II. Отношението на Авраам към Божиите слова

Сега нека разгледаме нещата при Авраам, които са достойни за подражание от по-късните поколения. Главното дело на Авраам пред Бог беше именно това, с което по-късните поколения са добре запознати и което познават много добре: принасянето на Исаак. Всеки аспект от това, което Авраам прояви по този въпрос — било то неговият характер, неговата вяра или неговото покорство — е достоен за подражание от по-късните поколения. И така, какви точно бяха конкретните проявления, които той показа и които са достойни за подражание? Естествено, тези различни неща, които той прояви, не бяха празни, още по-малко бяха абстрактни и със сигурност не бяха съчинени от някой човек, за всички тези неща има доказателства. Бог дари Авраам със син. Бог лично му каза за това и когато Авраам беше на 100 години, му се роди син на име Исаак. Ясно е, че произходът на това дете не беше обикновен, то не беше като никой друг — беше лично дарено от Бог. Когато едно дете е лично дарено от Бог, хората си мислят, че Бог със сигурност ще извърши нещо велико в него, че Бог ще му повери нещо голямо, че Бог ще извърши необикновени дела върху него, че ще направи детето изключително и така нататък — това бяха нещата, за които Авраам и другите хора имаха големи надежди. И все пак нещата поеха в друга посока и на Авраам се случи нещо, което никой не би могъл да очаква. Бог дари Исаак на Авраам и когато дойде времето за приношение, Бог каза на Авраам: „Днес не е нужно да принасяш нищо, само Исаак — това е достатъчно“. Какво означаваше това? Бог беше дал на Авраам син и когато този син тъкмо щеше да порасне, Бог искаше да го вземе обратно. Гледната точка на другите хора по този въпрос би била: „Ти беше Този, Който даде Исаак. Аз не вярвах в това, но Ти настоя да дадеш това дете. Сега искаш той да бъде принесен в жертва. Не означава ли това, че го взимаш обратно? Как можеш да вземеш обратно това, което си дал на хората? Ако искаш да го вземеш, тогава го вземи. Можеш просто да го вземеш обратно тихомълком. Няма нужда да ми причиняваш такава болка и несгоди. Как можеш да искаш аз да го пожертвам със собствената си ръка?“. Това много трудно изискване ли беше? Беше изключително трудно. Като чуят това изискване, някои хора биха казали: „Това наистина ли е Бог? Да действа по този начин е толкова неразумно! Ти беше този, който даде Исаак, а сега го искаш обратно. Наистина ли винаги си оправдан? Всичко, което правиш, винаги ли е правилно? Не непременно. Животът на хората е в Твоите ръце. Ти каза, че ще ми дадеш син, и го направи. Ти имаш тази власт, както имаш и властта да го вземеш обратно — но начинът, по който го взимаш обратно, и този въпрос не са ли малко неоправдани? Ти даде това дете, така че трябва да му позволиш да порасне, да върши велики дела и да види Твоите благословии. Как можеш да искаш той да умре? Вместо да заповядаш смъртта му, по-добре да не ми го беше давал! Защо тогава ми го даде? Ти ми даде Исаак, а сега ми казваш да го принеса — не ми ли причиняваш допълнителна болка с това? Не ми ли създаваш трудности? Какъв беше смисълът тогава изобщо да ми даваш този син?“. Те не могат да разберат логиката на това изискване, колкото и да се опитват. Както и да го представят, то им звучи несъстоятелно и никой не може да го разбере. Но Бог каза ли на Авраам каква е логиката зад това? Каза ли му причините за това и какво беше Неговото намерение? Каза ли му? Не. Бог само каза: „По време на утрешното жертвоприношение принеси Исаак“, това беше всичко. Даде ли Бог обяснение? (Не.) И така, какво беше естеството на тези думи? Погледнато от гледна точка на Божията идентичност, тези думи бяха заповед, която трябваше да бъде изпълнена, на която трябваше да се подчинят и покорят. Но погледнато от гледна точка на това, което Бог каза, и на самия въпрос, нямаше ли да е трудно за хората да направят това, което трябваше да направят? Хората смятат, че нещата, които трябва да се направят, трябва да са разумни и да са в съгласие с човешките чувства и с универсалната човешка сантименталност — но дали нещо от това се отнасяше за казаното от Бог? (Не.) И така, трябваше ли Бог да даде обяснение и да изрази Своите мисли и Своя замисъл, или да разкрие дори малко от това, което имаше предвид между редовете на Своите слова, за да могат хората да разберат? Направи ли Бог нещо от това? Не го направи, нито планираше да го направи. Тези слова съдържаха това, което Създателят изискваше, това, което Той заповяда, и това, което очакваше от човека. Тези много прости думи, тези неразумни думи — тази заповед и изискване, в които липсваше съобразяване с чувствата на хората — щяха просто да бъдат сметнати за трудни, мъчителни и неразумни от другите хора, от всеки човек, който гледаше тази сцена. Но за Авраам, който всъщност беше замесен, първото му чувство, след като чу това, беше сърцераздирателна болка! Той беше получил това дете, дарено от Бог, беше прекарал всички тези години в отглеждането му и се беше наслаждавал на всички тези години на семейна радост, но с едно изречение, с една заповед от Бог, това щастие, това живо човешко същество щеше да изчезне и да бъде отнето. Това, пред което беше изправен Авраам, не беше просто загубата на тази семейна радост, а болката от вечната самота и копнеж след загубата на това дете. За един възрастен човек това беше непоносимо. След като чуе такива думи, всеки обикновен човек би си изплакал очите, нали? Нещо повече, в сърцето си той би проклинал Бог, би се оплаквал от Бог, би разбирал погрешно Бог и би се опитал да спори с Бог. Той би проявил всичко, което е способен да направи, всичките си способности и цялото си бунтарство, грубост и неразумност. И въпреки това, макар и също толкова измъчен, Авраам не направи това. Като всеки нормален човек, той веднага почувства тази болка, веднага преживя чувството, че сърцето му е пронизано, и веднага почувства самотата от загубата на син. Тези Божии слова не проявяваха внимание към човешките чувства, бяха невъобразими за хората и несъответстващи на техните представи, не бяха изречени от гледна точка на човешките чувства. Те не бяха съобразени с човешките трудности или емоционалните нужди на хората и със сигурност не бяха съобразени с човешката болка. Бог хладно подхвърли тези думи на Авраам — интересуваше ли се Бог колко болезнени бяха тези думи за него? Външно Бог изглеждаше едновременно безучастен и незаинтересован. Всичко, което Авраам чу, беше Божията заповед и Неговото изискване. За всекиго това изискване би изглеждало несъответстващо на човешката култура, обичаи, сантименталност, дори на човешкия морал и етика. То беше преминало морална и етична граница и беше в разрез с човешките социални норми и правила за общуване с хората, както и с човешките чувства. Има дори такива, които вярват: „Тези думи са не само неразумни и неморални — нещо повече, те просто създават проблеми без основателна причина! Как може тези думи да са изречени от Бог? Божиите слова трябва да бъдат разумни и справедливи и трябва напълно да убеждават човека. Те не бива да създават неприятности без основателна причина и не бива да бъдат неетични, неморални или нелогични. Наистина ли тези думи са изречени от Създателя? Може ли Създателят да каже такива неща? Може ли Създателят да се отнася така с хората, които е създал? Няма начин това да е така“. И все пак тези слова наистина излязоха от устата на Бог. Ако се съди по Божието отношение и по тона на Неговите слова, Бог беше решил какво иска и нямаше място за обсъждане, а хората нямаха право на избор. Той не даваше на човека право на избор. Божиите слова бяха изискване, те бяха заповед, която Той беше издал на човека. За Авраам тези Божии слова бяха безкомпромисни и неоспорими. Те бяха безкомпромисно изискване, което Бог му поставяше, и не подлежаха на обсъждане. И какъв избор направи Авраам? Това е ключовият момент, за който ще разговаряме.

След като чу Божиите слова, Авраам започна приготовленията си, като се чувстваше измъчен, сякаш голяма тежест го притискаше. Той се молеше мълчаливо в сърцето си: „Господи мой, Боже мой. Всичко, което Ти правиш, е достойно за възхвала. Този син беше даден от Теб и ако Ти искаш да го вземеш обратно, тогава аз трябва да го върна“. Авраам може и да изпитваше болка, но отношението му не беше ли очевидно от тези думи? Какво могат да видят хората тук? Те могат да видят слабостта на нормалната човешка природа, емоционалните нужди на нормалната човешка природа, както и здравомислещата страна на Авраам, страната му с истинска вяра и покорство към Бог. Коя беше неговата здравомислеща страна? Авраам беше напълно наясно, че Исаак е даден от Бог, че Бог имаше властта да се отнася с него, както пожелае, че хората не бива да отсъждат за това, че всичко, изречено от Създателя, представлява Създателя, и че независимо дали за човека изглежда разумно, или не, дали е в съответствие с човешкото знание, култура и морал, или не, Божията идентичност и естеството на Неговите слова не се променят. Той ясно знаеше, че ако хората не могат да разберат, възприемат или проумеят Божиите слова, то това си е тяхна работа, че няма причина Бог да трябва да обяснява или разяснява тези слова и че хората не трябва да се покоряват само когато разбират Божиите слова и намерения, а трябва да имат само едно-единствено отношение към Божиите слова, независимо от обстоятелствата: да слушат, след това да приемат, след това да се покорят. Това беше ясно разграничимото отношение на Авраам към всичко, което Бог поиска от него да направи, и в него се съдържаше рационалността на нормалната човешка природа, както и истинската вяра и истинското покорство. Какво преди всичко трябваше да направи Авраам? Да не анализира кое е правилно и кое е грешно в Божиите слова, да не изследва дали са казани на шега, или за да го изпита, или нещо друго. Авраам не изследваше такива неща. Какво беше непосредственото му отношение към Божиите слова? То беше, че спрямо Божиите слова не може да се разсъждава с логика — независимо дали са разумни или не, Божиите слова са Божии слова и не би трябвало да има място за избор, нито изследване в отношението на хората към Божиите слова. Разумът, който хората трябва да имат, и това, което трябва да правят, е да слушат, да приемат и да се покоряват. В сърцето си Авраам знаеше много ясно какви са идентичността и същността на Създателя и какво положение трябва да заема едно сътворено човешко същество. Именно защото Авраам притежаваше такава рационалност и такова отношение, макар да изпитваше огромна болка, той принесе Исаак на Бог решително и без никакво колебание, като го върна на Бог, както Той пожела. Авраам смяташе, че щом Бог е поискал, той трябва да Му върне Исаак и не бива да се опитва да спори с Него, нито да има собствени желания или изисквания. Точно това е отношението, което едно сътворено същество трябва да има към Създателя. Най-трудното в това беше най-ценното у Авраам. Тези думи, които Бог изрече, бяха неразумни и не се съобразяваха с човешките чувства — хората не могат да ги проумеят или приемат и независимо от епохата или на кого се случва това, тези думи нямат смисъл, те са неосъществими — но все пак Бог поиска това да бъде направено. И така, какво трябваше да се направи? Повечето хора биха изследвали тези думи и след няколко дни щяха да си помислят: „Божиите слова са неразумни — как може Бог да действа по този начин? Не е ли това форма на мъчение? Бог не обича ли човека? Как може да измъчва хората така? Аз не вярвам в Бог, който измъчва хората така, и мога да избера да не се покоря на тези думи“. Но Авраам не направи това; той избра да се покори. Макар всички да вярват, че това, което Бог каза и изиска, беше погрешно, че Бог не бива да поставя такива изисквания към хората, Авраам беше способен да се покори — което беше най-ценното от всичко у него и точно това, което липсва на другите хора. Това е истинското покорство на Авраам. Освен това, след като чу какво Бог изискваше от него, първото нещо, за което беше сигурен, беше, че Бог не е казал това на шега, че това не е игра. И щом Божиите слова не бяха тези неща, какви бяха те? Дълбоката вяра на Авраам беше, че е вярно, че никой човек не може да промени това, което Бог определи, че трябва да се направи, че в Божиите слова няма шеги, изпитание или измъчване, че Бог заслужава доверие и всичко, което Той казва — независимо дали изглежда разумно или не — е вярно. Не беше ли това истинската вяра на Авраам? Дали той каза: „Бог ми каза да принеса Исаак. След като получих Исаак, не благодарих на Бог както трябва — дали Бог иска моята благодарност? Тогава трябва да покажа благодарността си както трябва. Трябва да покажа, че съм готов да принеса Исаак, че съм готов да благодаря на Бог, че познавам и помня Божията благодат и че няма да карам Бог да се тревожи. Без съмнение Бог каза тези думи, за да ме изследва и изпита, така че трябва да отбия номера. Ще направя всички приготовления, след това ще взема една овца заедно с Исаак и ако по време на жертвоприношението Бог не каже нищо, ще принеса овцата. Достатъчно е просто да отбия номера. Ако Бог наистина поиска от мен да принеса Исаак, тогава трябва просто да го накарам да разиграе театър на олтара. Когато дойде времето, Бог може все пак да ме остави да принеса овцата, а не детето си.“? Това ли си мислеше Авраам? (Не.) Ако си беше мислил така, в сърцето му нямаше да има мъка. Ако си беше мислил такива неща, каква почтеност би имал? Щеше ли да има истинска вяра? Щеше ли да има истинско покорство? Не, нямаше да има.

Ако се съди по болката, която Авраам почувства и която се породи у него по въпроса за жертвоприношението на Исаак, е ясно, че той напълно вярваше в Божието слово, че вярваше на всяка дума, която Бог каза, че от дълбините на сърцето си разбираше всичко, което Бог каза, точно по начина, по който Бог имаше предвид, и нямаше никакви подозрения към Бог. Това истинска вяра ли е? (Да.) Авраам имаше истинска вяра в Бог и това потвърждава едно нещо, а именно, че Авраам беше честен човек. Единственото му отношение към Божиите слова беше на подчинение, приемане и покорство — той щеше да се подчини на всичко, което Бог кажеше. Ако Бог кажеше, че нещо е черно, дори Авраам да не можеше да го види като черно, той щеше да повярва, че казаното от Бог е вярно, и щеше да се убеди, че е черно. Ако Бог му кажеше, че нещо е бяло, той щеше да е убеден, че е бяло. Толкова е просто. Бог му каза, че ще го дари с дете, и Авраам си помисли: „Аз съм вече на 100 години, но щом Бог казва, че ще ми даде дете, тогава съм благодарен на моя Господ, Бог!“. Той нямаше твърде много други идеи, просто вярваше в Бог. Каква беше същността на тази вяра? Той вярваше в същността и идентичността на Бог и неговото познание за Създателя беше реално. Той не беше като онези хора, които казват, че вярват, че Бог е всемогъщ и че е Създателят на човечеството, но таят съмнения в сърцата си, като например: „Дали хората всъщност са еволюирали от маймуни? Казва се, че бог е създал всички неща, но хората не са го видели със собствените си очи“. Независимо какво казва Бог, тези хора винаги са на границата между вярата и съмнението и разчитат на това, което виждат, за да определят дали нещата са истински, или лъжливи. Те се съмняват във всичко, което не могат да видят с очите си, затова винаги, когато чуят Бог да говори, поставят въпросителни знаци след Неговите слова. Внимателно, усърдно и предпазливо изследват и анализират всеки факт, въпрос и заповед, които Бог представя. Смятат, че във вярата си в Бог трябва да изследват Божиите слова и истината с отношение на научно изследване, за да видят дали тези слова всъщност са истината, в противен случай ще бъдат изложени на риск от измама и заблуда. Но Авраам не беше такъв, той слушаше Божието слово с чисто сърце. В този случай обаче Бог поиска от Авраам да Му принесе в жертва единствения си син Исаак. Това причини болка на Авраам, но той все пак избра да се покори. Авраам вярваше, че Божиите слова са неотменими и че Божиите слова ще станат реалност. Сътворените човешки същества трябва да приемат и да се покоряват на Божието слово като нещо естествено и пред Божието слово сътворените човешки същества нямат право на избор, а още по-малко трябва да анализират или да изследват Божието слово. Това беше отношението, което Авраам имаше към Божието слово. Макар че Авраам изпитваше голяма болка и макар че неговата любов към сина му и нежеланието му да се откаже от него му причиняваха изключителен стрес и болка, той все пак избра да върне детето си на Бог. Защо щеше да върне Исаак на Бог? Ако Бог не беше поискал от Авраам да направи това, нямаше нужда той да поема инициативата да върне сина си, но тъй като Бог го беше поискал, той трябваше да върне сина си на Бог, нямаше извинения за това и не биваше да се опитва да спори с Бог — такова беше отношението, което Авраам имаше. Той се покори на Бог с такова чисто сърце. Това Бог искаше и това Бог желаеше да види. Поведението на Авраам и това, което той постигна по въпроса за жертвоприношението на Исаак, беше точно това, което Бог искаше да види, и това беше начинът, по който Бог го изпита и провери. И все пак Бог не се отнесе към Авраам така, както се отнесе към Ной. Той не каза на Авраам причините за това, не му каза процеса или всичко по въпроса. Авраам знаеше само едно нещо, а именно, че Бог поиска от него да върне Исаак — това беше всичко. Той не знаеше, че с това Бог го изпитваше, нито беше наясно какво Бог желаеше да постигне в него и в неговите потомци, след като беше подложен на това изпитание. Бог не каза на Авраам нищо от това, Той само му даде проста заповед, искане. И макар тези Божии слова да бяха много прости и да не се съобразяваха с човешките чувства, Авраам оправда очакванията на Бог, като направи това, което Бог желаеше и изискваше: той принесе Исаак в жертва на олтара. Всяко негово движение показваше, че принасянето на Исаак не беше отбиване на номера, че не го правеше нехайно, а беше искрено и го правеше от дълбините на сърцето си. Макар че не можеше да понесе да се откаже от Исаак, макар че изпитваше болка, когато беше изправен пред това, което Създателят беше поискал, Авраам избра метода, който никой друг човек не би избрал: пълно покорство на това, което Създателят поиска, покорство без компромиси, без извинения и без никакви условия — той действаше точно както Бог беше поискал от него. И какво притежаваше Авраам, когато можеше да направи това, което Бог поиска? От една страна, в него имаше истинската вяра в Бог. Той беше сигурен, че Създателят е Бог, неговият Бог, неговият Господ, Този, Който господства над всички неща и Който е създал човечеството. Това беше истинска вяра. От друга страна, той имаше чисто сърце. Той вярваше на всяка дума, изречена от Създателя, и беше способен просто и директно да приеме всяка дума, изречена от Него. И от трета страна, независимо колко голяма беше трудността на това, което Създателят поиска, колко болка щеше да му донесе, отношението, което той избра, беше на покорство, без да се опитва да спори с Бог, да се съпротивлява или да отказва, а на пълно и цялостно покорство, като действаше и практикуваше в съответствие с това, което Бог поиска, според всяка Негова дума и според заповедта, която Той издаде. Точно както Бог поиска и пожела да види, Авраам принесе Исаак в жертва на олтара, принесе го на Бог — и всичко, което той направи, доказа, че Бог е избрал правилния човек и че в Божиите очи той беше праведен.

Какъв аспект от нрава и същността на Създателя беше разкрит, когато Бог поиска от Авраам да принесе Исаак? Че Бог се отнася към онези, които са праведни, които са считани за достойни от Него, изцяло според нивото, изисквано от Него, а то е изцяло съгласно Неговия нрав и същност. В това ниво не може да има компромис. То не може да бъде удовлетворено повече или по-малко. Това ниво трябва да бъде постигнато точно. Не беше достатъчно Бог да види праведните дела, които Авраам извършваше в ежедневието си, Бог все още не беше забелязал истинското покорство на Авраам към Него и именно поради това Бог направи това, което направи. Защо Бог искаше да види истинско покорство у Авраам? Защо подложи Авраам на това последно изпитание? Защото, както всички знаем, Бог искаше Авраам да бъде баща на множество народи. Дали „баща на множество народи“ е титла, която всеки обикновен човек би могъл да носи? Не. Бог изисква определено ниво и нивото, което Той изисква от всеки, когото иска и довежда до съвършенство, и от всеки, когото счита за праведен, е едно и също: истинска вяра и пълно покорство. Като се има предвид, че Бог искаше да извърши в Авраам такова велико нещо, щеше ли Той да действа прибързано и да го направи, без да види тези две неща в него? Категорично не. Следователно, след като Бог му даде син, беше неизбежно Авраам да премине през такова изпитание. Бог беше решил и вече беше планирал да направи именно това. Едва след като нещата се развиха, както Бог желаеше, и Авраам изпълни Божиите изисквания, Бог започна да планира да направи следващата стъпка от Своето дело: да направи потомците на Авраам многобройни като звездите на небето и пясъка на морския бряг — да го направи баща на множество народи. Докато изходът от това, че Той поиска от Авраам да пожертва Исаак, оставаше неизвестен и все още не се беше осъществил, Бог нямаше да действа прибързано. Но след като се осъществи, това, което Авраам притежаваше, отговаряше на Божиите критерии, което означаваше, че той щеше да получи всички благословии, които Бог беше планирал за него. Следователно от принасянето на Исаак тогава може да се види, че Бог има очаквания към хората и изисквано ниво от тях за всяко дело, което Той върши в тях, или за всяка роля, която Той изисква от тях да изпълняват, или за всяко поръчение, което Той изисква от тях да приемат в Неговия план за управление. Има два вида резултати за Божиите очаквания към хората: единият е, че ако ти не можеш да направиш това, което Той иска от теб, ще бъдеш отстранен. Другият е, че ако можеш да го направиш, Бог ще продължи да осъществява в теб това, което желае, в съответствие със Своя план. Истинската вяра и пълното покорство, които Бог изисква от хората, в действителност не са твърде трудни за постигане от хората. Но независимо дали са лесни, или трудни, това са двете неща, които според Бог трябва да съществуват в хората. Ако ти можеш да преминеш проверката в това отношение, тогава Бог ще те сметне за отговарящ на критериите и Бог няма да иска нищо повече. Ако не можеш, тогава това е друг въпрос. Фактът, че Бог поиска от Авраам да принесе сина си, показва, че Той не смяташе, че досегашното притежаване на богобоязливо сърце и истинска вяра в Него от страна на Авраам е всичко, което беше необходимо, че в общи линии беше достатъчно добро. Това категорично не беше начинът на Божието изискване. Той поставя изисквания със Своите средства и според това, което хората са способни да постигнат, и това не подлежи на обсъждане. Не е ли това Божията святост? (Да.) Такава е светостта на Бог.

Дори добър човек като Авраам, който беше чист, имаше истинска вяра и притежаваше рационалност, трябваше да приеме Божието изпитание — така че в очите на човечеството това изпитание не беше ли донякъде несъобразено с човешките чувства? Но именно тази липса на съобразяване с човешките чувства е олицетворението на Божия нрав и същност и Авраам премина през този вид изпитание. В това изпитание Авраам показа на Бог своята безкомпромисна вяра и безкомпромисно покорство пред Създателя. Авраам премина изпитанието. По принцип Авраам никога не беше преживявал никакви превратности, но след като Бог го изпита по този начин, се доказа, че обичайната му вяра и покорство са истински. Те не бяха нещо външно, не бяха лозунг. Това, че Авраам все още беше способен на безкомпромисно покорство при това обстоятелство — след като Бог беше изрекъл такива слова и беше поставил такова изискване към него — означаваше едно нещо със сигурност: в сърцето на Авраам Бог беше Бог и винаги щеше да бъде Бог. Идентичността и същността на Бог бяха неизменни, независимо от всякакви променящи се фактори. В сърцето му хората завинаги щяха да бъдат хора и нямаха право да оспорват, да се опитват да спорят или да се съревновават със Създателя, нито имаха право да анализират словата, изречени от Създателя. Авраам вярваше, че когато става въпрос за словата на Създателя или за всичко, което Създателят поиска, хората нямат право на избор. Единственото нещо, което трябваше да направят, беше да се покорят. Отношението на Авраам беше много показателно — той имаше истинска вяра в Бог и в тази истинска вяра се роди истинско покорство, и така, независимо какво Бог му правеше или искаше от него, или каквото и дело Бог да извършеше, било то нещо, което Авраам видя, чу или лично преживя, нищо от това не можеше да повлияе на истинската му вяра в Бог, а още по-малко можеше да повлияе на покорното му отношение към Бог. Когато Създателят каза нещо, което не се съобразяваше с човешките чувства, нещо, което поставяше неоправдано изискване към човека, независимо колко много хора изпитваха неприязън към тези слова, съпротивляваха им се, анализираха ги и ги изследваха, или дори ги презираха, отношението на Авраам остана незасегнато от средата на външния свят. Неговата вяра и покорство към Бог не се промениха и те не бяха просто думи, изречени от устата му, или формалности. Вместо това той използва факти, за да докаже, че Богът, в когото вярваше, беше Създателят, че Богът, в когото вярваше, беше Богът на небето. Какво виждаме от всичко, което се прояви в Авраам? Виждаме ли неговите съмнения относно Бог? Имаше ли той съмнения? Изследваше ли Божиите слова? Анализираше ли ги? (Не.) Някои хора казват: „Ако не е изследвал или анализирал Божиите слова, защо се е чувствал скръбен?“. Нима не му позволяваш да се чувства скръбен? Той се чувстваше толкова скръбен и въпреки това беше способен да се покори — ти способен ли си да се покориш, дори когато не се чувстваш скръбен? Колко покорство има в теб? Това, че тази скръб и болка не оказаха влияние върху покорството на Авраам, доказва, че това покорство беше истинско, че не беше лъжа. Това беше свидетелството на едно сътворено човешко същество за Бог пред Сатана, пред всички неща, пред цялото творение, и това свидетелство беше толкова силно, толкова ценно!