни престрелки. Това разкриване и проявление на нормална човешка природа ли е? Притежават ли те рационалността, която нормалната човешка природа трябва да притежава? (Не.) Липсва им рационалността на нормалната човешка природа. По време на събиранията такива хора не четат Божиите слова целенасочено и правилно, за да могат да разберат и да получат истината от Божиите слова и по този начин да изкоренят своя покварен нрав и да се справят със своите проблеми. Вместо това те винаги искат да разрешават чужди проблеми. Вниманието им постоянно е насочено към другите, за да им търсят кусурите. Винаги се стремят да открият проблемите на другите хора в Божиите слова. Използват възможността да четат Божиите слова и да разговарят за тях, за да разобличават и нападат другите, и използват Божиите слова, за да съдят, омаловажават и заклеймяват другите. И все пак те поставят себе си отделно от Божиите слова. Какъв тип хора са те? Дали са хора, които приемат истината? (Не.) Те са особено добри в едно нещо и са запалени по него: след като прочетат Божиите слова, те често установяват у другите различни проблеми, състояния и проявления, които са разобличени в Неговите слова. Колкото повече установяват тези проблеми, толкова повече чувстват, че носят значителна отговорност и вярват, че могат да направят много, като си мислят, че трябва да разобличават тези проблеми. Те няма да пощадят нито един човек, който има такива проблеми. Що за хора са те? Такива хора притежават ли разум? Имат ли способността да възприемат истината? (Не.) Ако такива хора не се изказват и не причиняват смущения в църквата, няма нужда да се справят с тях. Ако обаче постоянно действат по този начин, винаги нападат, съдят и заклеймяват другите, тогава църквата трябва да предприеме съответните действия, за да се справи с тях, като ги изчисти. Що се отнася до онези, които са били разобличени от някого, след което те го нападат, съдят и заклеймяват, като използват същите методи и средства, ако обстоятелствата са сериозни и те са прекъснали и смутили църковния живот, те също трябва да бъдат изчистени и изолирани от Божиите избраници — към тях не може да се проявява никаква снизходителност.

Какви други проявления на впускане във взаимни нападки и словесни престрелки отговарят на критериите за наличие на естество на прекъсване и смущаване на църковния живот? Взаимното разобличаване на недостатъците и взаимното разобличаване на покварения нрав на другия, за да се даде воля на личната злоба и да се отмъсти, са очевидни проявления на прекъсване и смущаване на църковния живот. Освен тези две проявления, другите са да се преструваш, че се откриваш, че се излагаш на показ и че се разнищваш, за да разобличиш и разнищиш умишлено другите — този вид нападка също е проявление на прекъсване и смущаване на църковния живот. И така, дали нещо, което човек казва, е нападка, щом не се отнася до неговите собствени проблеми, а до проблемите на другите хора, независимо дали е казано остро или е казано косвено, мимоходом, по тактичен начин? (Не.) Тогава кои ситуации представляват нападки? Зависи от намерението и целта на казаното. Ако нещо е казано, за да се нападат хората и да им се отмъщава или за да се дава воля на лична злоба, това е нападка. Това е едната ситуация. Освен това преекспонирането на повърхностните аспекти на даден проблем, за да се съдят и заклеймяват хората в противоречие с фактите и истината, безотговорното прибягване до заключения, без изобщо да се погледне каква е същността на въпроса — това също е даване воля на личната злоба и отмъщение, това е осъждане и заклеймяване и този вид ситуация също представлява нападка. Какво друго? (Съчиняването на безпочвени слухове за хора — това също ли е нападка?) Съчиняването на безпочвени слухове със сигурност също се брои, дори в по-голяма степен. Колко ситуации представляват нападки? (Три.) Обобщете тези ситуации. (Първата е нападане на други хора с конкретна цел. Втората е осъждане и заклеймяване на други хора по начин, който противоречи на фактите и на това, което е вярно, а това е произволно окачествяване на други хора по безотговорен начин. Третата е съчиняване на безпочвени слухове за хора.) Естеството на всяка от тези три ситуации отговаря на критериите за лични нападки. Как да разграничим кои ситуации отговарят на критериите за лични нападки и кои не? Когато става въпрос за тези, които нападат, кои действия или думи представляват нападки? Да предположим, че думите на даден човек донякъде имат насочващо естество и са способни да подведат другите, а също така имат и качеството на съчиняване на слухове. Този човек прави от мухата слон и си измисля слухове и лъжи, за да подведе и заблуди хората. Намерението и целта му е да накара повече хора да признаят и да повярват, че това, което казва, е правилно, и да се съгласят, че казаното от него е съобразено с истината. Същевременно той иска да отмъсти на някого другиго, да го направи негативен и слаб. Той си мисли: „Ти имаш толкова подъл характер — трябва да разоблича действителното ти положение и да стъпча тази твоя надменност, а после ще видим с какво ще се перчиш и фукаш! Как бих могъл да изпъкна до теб? Омразата ми няма да отслабне, докато не ти докарам негативизъм и не те срина. Ще покажа на всички, че можеш да бъдеш негативен и че ти също имаш слабости!“. Ако това е целта му, тогава думите му представляват нападка. Но да предположим, че намерението му е просто да изясни фактите и това, което е вярно по отношение на даден въпрос — след като придобие точно прозрение за него и открие същността на проблема чрез период на преживяване, той счита, че трябва да разговаря за това, за да може мнозинството да го разбере и да знае кой вид възприемане на въпроса е чисто, т.е. целта му е да коригира изопачените или едностранчивите възгледи на повече хора по този въпрос — това нападка ли е? (Не.) Той не принуждава някого да приеме личното му мнение, а още по-малко таи каквото и да било намерение за лично отмъщение. Вместо това иска само да изясни истинността на фактите, да използва любовта, за да помогне на другата страна да разбере и да я предпази от отклоняване чрез това разбиране. Независимо дали другата страна приема това, той е способен да изпълни своята отговорност. Затова това поведение, този подход не е нападка. По езика, по подбора на думите, по начина, по тона и по отношението към говоренето в тези две различни проявления може да се разбере какво е намерението и каква е целта на този човек. Ако човекът има намерение да нападне другата страна, езикът му със сигурност ще бъде остър, а намерението и целта му ще бъдат очевидни по тона, интонацията, подбора на думи и отношението му. Ако той не принуждава другата страна да приеме това, което казва, и със сигурност не я напада, тогава речта му определено ще съответства на проявленията на съвестта и разума на нормалната човешка природа. Освен това отношението, тонът и подборът на думи при говорене със сигурност ще бъдат рационални и ще попадат в сферата на нормалната човешка природа.

След като разговаряхме за принципите за разграничаване на това какво представлява лична нападка и какво не, способни ли сте да разпознаете това сега? Ако все още не можете да го разпознаете, тогава няма да сте способни да прозрете същността на въпроса. Колкото и приятно да звучи нечие общение, ако човекът не практикува според принципите, ако не се стреми да помага на хората да разберат истината и да изпълняват дълга си правилно, а вместо това намира неща, които да използва срещу хората, за да ги дразни непрекъснато, ако прави всичко възможно да ги съди и заклеймява, и въпреки че на пръв поглед изглежда, че разпознава хората, всъщност намерението и целта му е да заклеймява и да напада другите, тогава тази ситуация включва лична нападка. Незначителните неща, които се случват между хората, са много прости и очевидни. Ако се разговаряше за истината по тези въпроси, това щеше да отнеме по-малко от едно събиране. Необходимо ли е тогава да се отнема времето на братята и сестрите, като се говори много за това на всяко събиране? Не е необходимо. Ако някои хора винаги дразнят другите без прекъсване, това представлява нападане на хората и причиняване на смущения. Каква е причината някой да се вкопчва в един въпрос и да говори безкрайно за него? Тя е, че никой не иска да се избави от собствените си намерения и цели, никой не се опитва да опознае себе си и не приема истината или фактите и това, което е вярно, и затова непрекъснато дразни другите. Какво е естеството на това непрекъснато да дразниш другите? То е нападка. То е намиране на неща, които да бъдат използвани срещу другите, намиране на кусури при подбора на техните думи и използване на недостатъците им срещу тях, безкрайно занимаване само с едно нещо и спорене, докато му пламне лицето. Ако хората разговарят в рамките на нормалната човешка природа, като се подкрепят и си помагат — тоест изпълняват отговорността си — тогава взаимоотношенията между тях ще стават все по-добри. Но ако се впускат във взаимни нападки и спорове, ако се впримчват един в друг, за да изяснят собствените си оправдания, ако винаги искат да имат последната дума, ако не искат да признаят поражението си и не правят компромиси, ако не се избавят от личното си недоволство, тогава взаимоотношенията между тях в крайна сметка ще стават все по-напрегнати и ще се влошават все повече. Това няма да са нормални междуличностни взаимоотношения и дори може да се стигне дотам, че когато се срещнат, очите им да се напълнят с кръв. Спомнете си, че когато кучетата се бият, очите на свирепото куче стават червени. Каква е причината очите му да са червени? То не е ли изпълнено с омраза? Не е ли същото и с хората, които се нападат един друг? Ако когато хората разговарят за истината, не се нападат един друг, а вместо това могат да компенсират недостатъците си, като се възползват от силните си страни, и се подкрепят взаимно, възможно ли е взаимоотношенията им да са лоши? Взаимоотношенията им определено биха ставали все по-нормални. Когато двама души си говорят, бъбрят, общуват или дори спорят в рамките на съвестта и разума на нормалната човешка природа, взаимоотношението им ще бъде нормално и те няма да се ядосат или да започнат да се карат още щом се срещнат. Ако у хората се появи омраза и имат прилив на необяснима ярост, когато дори не са се видели, само защото е спомената другата страна, то това не е проявление на притежаване на разум и съвест на нормална човешка природа. Хората се нападат един друг, защото имат покварен нрав. Това по никакъв начин не е свързано със средата, в която се намират. Всичко това се дължи на това, че хората не обичат истината, не могат да приемат истината, не практикуват истината и не се справят с въпросите въз основа на принципите, когато възникнат спорове, и затова в църковния живот често се наблюдават случаи на взаимно разобличаване на недостатъци, на осъждане и дори на взаимни нападки и заклеймяване. Тъй като хората имат покварен нрав и често са в състояние на липса на разум, те живеят според покварения си нрав и, дори да разбират част от истината, им е трудно да я практикуват, между тях лесно възникват спорове и различни видове нападки. Ако тези нападки се случват от време на време, те имат само временно въздействие върху църковния живот, но онези, които постоянно са склонни към взаимни нападки, причиняват сериозни прекъсвания и смущения на църковния живот, а също така сериозно засягат навлизането в живота на Божиите избраници и му пречат.