В църковния живот има друг вид проявление на съревноваване за статус, който включва прекъсване и смущаване на църковния живот и на делото на църквата. Например понякога, когато братята и сестрите разговарят за даден проблем заедно, в общението на всеки има някаква светлина. Колкото повече разговарят, толкова по-ясни и избистрени стават истините принципи и пътят към практикуването се разбира бързо. Някой обаче може внезапно да представи една „блестяща идея“, свое предложение, което да прекъсне потока на общението и да измести темата в друга посока, а основната тема на общението остане незавършена. На пръв поглед не изглежда така сякаш той причинява смущение, още по-малко, че ограничава другите да разговарят за истината, но не е избрал подходящия момент за въвеждането на тази тема. Като въвежда нов въпрос за общение и обсъждане в критичен момент, в който се разговаря за истината с цел разрешаване на проблем, предишният въпрос се прекъсва, преди да бъде напълно решен. Не е ли това изоставяне на задачата на половината път? Не се ли забавя по този начин разрешаването на проблема? Не само че проблемът не е коригиран, но и разбирането на истината от хората се забавя. Дали хората с разум са склонни да постъпват така? Дали е пресилено да се каже, че подобни неща прекъсват и смущават църковния живот? Съвсем не мисля, че е така. Да се смущава подобно събиране, когато на него се разговаря за истината, за да се разреши даден проблем — това не е ли умишлено прекъсване и смущаване на църковния живот? Ако някой винаги се намесва в критични моменти, когато се разговаря за истината, за да се разреши даден проблем, ако винаги се опитва да прекъсне нещата, тогава този проблем не е свързан с липсата на разум. Това е умишлено смущаване на събирането, докато се разговаря за истината, за да се разреши даден проблем, това чисто и просто е злодеянието на прекъсване и смущаване на църковния живот — само антихристите и злите хора правят това, само хората, които мразят истината, правят това. Независимо от контекста или от обстоятелствата, такива хора винаги трябва да пробутат своите „блестящи идеи“, винаги искат погледите да са вперени в тях, да бъдат в центъра на вниманието. Независимо колко решаваща и важна е темата, за която хората разговарят, те винаги трябва да се намесят, за да отклонят вниманието на хората и да бълват високопарни идеи, защото искат да изглеждат уникални. Само че какъв номер се опитват да пробутат? Дали не се състезават за статус? Те искат да контролират ситуацията. Не искат хората да имат по-добро разбиране и по-голяма яснота за истината. Това, което ги интересува най-много, е да накарат всички да им обръщат внимание, да ги слушат и да им се подчиняват, и всички да правят това, което те казват. Това очевидно е съревноваване за статус. При някои хора, независимо от работата, която вършат, когато ги помолиш да споделят конкретни идеи и планове за осъществяване на нещо, както и конкретните стъпки за изпълнението му в детайли, те не могат да измислят нищо. Въпреки това обичат да бълват високопарни идеи, да изглеждат нестандартни и да правят нещо ново и ослепително. Независимо каква е конкретната ситуация, щом им хрумне нова идея, те я представят като вдъхновена, прибързано я предлагат на другите да я приемат и да се съгласят с нея, без много да се замислят. Но когато накрая бъдат помолени да обсъдят конкретни пътища за практикуване, те стават безмълвни. Липсва им компетентност, но въпреки това искат да се изтъкнат, винаги се стремят да бъдат забелязани. Не са готови да бъдат втора цигулка. Не искат да бъдат един от многото обикновени последователи. Винаги се страхуват, че другите ще ги гледат отвисоко, и винаги искат да заявят своето присъствие. Затова винаги бълват високопарни идеи, за да бъдат забелязани. Каква е причината винаги да правят това? Когато им хрумне някаква идея, те сляпо я приемат за добра и достойна за практикуване, без да я обмислят или без тя да е узряла напълно. Когато прибързано представят тази идея, другите хора не я разбират и естествено задават някои въпроси. Неспособни да отговорят, те продължават да настояват, че мнението им е правилно и че всички трябва да го приемат. Що за нрав е това? До какви последствия ще доведе неоснователното им упорстване по отношение на собствените им възгледи? Полезно ли е то, или смущава делото на църквата? Полезно или вредно е за Божиите избраници? Те са способни да кажат това без никакво чувство за отговорност — каква е тяхната цел? Тя е просто да заявят своето присъствие. Страхуват се, че другите няма да узнаят, че имат такива „блестящи идеи“, че няма да узнаят, че притежават заложби, интелигентност и способности. Те се стремят към това признание, за да накарат мнозинството от хората да ги ценят високо. Какво се случва в крайна сметка? Те прибързано правят предложения и другите първоначално смятат, че те наистина имат някакви способности, нещо истинско. Но с течение на времето става ясно, че те са просто тъпаци, на които им липсват реални знания или умения, но винаги искат да имат последната дума. Това е съревноваване за статус. Без реални способности те все още искат да командват. Винаги бълват високопарни идеи, без да представят каквито и да било конкретни планове, и им липсва конкретен път на практикуване. Какви биха били последствията, ако на такива хора наистина се поверят задачи? Това със сигурност би довело до забавяне. След като не могат да постигнат нищо, защо винаги се стремят да се съревновават за статус, да държат властта? Те са просто тъпаци, на които им хлопа дъската. Казано по-елегантно, те са напълно лишени от разум. Сред невярващите има твърде много такива хора, които само приказват, без да действат. Повечето хора могат да разпознаят до известна степен този тип хора. Ако някой винаги бълва високопарни идеи и иска да изглежда новатор, хората трябва да бъдат предпазливи, за да не бъдат подведени от него. Ако наистина има човек с проницателни идеи, който може да представи и конкретен план, той е приемлив само ако е осъществим. Ако този човек бълва само високопарни идеи, без да представя конкретни планове, тогава хората трябва да се отнасят към него предпазливо. Трябва да се проведе общение, за да се определи дали има реалистичен път за неговите идеи или не. Ако мнозинството счита, че идеята му е осъществима и има път за практикуване, тогава тя трябва да се тества за определен период, за да се види какви са резултатите, преди да се вземе решение.

За какъвто и аспект на истината да се разговаря в църквата или какъвто и проблем да разрешава тя, ще се показват всякакви хора. След продължително взаимодействие може да се види кой наистина обича и може да приеме истината и кои са тези, които прекъсват и смущават, без да се занимават с истинските задачи. Мислите ли, че онези, които обичат да бълват високопарни идеи и да представят нови идеи, могат да приемат истината и да поемат по правилния път на вярата в Бог? Мисля, че за тях не е лесно да го направят. Каква роля играят тези хора в църковния живот? Какви са последствията от това, че те често бълват високопарни идеи и не се занимават с истинските задачи? Това прекъсва и смущава църковния живот, както могат да видят повечето хора, и ако това продължи, то ще забави Божиите избраници да се стремят към истината и да навлязат в реалността. Макар че тези, които обичат да бълват високопарни идеи, не са непременно зли хора, последствията от техните действия са много вредни за навлизането в живота на Божиите избраници и същевременно действията им забавят и засягат делото на църквата. И така, как трябва да се разреши този проблем? Как трябва да се постъпва по подходящ начин с хората, които обичат да бълват високопарни идеи и да представят нови идеи? Първият метод е следният: ако им харесва да бълват високопарни идеи и винаги имат мнение, оставете ги първо да говорят, а след това проявете проницателност. Без значение за кого се отнася, всеки е свободен да говори и да изразява мнение. Никой не бива да ограничава това. На всеки, който наистина има идеи и мъдри прозрения, трябва да се позволи да ги изкаже и изясни, за да ги видят всички, а след това да се разговаря за тях и те да се обсъдят, за да се види дали са правилни, дали съответстват на истините принципи и дали има част, която може да бъде приета. Ако си заслужава да се научи нещо от нея и може да се извлече някаква полза от нея, това е добре. Ако след общение и обсъждане се установи, че това, което казват, няма никаква стойност и не е препоръчително, тогава то трябва да се изостави. Като се практикува по този начин, всички ще израснат в проницателност. Винаги когато се появи нещо, всички ще знаят как да разсъждават по този въпрос и ще разбират по-добре различните хора. Такава практика е полезна за Божиите избраници и няма да внася смущение в делото на църквата. Този начин на практикуване е правилен. Вторият метод е следният: когато това, което се казва, няма никаква стойност и от него няма да се придобие никаква полза, дори да има общение и обсъждане по него, такива предложения трябва директно да се отхвърлят и няма нужда от никакво общение или обсъждане. Ако даден човек продължава да повдига такива безполезни въпроси и да дава такива „блестящи идеи“, от които Божиите избраници се отегчават и не желаят да слушат, такъв човек не трябва ли да бъде ограничен? Най-добре би било да го посъветвате да прояви повече разум, да се въздържа да казва неща, които не бива да се казват, за да не засегне другите. Ако на този човек му липсва разум и той настоява да продължи да се държи по този начин, като причинява смущение в църковния живот и кара всички да се дразнят особено много, дори до степен на гняв, тогава той е зъл човек, който смущава църковния живот. С него трябва да се постъпи според принципите на Божия дом за изчистване на църквата — да бъде премахнат от църквата. Това е уместно. Кажете Ми, какъв тип хора са повечето от онези, които обичат да бълват високопарни идеи? Дали са от типа, който се стреми към истината? Искрено ли отдават всичко на Бог? Със сигурност не. Тогава каква цел и намерение имат, когато предизвикват такива смущения в църковния живот? Това изисква проницателност. Ако всеки вече има достатъчно разбиране за такива хора и знае, че им липсват интелект, заложби и разум — че те са просто тъпаци — най-подходящият начин да се справи с тях, когато те изразяват своите „блестящи идеи“, е да ги спре и да ги ограничи, като ги накара да млъкнат. Ако те настояват да говорят, да предизвикват смущения в църковния живот, тогава трябва да бъдат премахнати от църквата, за да се предотвратят по-нататъшни неприятности. Някои казват: „Това не унищожава ли шансовете им да бъдат спасени?“. Погрешно е да се каже това. Може ли Бог да спаси такива хора? Могат ли хора с такъв нрав да приемат истината? Могат ли те да постигнат спасение, без изобщо да приемат истината? Не е ли изключително глупаво и невежо да не си способен дори да прозреш такива въпроси? Независимо от това, онези, които често предизвикват смущения в църковния живот, са зли хора и Бог не ги спасява. Да държиш в църквата човек, когото Бог не спасява, не е ли това умишлено нанасяне на вреда на Божиите избраници? Истински любящ ли е този, който съжалява такива зли хора? Мисля, че не. Неговата любов е фалшива. Истината е, че те възнамеряват да навредят на Божиите избраници. Затова Божиите избраници трябва да бъдат бдителни спрямо всеки, който защитава злите хора, да не се подвеждат по дяволските им приказки. Някои хора, които обичат да бълват високопарни идеи, макар че не изглеждат зли и не извършват очевидни злодеяния, могат да причинят смущения в църковния живот с това, че винаги бълват високопарните си идеи. Най-малкото тези хора са объркани. Какво мислите, могат ли обърканите хора да бъдат спасени? Със сигурност не. Ако обърканите хора постоянно смущават църковния живот, те също трябва да бъдат премахнати от църквата. Обърканите хора не приемат истината, те никога не могат да се покаят и техният край е същият като на злите хора. Независимо дали са зли или объркани, ако често прекъсват и смущават църковния живот, ако не се вслушват в съветите и говорят безконтролно като развален грамофон, който не може да спре, не е ли това признак за ненормален разум? Какви биха били последствията, ако такива объркани хора продължават да смущават църквата по този начин в дългосрочен план? Нещо повече, могат ли те наистина да се покаят? Спасява ли Бог такива объркани хора с ненормален разум? След като тези въпроси бъдат осмислени задълбочено, ще стане ясно как правилно да се постъпва с такива хора. Обърканите хора със сигурност не обичат истината и истината е недостъпна за тях. Обърканите хора не могат да разбират човешкия език. Може да се каже, че на обърканите хора им липсва нормална човешка природа и че те са полуневменяеми — всъщност те са просто безполезни. Могат ли обърканите хора да служат добре? Определено може да се каже, че те дори не са способни да служат по начин, който отговаря на критериите, защото разумът им е нездрав. Те са хора, които не разбират абсолютно нищо. Ако някой иска да прояви любов към обърканите хора, нека подкрепи обърканите хора. Отношението на Божия дом към обърканите хора е, че те трябва да бъдат премахнати. Всеки, който изобщо не приема истината, всеки, който не изпълнява искрено дълга си, а винаги го изпълнява нехайно, трябва да бъде ограничен, ако често причинява смущения в църковния живот. Ако някои от тях изпитват съжаление и са готови да се покаят, трябва да им се даде такава възможност. Онези, чиято същност не може да бъде прозряна, трябва временно да бъдат държани в църквата, за да могат Божиите избраници да ги надзирават, да ги наблюдават и да израстват в проницателност. Ако има такива, които постоянно прекъсват и смущават и, въпреки че са кастрени, твърдо отказват да се покаят, продължават да се съревновават за слава и придобивки, да нападат и отхвърлят положителните характери — по-специално да нападат онези, които се стремят към истината и които могат да споделят свидетелства за преживяване, и онези, които искрено отдават всичко на Бог и изпълняват дълга си — тогава тези хора са зли хора и антихристи, те са неверници. Не става въпрос такива хора само да бъдат спирани и ограничавани. Те трябва незабавно да бъдат премахнати от църквата, за да се предотвратят бъдещи неприятности. Този начин на практикуване е напълно в съгласие с Божиите намерения.

Това са в общи линии различните проявления на съревноваването за статус — от незначителни до сериозни. Незначителните проявления се отнасят главно до осмиване на водачи и работници с груби думи, издребняване и нападане на инициативността на водачите и работниците с цел да бъдат унищожени и дискредитирани. Най-сериозните проявления са директното противопоставяне на водачите и работниците по открит начин, намирането на неща, които да бъдат използвани срещу тях, осъждането, заклеймяването, нападането и отхвърлянето, а след това и изолирането и принуждаването им да признаят вината си и да подадат оставка, за да заемат статуса им. Това са най-сериозните проблеми на прекъсването и смущаването, които възникват в църковния живот. Онези, които открито и шумно протестират срещу водачите или работниците и се съревновават с тях за статус, са хората, които смущават делото на църквата и се съпротивляват на Бог, те са зли хора и антихристи и трябва не само да бъдат спирани и ограничавани — ако ситуацията е сериозна и е необходимо да бъдат премахнати или отлъчени, тогава с тях трябва да се постъпва според принципите. Има и друго проявление на съревноваването за статус: отхвърлянето и нападането на хора в църквата, които се стремят в по-голяма степен към истината. Тъй като хората, които се стремят към истината, имат чисто възприемане, имат преживяване и истинско познание за Божиите слова и често разговарят за истината, за да разрешат проблеми между братята и сестрите, и по този начин поучават Божиите избраници и постепенно придобиват престиж в църквата, тези зли хора и антихристи им завиждат и ги предизвикват, отхвърлят ги и ги нападат. Всяко поведение, което включва нападане или отхвърляне на хора, които се стремят към истината, пряко представлява прекъсване и смущаване на църковния живот. Някои хора може и да не се прицелват директно в църковните водачи, но изпитват особена антипатия и презрение към хората в църквата, които разбират истината и имат практически преживявания. Те също така отхвърлят и потискат такива хора, като често им се подиграват и присмиват, дори им залагат капани и плетат кроежи срещу тях, и т.н. Въпреки че по своето естество и обстоятелства подобни проблеми не са толкова сериозни, колкото съревноваването с църковните водачи за статус, те също представляват прекъсвания и смущения на църковния живот и трябва да бъдат спрени и ограничени. Ако мнозинството от братята и сестрите в църквата бъдат засегнати и често изпадат в негативизъм и слабост — ако проблемите водят до такива последствия, тогава те представляват прекъсвания и смущения. Този тип зли хора, които създават прекъсвания и смущения, трябва не просто да бъдат ограничавани, а да бъдат изпращани в „Бе“ група за изолация и размисъл или да бъдат премахвани. Онези, които участват в действия, чието естество е да предизвикват прекъсвания и смущения, са хора, които обичайно извършват зло. Трябва да се прави разграничение между злите хора, които често извършват зло, и онези, които от време на време извършват зло, по отношение на начина, по който да се отнасят към тях. Онези, които извършват многобройни злини, са антихристи. Онези, които от време на време вършат зло, са с лоша човешка природа. Ако двама души от време на време се карат или влизат в спорове поради несъвместимите си индивидуалности или поради това, че имат различни възгледи, когато вършат нещо, или поради това, че имат различен начин на говорене, но църковният живот не е засегнат, тогава това няма естество на причиняване на прекъсвания и смущения. То е нещо различно от това злите хора да прекъсват и смущават църковния живот. Всички неща, които имат естество на причиняване на прекъсвания и смущения на църковния живот, за които говорихме, са проявления на злодеяние от страна на злите хора. Когато злите хора извършват зло, то е нещо обичайно. Това, което злите хора мразят най-много, са хората, които се стремят към истината. Когато видят, че някой, който се стреми към истината, е способен да сподели собственото си свидетелство за преживяване и по този начин да придобие особеното възхищение на другите, те стават завистливи, ненавистни и очите им горят от ярост. Всеки, който се самоанализира и опознае себе си, всеки, който сподели своите практически преживявания, и всеки, който свидетелства за Бог, се сблъсква с подигравките, очернянето, потисничеството, отхвърлянето, осъждането и дори преследването на тези зли хора. Те обичайно действат по този начин. Не допускат никой да е по-добър от тях, не понасят да виждат хора, които са по-добри от тях. Когато видят някой, който е по-добър от тях, те завиждат, ядосват се, разпалват се и мислят как да му навредят и да го измъчват. Такива хора вече са причинили сериозно прекъсване и смущение на църковния живот и на реда в църквата и водачите и работниците трябва да обединят усилията си с братята и сестрите, за да разобличат, спрат и ограничат такива хора. Ако не е възможно да ги ограничат и те не се покаят или не променят посоката си, след като с тях е разговаряно за истината, тогава те са зли хора и злите хора трябва да бъдат оценявани и с тях да се отнасят според принципите на Божия дом за пречистване на църквата. Ако посредством общение водачите и работниците постигнат съгласие и определят, че нещо е равносилно на смущаване на църквата от зъл човек, тогава въпросът трябва да бъде разгледан според истините принципи: този човек трябва да бъде премахнат от църквата. Не трябва да има повече търпимост към такива зли хора, които смущават църковния живот. Ако за водачите и работниците е ясно, че някой зъл човек причинява смущение, и въпреки това те продължават да се преструват на невежи и да толерират злия човек, който върши зло и причинява смущение, тогава те не изпълняват отговорностите си към братята и сестрите и не са предани към Бог и Божието поръчение.

Някои хора може да изглеждат добре, ако се съди по външния им вид, но в действителност техният коефициент на интелигентност е като на тъпак. Те говорят и действат, без да разбират кое е правилно, и им липсва рационалността на нормалната човешка природа. Такива хора освен това обичат да се съревновават за статус и репутация, да се борят да имат последната дума и да се състезават за дълбокото уважение на другите. В църковния живот те често предлагат привидно валидни, но всъщност погрешни възгледи и аргументи, за да привлекат вниманието и да спечелят дълбокото уважение на мнозинството от другите хора, като смущават мислите на хората, смущават правилното им възприемане и познаване на Божиите слова и нарушават положителното им разбиране за всичко. Когато другите разговарят за Божиите слова и за своите чисти разбирания, тези хора често изскачат като шутове, за да заявят собственото си присъствие и да привлекат вниманието на всички, и винаги искат да покажат на братята и сестрите, че знаят един-два трика, че са ерудирани, че са много знаещи и учени и т.н. Макар че все още нямат ясни цели по отношение на това в кой водач да се прицелят или за коя позиция на водач да се съревновават, техните желания и амбиции са толкова големи, че думите и действията им са предизвикали смущения в църковния живот, затова те също трябва да бъдат ограничени според сериозността на ситуацията и естеството ѝ. Най-добре би било първо да се разговаря с тях за истината, за да бъдат напътствани правилно и да им се даде насока за техните постъпки, да им се даде възможност да направят обрат и да разберат как да водят нормален църковен живот, как да взаимодействат с другите, как да останат на правилното си място и как да бъдат разумни. Ако това се дължи на младата им възраст, на липсата на проницателност и на младежкото им високомерие и ако те са се покаяли след многократни общения, като са осъзнали, че предишните им действия са били неправилни, срамни, че са отвратили всички и са им донесли неприятности, и ако са изразили своите извинения и съжаление за това, тогава не е необходимо да им се държи сметка — на тях просто може да им се помогне с любов. Ако обаче грешните им действия, които са смутили всички, не са се дължали на младежко високомерие или на неразбиране на истината, а по-скоро са били продиктувани от скрити мотиви, и ако те продължат с поведението си, въпреки многократно изразеното неодобрение, и ако освен това са били кастрени и братята и сестрите са разговаряли с тях относно сериозността на този въпрос — предлагано им е общение и помощ както в негативен, така и в позитивен аспект — и въпреки това те все още не могат да разпознаят собствената си природа същност, не могат да видят смущението, което тези действия причиняват на другите, и тежките им последствия, и продължават да създават смущения и прекъсвания, като извършват същите действия винаги, когато имат такава възможност, то в този случай се изискват по-строги мерки. Ако при достатъчно възможности за покаяние те изобщо не се самоанализират и не се опитват да опознаят себе си, и независимо от начина, по който се разговаря с тях за истината, те не разбират, нито знаят как да действат рационално и в съответствие с принципите, а вместо това упорито се вкопчват в собствения си начин на вършене на нещата, тогава с тези хора има проблем. Най-малкото от рационална гледна точка на тях им липсва разумът на нормален човек. Това е погледнато на повърхността. Ако се погледне през призмата на същността, независимо от начина, по който се разговаря с тях, те не могат да осъзнаят сериозността на проблема, нито да намерят своето правилно място, нито да приемат общение и помощ, или да се опитат да практикуват съгласно пътя, за който братята и сестрите разговарят с тях — ако не могат да постигнат дори тези неща, тогава проблемът им не е просто липса на разум, а е проблем на тяхната човешка природа. Макар да изглежда, че неволно предизвикват прекъсвания и смущения, тези деяния определено не са без умисъл, а по-скоро се извършват с цел и мотиви. Като оставим настрана какви биха могли да бъдат мотивите или целите на тези хора, ако това, което те казват и правят, сериозно прекъсва и смущава живота на братята и сестрите, както и църковния живот, и води до това, че много хора не придобиват нищо от църковния живот до степен, в която другите не желаят да се събират само защото те присъстват, или когато говорят, хората се отдръпват и искат да си тръгнат, тогава естеството на този проблем става сериозно. Как трябва да се постъпва с такива хора? Ако те все още упорстват да правят тези неща, макар че многократно им е предлагано общение и помощ и са им давани възможности да се покаят, тогава проблематична е тяхната природа същност. Те не са хора, които искрено вярват в Бог и които могат да приемат истината, а имат някакви други планове. Ако погледнем тяхната природа същност, прекъсванията и смущенията, които причиняват в църковния живот, определено не са непреднамерени, а по-скоро тези хора имат цел и мотиви. Ако на такива хора се дадат още възможности, справедливо ли е това спрямо Божиите избраници, които живеят нормално в църквата? (Не.) Проблемът с такива хора вече е разкрит в тази степен. Ако все още им се дават възможности в очакване на тяхното покаяние, в резултат на което те в крайна сметка извършат още повече зло, което води още повече хора към негативизъм, слабост и липса на изход, тогава кой ще компенсира тази загуба? Ето защо, ако на тези хора е било предложено общение и любяща помощ или са били предприети действия за спирането и ограничаването им, но те все още не променят старите си привички и упорстват с първоначалното си поведение, тогава с тях трябва да се постъпва според принципите: в леките случаи те трябва да бъдат изолирани, а в сериозните случаи — да бъдат премахнати от църквата. Как ви се струва този принцип? Нима става въпрос за безмилостно пребиване на някого, без да му се даде възможност да се покае? Или за произволно вземане на решение, без да се прояви каквато и да е проницателност и без да се разбере ясно каква е истинската му природа същност? (Не.) Ако въпреки че са им предложени общение и помощ и са им дадени възможности да се покаят, привичките и нравът на тези хора изобщо не са се променили и те не се покайват, а си остават такива, каквито са били преди — с единствената разлика, че това, което преди са вършили открито и видимо, сега го вършат тайно и скрито, но смущението и прекъсването остават същите — тогава църквата не може повече да ги задържи. Такива хора не са членове на Божия дом. Те не са Божии овце. Тяхното присъствие в Божия дом е единствено с цел да предизвикват смущения и прекъсвания и те са слуги на Сатана, а не братя и сестри. Ако винаги се отнасяш към тях като към братя и сестри, ако постоянно ги подкрепяш и им помагаш, и разговаряш с тях за истината, и в крайна сметка това води до загуба на много усилия, без да даде никакъв плод, това не е ли глупаво? Това е повече от глупаво. То е плиткоумно, напълно плиткоумно!

Ако се разглежда естеството на проблемите, различните проявления, типовете хора, събития и неща, които се впускат в съревноваването за статус, могат да бъдат категоризирани основно в тези три типа. Съревноваването за статус е често срещан проблем в църковния живот, който се появява в различни групи хора и в различни аспекти на църковния живот. Що се отнася до онези, които се съревновават за статус, в леките случаи трябва да им се предложи достатъчно общение за истината, за да получат подкрепа и подпомагане, така че да могат да разберат истината, и да им се даде възможност да се покаят. Ако случаят е сериозен, те трябва да бъдат внимателно наблюдавани, и щом се установи, че говорят или действат с цел постигане на определен мотив или резултат, трябва незабавно да бъдат спирани и ограничавани. Ако случаят е още по-сериозен, с тях трябва да се постъпва и да се действа според църковните принципи за премахване и отлъчване на хора. Това е отговорността, която водачите и работниците трябва да изпълнят, когато тези хора, събития и неща, свързани със съревноваването за статус, се появят в църковния живот. Разбира се, това изисква и всички братя и сестри да се активизират и да сътрудничат на водачите и работниците на тази работа, като съвместно ограничават различните модели на поведение и действия на злите хора, които причиняват прекъсване и смущение, така че да гарантират, че в църковния живот няма да има повече прекъсване и смущение от страна на злите хора, като се стремят да гарантират, че всяко събитие на църковния живот е просветлено от Светия Дух, изпълнено е с мир и радост, с Божието присъствие, и има Божията благословия и напътствие, както и да гарантират, че всяко събиране е време на наслада и придобивки. Това е най-добрият вид църковен живот, този, който Бог желае да види. Предприемането на тази работа е относително сложно за водачите и работниците, тъй като включва междуличностни взаимоотношения, включва репутацията и интересите на хората, а също и нивото на разбиране на истината от хората, което я прави малко по-предизвикателна. Когато възникнат проблеми обаче, не ги избягвайте и не омаловажавайте големите проблеми, все едно са малки, и в крайна сметка не ги оставяйте да останат неразрешени. Нито трябва да се справяте с тях с помощта на философии за светски отношения и да си затваряте очите за тях. Дори нещо повече, не бъдете угодници, а по-скоро се отнасяйте към различните типове хора, които се съревновават за статус, според истините принципи. Ясно ли е това общение? (Да.) Тогава с това приключва нашето общение по пети въпрос.