II. Разликата между характер и нрав същност

Миналия път обобщихме характера на антихристите. Можете ли да споделите от какво се състои? (Първата точка е навикът да се лъже, втората е коварството и безпощадността, третата е липсата на чувство за чест и безсрамието, четвъртата е егоизмът и подлостта, петата е присламчването към силните и потискането на слабите, а шестата е по-голямото желание за материални неща от нормалните хора.) Има общо шест точки. Като гледаме тези шест точки, характерът на антихристите е лишен от човешка природа, съвест и разум. Те имат ниска почтеност характерът им е отвратителен. Да кажем, че не познаваш или не можеш да разгадаеш нрава на даден човек, или дали е добър или лош, но чрез изучаване на характера му откривате например, че той има отвратителен характер, като например да има навика да лъже, да няма чувство за чест или да е коварен и безпощаден. Тогава можете предварително да го окачествите като човек без съвест, добро сърце или благороден характер, а като човек, който има лоша, изключително бедна и зла човешка природа. Ако такива хора не притежават статус, тогава те могат да бъдат условно окачествени като зли хора. Съдейки по характера им, могат ли те да бъдат напълно и изцяло окачествени като антихристи? Ако вземем предвид само тези проявления на тяхната човешка природа, такива хора могат да бъдат окачествени като антихристи с 80% сигурност. Те не просто имат нрава на антихристи и не е просто, че човешката им природа е зла, лоша и бедна, затова можем предварително да ги окачествим като антихристи. Защото никой, който е окачествен като антихрист, не притежава добра човешка природа, честност, доброта, простота, почтеност, искреност към другите, нито чувство за чест. Никой, който притежава тези аспекти на характера, не е антихрист. Човешката природа на антихристите е преди всичко доста лоша. Липсва им съвест и разум и със сигурност не притежават характера, който имат хората с човешка природа и благородна почтеност. Следователно, като съдим по характера на антихристите, ако те нямат статус и са просто обикновени последователи или обикновени членове на група, изпълняващи своя дълг, но ако характерът им е доста лош и притежават тези черти от характера на антихриста, можем предварително да окачествим тези хора като антихристи. Какво трябва да се направи с онези, които не могат да бъдат прозрени? Те не бива да бъдат повишавани, нито да им се дава статус. Някои може да кажат: „Ако им дадем статус, няма ли това да определи дали са антихристи, или не?“. Правилно ли е това твърдение? (Не, не е.) Ако дадем статус на такива хора, те ще вършат нещата, които правят антихристите, и каквото правят антихристите, ще го направят и те. Първо, те ще установят независими царства, а в допълнение към това ще контролират хората. Ще върши ли този тип хора неща, които са от полза за Божия дом? (Не, няма.) Щом такива хора получат статус, те могат да установят независими царства, да действат безразсъдно, да предизвикват смущения и прекъсвания, да сформират клики и да извършват всички дела на злите хора. Това е равносилно на това да пуснеш лисица в лозето, да поставиш Божиите избраници в ръцете на зли хора и да ги предадеш на дяволи и сатани. Щом тези хора поемат властта, е повече от сигурно, че те без съмнение са антихристи. Ако някой определя дали даден човек е антихрист единствено въз основа на характера му, за мнозина, които не са наясно с истинските факти, които не разбират или не могат да различат същността на нрава на антихристите, това може да изглежда малко прекалено. Те може да си помислят: „Защо напълно да отписвате или да заклеймявате някого само въз основа на това? Изглежда несправедливо да им лепите етикети на антихристи, преди да са направили каквото и да било“. Въпреки това, ако се съди по нрава същност на антихристите, на тях несъмнено им липсва добра човешка природа. Първо, те определено не са хора, които се стремят към истината; второ, те несъмнено не обичат истината; освен това те категорично не са от типа хора, които се покоряват на Божиите слова, боят се от Бог и отбягват злото. За онези, които не притежават такива качества, е съвсем очевидно дали характерът им е благороден или низък, добър или лош.

На последното събиране разговаряхме за различните модели на поведение, начини на говорене и справяне с нещата и така нататък, които се проявяват чрез характера на антихристите. Ако не можем напълно да определим дали даден човек е антихрист въз основа на характера му, тогава е необходимо да разговаряме по-нататък за нрава същност на антихристите. Като изследваме и различаваме от една страна характера на антихристите, а от друга — нрава им същност, чрез съчетаването на тези два аспекта можем да определим дали даден човек само притежава нрава на антихрист, или действително е антихрист. Нека днес обобщим какъв нрав същност имат антихристите. Това е една по-решаваща характерна черта, която ни позволява по-добре да идентифицираме, разпознаваме или определяме дали даден човек е антихрист.

По отношение на нрава, преди направихме едно конкретно обобщение — какви са видовете покварен нрав на хората? (Непримиримост, надменност, измамност, неприязън към истината, жестокост и нечестивост.) Те са горе-долу тези шест, а други тълкувания на нрав като егоизъм и подлост са донякъде свързани или сходни с една от тези шест. Кажете Ми, има ли разлика между характера на човек и нрава му същност? Каква е разликата? Характерът се измерва предимно по съвестта и разума. Той включва дали човек има почтеност, дали почтеността му е благородна, дали има достойнство, дали притежава човешки морал, какво е нивото на морала му, дали има етични граници и принципи в постъпките си, дали човешката му природа е добра или зла и дали е простодушен и честен — тези аспекти се отнасят до човешкия характер. По същество характерът се състои от изборите и наклонностите към добро и зло, към положителни и негативни неща и към правилно и грешно, които хората проявяват в ежедневието си — ето за какво става въпрос при него. Това по същество не включва истината; то се измерва само по критерия „съвест“, наред с добрата и злата човешка природа, и не достига нивото на истината. Що се отнася до нрава, той трябва да се измерва според същността на човека. Дали предпочита доброто или злото и когато става въпрос за справедливостта и нечестивостта, както и за положителните и негативните неща, какво проявява, какви са в действителност изборите му и нравът, който разкрива, и какви може да са реакциите му — тези неща трябва да се измерват с истината. Ако характерът на даден човек е сравнително добър, ако той има съвест и разум, може ли да се каже, че няма покварен нрав? (Не, не може.) Ако един човек е много добър, притежава ли надменност? (Да, притежава.) Ако един човек е много честен, има ли непримирим нрав? (Да, има.) Може да се каже, че колкото и добър да е характерът на човек, колкото и благородна да е почтеността му, нищо от това не означава, че няма покварен нрав. Ако човек има съвест и разум, означава ли това, че никога не се съпротивлява на Бог и не се бунтува срещу Него? (Не, не означава.) И така, как се появява това бунтарство? Появява се, защото хората имат покварен нрав и в нрава им същност има непримиримост, надменност, нечестивост и така нататък. Следователно, колкото и добър да е характерът на даден човек, това не означава, че той притежава истината, че няма покварен нрав или че може да избегне да се съпротивлява срещу Бог, да Го предава и да се бунтува срещу Него, нито означава, че може да се покори на Бог, без да се стреми към истината. Ако има добър характер, ако е сравнително простодушен, честен, порядъчен, добросърдечен и има чувство за чест, това просто означава, че той може да приеме истината, да обича истината и да се покори на това, което Бог върши, защото притежава характер, който може да приеме истината.

Добрият или лошият характер се измерва по основни критерии като съвест, морал и почтеност. Нравът същност на човек обаче трябва да се измерва по шестте вида покварен нрав, споменати по-рано. Ако човек има висок морален стандарт, почтеност, съвест, разум и добро сърце, може да се каже само, че характерът му е относително добър. Това обаче не означава, че този човек разбира истината, притежава истината или може да се справя с нещата според истините принципи. Какво потвърждава това? Въпреки че има добър характер, относително благородна почтеност и по-висок морален стандарт за това как постъпва и действа, това не означава, че няма покварен нрав, че притежава истината или че нравът му е напълно съобразен с Божиите изисквания. Ако поквареният нрав на даден човек не показва промяна и той не разбира истината, тогава колкото и добър да е характерът му, той не е истински добър човек. Да предположим, че човек претърпи относителна промяна в нрава, т.е. той търси истината в действията си, активно следва истините принципи в начина, по който се справя с нещата, и се покорява на истината и на Бог и въпреки че поквареният му нрав все още се проявява понякога, той разкрива надменност и измамност, а в тежки случаи и жесток нрав, но като цяло източникът, посоката и целта на действията му са в съответствие с истините принципи и когато действа, го прави с търсене и покорство. И така, може ли да се каже, че характерът му е по-благороден от този на хората, които не показват промяна в нрава? (Да.) Ако характерът на даден човек е само естествено добър и в очите на другите човешката му природа е добра, но той изобщо не разбира истината, пълен е с представи и фантазии за Бог, не знае как да преживява Божиите слова и не знае как да приеме устроеното и подреденото от Бог, да не говорим как да се покори на всичко, което Бог върши, истински добър човек ли е той? Строго погледнато, той не е истински добър човек, но може да се каже с точност, че характерът му е доста добър. Какво означава да имаш доста добър характер? Това означава да имаш относителна почтеност, да си относително безпристрастен и справедлив в действията си и във взаимодействието си с другите, да не се възползваш от другите, да си сравнително честен, да не нараняваш или ощетяваш другите, да действаш със съвест и да притежаваш определен морален стандарт, отвъд простото избягване на нарушаването на закона и етичните отношения — това е нещо малко по-високо от тези два стандарта. Когато хората общуват с такъв човек, те смятат, че той е относително порядъчен и не е нужно да се пазят от него, когато са заедно, защото този човек не ощетява и не наранява другите, и хората се чувстват спокойни, когато общуват с него — притежаването на тези качества е показател, че човекът е доста добър. В сравнение с онези, които разбират истината и могат да практикуват истината и да ѝ се покоряват, такава човешка природа изобщо не е благородна. С други думи, колкото и добра да е човешката природа на даден човек, тя не може да замени разбирането на истината или практикуването на истината и със сигурност не може да замени промяната в нрава.

Характерът се отнася до съвестта, морала и почтеността на хората. За да се измери характерът на един човек, трябва да се оцени неговата съвест, морал и почтеност. Но за какво се отнася нравът и как се измерва? Измерва се с истината, с Божиите слова. Да предположим, че характерът на даден човек е много добър във всички аспекти, всички вярват, че той е добър човек и може да се каже, че е съвършен и пълноценен в очите на поквареното човечество, привидно без недостатъци или недъзи; но когато се измери с истината, малката част от така наречена негова доброта едва си заслужава да се спомене. При изследване на нрава му може да се открие надменност, непримиримост, измамност, нечестивост, дори неприязън към истината и даже проява на жесток нрав. Не е ли това факт? (Да, така е.) Как се измерва нравът същност на даден човек? Измерва се с истината, като се оценява отношението на човека към истината и Бог. По този начин поквареният нрав на този човек се разкрива напълно и изцяло. Макар че хората може да го възприемат като човек със съвест, почтеност и висок морален стандарт и той може да бъде считан за светец или съвършен човек сред другите, когато се изправи пред истината и Бог обаче, поквареният му нрав се разкрива напълно, той е лишен от всякакви добродетели и се показва, че споделя същия покварен нрав като останалата част от човечеството. Когато Бог изразява истината, явява се на хората и върши делото Си, до един проявяват същия покварен нрав на непримиримост, надменност, измамност, неприязън към истината, нечестивост и жестокост като другите хора. Нима такива хора не са съвършени? Нима не са светци? Нима не са добри хора? Те са добри само в очите на другите хора; тъй като на хората им липсва истината и притежават същия покварен нрав. Критерият, по който се измерват взаимно, се основава само на съвестта, почтеността и морала, а не на истината. Как изглежда характерът на човек, когато не се измерва с истината? Истински добър човек ли е той? Явно не, защото човек, който е бил оценен и преценен като добър от други хора, не е лишен от нито един от видовете покварен нрав. И така, как се развива и разобличава поквареният нрав на хората? Когато Бог не изразява истината или не се явява на човечеството, поквареният нрав на хората изглежда несъществуващ. Когато обаче Бог изразява истината и се явява на хората, поквареният нрав на така наречените светци или съвършени хора в очите на другите напълно е разобличен. От тази гледна точка поквареният нрав на хората съществува едновременно с техния характер. Не че хората имат покварен нрав само когато Бог се яви; по-скоро, когато Бог изразява истината и се явява и върши делото Си сред човечеството, техният покварен нрав и грозота се разголват. В този момент хората осъзнават и откриват, че зад добрия характер се крие и покварен нрав. Добрите хора, съвършените хора или светците в очите на другите притежават покварен нрав като всички останали и не по-малко от всеки друг човек — поквареният нрав на тези хора е дори по-скрит от този на другите хора и има по-голяма способност да подвежда. И така, какво точно е покварен нрав и какво е нрав същност? Поквареният нрав на човека е същността на този човек; характерът на човека представлява само някои повърхностни правила за постъпките му и не отразява човешката природа същност на човека. Когато говорим за човешката природа същност на даден човек, имаме предвид неговия нрав. Когато обсъждаме характера на човека, имаме предвид явни аспекти, като например дали има добри намерения, дали е добросърдечен, каква е почтеността му и дали има морални стандарти. Разбирате ли сега какво се има предвид под характер и какво се има предвид под нрав същност? Този въпрос може да се разбере само интуитивно в сърцето на човека; той не може да бъде определен с една дума или фраза. Това е много сложен въпрос. Ако се определи и обясни в тесния смисъл, може да изглежда стандартизирано, но всъщност е неясно. Няма да му давам определение, обясних го по този начин и ако го схванете със сърцето си, ще го проумеете.

Има общо шест покварени човешки нрава: непримиримост, надменност, измамност, неприязън към истината, жестокост и нечестивост. Сред тези шест кои са сравнително тежки и кои са по-обикновени или често срещани, по-леки по степен и по-малко интензивни по отношение на обстоятелствата? (Непримиримостта, надменността и измамността са малко по-леки.) Точно така. Изглежда, че имате някаква представа и разбиране за различните проявления на покварения човешки нрав. Въпреки че тези три също принадлежат към покварения нрав, притежаван от поквареното от Сатана човечество, и по същност те също са ненавиждани от Бог, не отговарят на истината и се съпротивляват на Бог, те са относително леки и повърхностни по степен, т.е. те са малко по-често срещани; притежават се в различна степен от всеки член на поквареното човечество. Освен тези трите, неприязънта към истината, жестокостта и нечестивостта са сравнително много по-тежки по степен. Ако за първите три се казва, че са обикновен покварен нрав, то последните три са изключително покварен нрав, чиято степен е по-тежка. Какво означава да са по-тежки? Означава, че тези три са по-тежки по отношение на обстоятелствата, същността и степента, до която хората се съпротивляват и бунтуват срещу Бог и Му се противопоставят. Тези три са по-тежък нрав, който хората проявяват, като пряко отричат истината, отричат Бог, роптаят срещу Бог, нападат Бог, подлагат Бог на изпитание, съдят Бог и така нататък. По какво тези три покварени човешки нрава се различават от първите три? Първите три са по-често срещани, те са характерни за покварения нрав, споделян от всички покварени хора, т.е. всеки човек, независимо от възрастта, пола, родното място, расата или етническата принадлежност, притежава тези три вида нрава. Последните три присъстват в различна степен и в по-голям или по-малък обем във всеки човек в зависимост от неговата същност, но в рамките на поквареното човечество само антихристите притежават тези три нрава — нечестивост, неприязън към истината и жестокост — в най-тежка степен. Освен антихристите обикновените покварени хора разкриват нрава на нечестивост, неприязън към истината и жестокост само до известна степен или в определена среда или специален контекст. Въпреки че имат този нрав, те не са антихристи. Същността им не е нечестива или жестока и със сигурност не е неприязнена към истината. Това е свързано с техния характер. Тези хора са относително добросърдечни, притежават почтеност, порядъчни са, имат чувство за чест и така нататък — характерът им е относително добър. Следователно те само понякога или само в определена среда и контекст разкриват последните три тежки покварени нрава. Този нрав обаче не взема връх в същността им. Например, когато хора с обикновен покварен нрав действат нехайно при изпълнение на дълга си и се сблъскват с Божията дисциплина, те може да откажат да отстъпят пред нея, като си мислят: „И други са нехайни; защо не биват дисциплинирани? Защо аз съм този, който получава този вид дисциплина и укор?“. Какъв нрав е този отказ да отстъпиш? Очевидно е жесток нрав. Те се оплакват от Божията несправедливост и пристрастно отношение, което има малко от качеството на противопоставяне и роптаене срещу Бог — това е жесток нрав. Жестокият нрав на такива хора се разкрива в тези ситуации, но разликата е, че тези хора имат добро сърце, будна съвест, почтеност и относителна порядъчност. Когато се оплакват от Бог и разкриват жесток нрав, съвестта им заговаря. Когато съвестта им заговори, тя влиза в конфликт с жестокия им нрав и в умовете им започват да се развиват определени мисли: „Не бива да мисля по този начин. Бог ме е благословил много и ми е показал благодат. Не е ли безсъвестно да мисля така? Не е ли това съпротива срещу Бог и не Го ли наскърбява това?“. Не е ли заговорила съвестта им? В този момент добрият им характер влиза в действие. Щом съвестта им започне да говори, гневът, оплакванията и отказът им да отстъпят малко по малко избледняват и се загърбват и отстраняват. Не е ли това в резултат на съвестта им? (Да.) И така, те разкриват ли жесток нрав? (Да.) Разкриват жесток нрав, но тъй като такива хора имат съвест и човешка природа, съвестта им може да обуздае жестокия им нрав и да ги накара да станат здравомислещи. Когато станат здравомислещи и се успокоят, те ще размишляват и ще осъзнаят, че и те са способни да се съпротивляват на Бог. По това време в тях неусетно ще се породи чувство на вина и угризения: „Бях твърде импулсивен току-що, като се съпротивлявах и бунтувах срещу Бог. Божието дисциплиниране не е ли Неговата любов? Не е ли това Неговата благосклонност? Защо действах толкова неразумно? Не съм ли разгневил Бог? Не мога да продължавам да правя това; трябва да се моля на Бог, да се покая, да се избавя от злото, което върша, и да прекратя бунта си. Тъй като признавам, че съм действал нехайно, трябва да спра да бъда нехаен, да върша нещата сериозно и да търся как да предложа своята преданост чрез действията си, както и какви са принципите за изпълнение на дълга ми“. Не е ли това резултатът от добрия им характер? Несъмнено тези хора също имат жесток нрав, но в резултат на съвестта им и претеглянето на нещата с помощта на тяхната рационалност добрият им, обичащ истината характер в крайна сметка надделява. Тези хора имат жестокост в покварения си нрав, така че може ли да се каже, че поради това притежават жестока същност? Може ли да се каже, че същността им е жестока? Не. Обективно погледнато, въпреки че поквареният нрав, който разкриват, включва жестокост, тъй като имат съвест, рационалност и относителна любов към истината, жестокостта им е просто вид покварен нрав, а не тяхната същност. Защо не е тяхната същност? Защото този техен покварен нрав може да се промени. Въпреки че разкриват този вид покварен нрав и могат да се съпротивляват и да се бунтуват срещу Бог, независимо дали за дълъг или кратък период от време, действието на тяхната съвест, почтеност, разум и така нататък в техния характер не позволява на жестокия им нрав да вземе връх в поведението им или в отношението им към истината. Какъв е крайният резултат? Те могат да изповядат греховете си, да се покаят, да действат според истините принципи, да се покорят на истината и да приемат устроеното от Бог, всичко това без оплаквания. Въпреки разкриването на жесток нрав крайният резултат е, че те не се бунтуват срещу Бог и не се противопоставят на Божието върховенство — те се покоряват. Това е проявление на обикновен покварен човек. Такива хора просто имат покварен нрав; те нямат нрава същност на антихристите. Това е точно така.

Да вземем за пример нечестивия нрав: кой е най-нечестивият нрав, който хората разкриват пред Бог? Това е да се подлага на изпитание Бог. Някои хора се тревожат, че може да нямат добра крайна цел и че изходът им може да не е сигурен, защото са се отклонили от правия път, извършили са зло и са направили много прегрешения, след като са повярвали в Бог. Те се тревожат, че ще отидат в ада, и постоянно се страхуват за своя изход и крайна цел. Постоянно се безпокоят и винаги размишляват: „Добър или лош ще бъде бъдещият ми изход и крайна цел? В ада ли ще отида, или в рая? Част от божия народ ли съм, или съм обслужващ? Ще загина ли, или ще бъда спасен? Трябва да намеря кои от божиите слова говорят за това“. Те виждат, че Божиите слова са все истината и че всички те разобличават покварения нрав на хората, и не намират отговорите, които търсят, затова постоянно обмислят къде другаде да попитат. По-късно, когато намират възможност да бъдат повишени и да им бъде дадена важна роля, те искат да проучат мнението на Горното, като си мислят: „Какво е мнението на Горното за мен? Ако мнението му е благоприятно, това доказва, че бог не е запомнил злото, което съм извършил в миналото, и прегрешенията, които съм направил. Това доказва, че бог все пак ще ме спаси, че все още имам надежда“. Тогава, като следват идеите си, те директно казват: „Там, където сме, повечето братя и сестри не са много вещи в професиите си и вярват в бог отскоро. Аз съм вярвал в Бог най-дълго. Падал съм и съм се провалял, имам известен опит и съм си взел някои поуки. Ако ми се даде шанс, съм готов да поема тежко бреме и да проявя внимание към божиите намерения“. Те използват тези думи като изпитание, за да видят дали Горното има някакво намерение да ги повиши или ги изоставя. В действителност те не искат наистина да поемат тази отговорност или бреме; целта, с която казват тези думи, е единствено да опипат почвата и да видят дали все още имат надежда да бъдат спасени. Това е изпитване. Какъв е нравът зад този подход на изпитване? Това е нечестив нрав. Независимо от това колко дълго се разкрива този подход, как го правят или доколко се прилага, във всеки случай нравът, който разкриват, определено е нечестив, защото имат много мисли, опасения и тревоги в процеса на извършването му. Когато разкриват този нечестив нрав, кое от стореното от тях показва, че са хора с човешка природа и хора, които могат да практикуват истината, и потвърждава, че те притежават само този покварен нрав, а не нечестива същност? След като направят и кажат такива неща, онези със съвест, разум, почтеност и достойнство чувстват неудобство и болка в сърцата си. Те се измъчват, като си мислят: „Вярвам в Бог от толкова много години; как мога да подлагам Бог на изпитание? Как мога все още да съм зает със собствената си крайна цел и да използвам такъв метод, за да изкопча нещо от Бог и да накарам Бог да ми даде категоричен отговор? Това е твърде подло!“. Те се чувстват неспокойни в сърцата си, но делото е извършено и думите са изречени — не могат да бъдат върнати. Тогава разбират: „Въпреки че може да имам малко добра воля и чувство за справедливост, аз все още съм способен на такива подли неща; това са постъпки на подъл човек! Това не е ли опит за подлагане на Бог на изпитание? Не е ли изнудване на Бог? Това е наистина подло и безсрамно!“. В такава ситуация какъв е разумният начин на действие? Да дойдеш пред Бог в молитва и да изповядаш греховете си или да се придържаш упорито към собствените си подходи? (Да се молиш и да се изповядаш.) И така, в целия процес, от момента, в който са се замислили за идеята, до момента на действието, и по-нататък до тяхната молитва и изповед, кой етап е нормалното разкриване на покварен нрав, кой етап е въздействието на съвестта и кой етап е прилагането на истината на практика? Етапът от замисъла до действието се управлява от нечестив нрав. Тогава етапът на самоанализ не се ли управлява от въздействието на съвестта им? Те започват да се изследват, като чувстват, че това, което са направили, е грешно — това се управлява от въздействието на съвестта им. После следват молитва и изповед, които също се управляват от въздействието на тяхната почтеност, съвест и характер. Способни са да чувстват угризения, да се покайват и да се чувстват задължени към Бог, а също така са способни да размишляват над собствената си човешка природа и покварен нрав и да ги разбират, както и да достигнат до момент, в който могат да практикуват истината. Това не са ли три етапа? От разкриването на покварен нрав до въздействието на съвестта им, а след това до способността да се избавят от злото, което вършат, да се покаят, да се избавят от собствените си плътски желания и мисли, да се опълчат на покварения си нрав и да практикуват истината — тези три етапа са това, което обикновените хора с човешка природа и покварен нрав трябва да постигнат. Поради будната си съвест и сравнително добрата си човешка природа тези хора могат да практикуват истината. Способността да практикуват истината предполага, че хора като тях имат надежда за спасение. С други думи, вероятността за спасение е относително висока за хората с добра човешка природа.

Кое отличава антихристите от онези с нрав на антихрист? В първия етап това, което антихристите разкриват, е по същество идентично отвън с разкритията на всеки покварен човек, но следващите два етапа са различни. Например, когато човек разкрие жесток покварен нрав, докато е кастрен, следващата стъпка изисква съвестта му да заговори. Антихристите обаче нямат съвест, така че какво ще си помислят? Какви проявления ще имат? Те ще се оплакват, че Бог е несправедлив, като твърдят, че Бог се опитва да им намира недостатъци и да им създава трудности и проблеми на всяка крачка. След това ще продължат да бъдат непоколебимо непокаяни, като отказват да приемат дори най-очевидните си грешки или покварен нрав, никога не признават собствените си грешки и дори засилват действията си и опитват всякакви средства, за да продължат действията си тайно. Съдейки по покварения нрав, разкрит от антихристите, какъв е характерът им? Те нямат съвест, не знаят как да се изследват и разкриват жестокост, злоба, нападки и отмъщение. Измислят лъжи, за да прикрият фактите, като прехвърлят отговорността върху други. Измислят схеми, за да вкарат други в капан, като скриват истинските факти от братята и сестрите; и енергично се защитават и оправдават, като разпространяват доводите си навсякъде. Това е продължението на техния жесток нрав. Не само че им липсва будна съвест и не успяват да се изследват, да се самоанализират и разберат себе си, но също така засилват действията си и продължават да разкриват своя жесток нрав, като роптаят срещу Божия дом, роптаят срещу братята и сестрите и им се противопоставят и, което е още по-сериозно, противопоставят се на Бог. След известно време, когато ситуацията се успокои, ще се покаят ли и ще изповядат ли греховете си? Въпреки че инцидентът вече е отминал, истинските факти са разкрити, всеизвестно е, че отговорността е тяхна и те трябва да я поемат — могат ли да я признаят? Могат ли да почувстват угризения или чувство за вина? (Не.) Те упорстват в противопоставянето си, като си мислят: „Както и да е, аз никога не съм бил виновен, но дори и да бях, намеренията ми бяха добри. Дори и да бях виновен, не мога да бъда обвиняван само аз за това. Защо не обвините другите — защо аз съм ви мишена? Къде сгреших? Не съм направил нищо лошо нарочно. Всички вие сте правили грешки, така че защо не поемате отговорност? Освен това кой може да премине през живота, без да направи някои грешки?“. Покаяни ли са? Имат ли чувство за вина? Нямат чувство за вина и не са покаяни. Някои дори казват: „Платих толкова висока цена — защо никой от вас не е забелязал? Защо никой не ме е похвалил? Защо не ми е дадена награда? Когато нещо се случи, винаги ме обвинявате и ми намирате недостатъци. Не ми ли търсите цаката?“. Това е тяхното мислене и състояние. Ясно е, че това е жесток нрав — те са непоколебимо непокаяни, отказват да признаят фактите, когато са изложени пред тях, и са в постоянно противопоставяне. Въпреки че може да не проклинат никого на глас, вътрешно може да са го направили безброй пъти — като проклинат водачите, че са слепи, и като проклинат братята и сестрите, че не са добри хора и че са им се подмазвали, когато са имали статус, но не са им обръщали внимание, не са разговаряли с тях и дори не са им се усмихвали сега, след като са загубили статуса си. Те дори проклинат Бог в сърцата си и Го съдят, като казват, че Той не е праведен. От началото до края нравът, който разкриват, е жесток, без ни най-малко въздействие на съвестта и без никакъв намек за угризения или покаяние. Те със сигурност нямат намерение да се върнат назад, да търсят истините принципи, да дойдат пред Бог, за да изповядат греховете си и да се покаят, или да се покорят на устроеното и подреденото от Бог. Вместо това упорито спорят, противопоставят се и се оплакват. Както антихристите, така и способните на покаяние разкриват един и същ покварен нрав, но няма ли разлика в същността на тези разкривания? Коя от тези групи притежава нрав на антихрист и коя притежава същността на антихрист? (Онези, които не се каят, притежават същността на антихрист.) Кои са способните на покаяние? Те са покварени хора с нрав на антихрист, но не са антихристи. Онези със същността на антихрист са антихристи, докато онези с нрав на антихрист са обикновени покварени хора. Коя от двете групи се състои от зли хора? (Онези със същността на антихрист.) Способни сте да разпознаете това, нали? Зависи от това коя група не показва и намек за обвинение от страна на съвестта си, упорства в споровете, без да се връща назад или да се самоанализира, и безскрупулно осъжда и разпространява доводите си, когато направи нещо нередно и се сблъска с обстоятелства като кастрене, освобождаване от длъжност или дисциплиниране и така нататък. Ако нямаше кой да ги въздържи, щяха ли да прекратят действията си? Не. Сърцата им щяха да бъдат пълни с негативност и противопоставяне и щяха да кажат: „Тъй като хората се отнасят несправедливо с мен и бог не ми показва благодат, нито действа в моя полза, аз просто ще отбивам номера, когато изпълнявам дълга си в бъдеще. Дори да изпълня дълга си добре, няма да получа награди, никой няма да ме похвали и пак ще бъда кастрен, така че просто ще го правя нехайно. Дори не си помисляйте да ме карате да се справям с въпросите според принципите или да обсъждам и да си сътруднича с другите в работата си или да търся истината! Ще остана безразличен — нито надменен, нито смирен. Ако ме помолите да направя нещо, ще го направя; ако не ме помолите да направя нещо, просто ще си тръгна. Постъпвайте както искате; аз ще бъда такъв, какъвто съм. Не изисквайте твърде много от мен; ако изискванията ви са високи, ще ги пренебрегна“. Не е ли това продължение на жестокия нрав? Могат ли такива хора да се покаят? (Не, не могат.) Това е проявление на онези със същността на антихрист. Същото е и когато антихристът разкрива нечестив нрав, той също никога не се самоанализира, защото му липсва съвест. Без значение какъв покварен нрав разкрива или какви намерения, желания и амбиции има, когато нещо му се случи, той никога не е въздържан от съвестта си. Затова, когато моментът е подходящ и благоприятен за него, той прави каквото си иска. Независимо от резултата от действията му, той не се връща назад и все още се придържа към своите гледни точки и запазва своите амбиции, желания и намерения, както и средствата и методите, по които винаги е вършил нещата, без никакви самообвинения. Защо не изпитва самообвинения? Защото такива хора нямат съвест, нямат чувство за чест и не познават срам; в цялата им човешка природа няма нищо, което да може да въздържи покварения им нрав, и няма нищо, което да могат да използват, за да преценят дали поквареният нрав, който разкриват, е правилен или грешен. Затова, когато тези хора разкриват нечестив нрав, независимо как го възприемат другите или какъв е процесът и резултатът, от началото до края те не изпитват никакви угризения, нито тъга, нито покаяние, нито чувство на вина и в сърцата си със сигурност не се връщат назад. Това са антихристи. Съдейки по тези два примера, коя е най-очевидната черта на антихристите? (Липсата им на съвест и разум.) До какво проявление води тази липса на съвест и разум? Какъв е резултатът от нрава, който разкриват? (Не могат да се самоанализират или да се покаят.) Могат ли онези, които не могат да се самоанализират или да се покаят, да практикуват истината? Никога!

Човек, който има само нрав на антихрист, не може да бъде окачествен като антихрист в същността си. Само онези, които имат природата същност на антихристи, са истински антихристи. Със сигурност има разлики в човешката природа на двата типа и под въздействието на различни видове човешка природа нагласите, които тези хора таят към истината, също не са едни и същи. А когато нагласите, които хората таят към истината, не са едни и същи, пътищата, които избират, са различни. И когато пътищата, които хората избират, са различни, произтичащите от това принципи и последици от действията им също имат своите различия. Тъй като човек само с нрав на антихрист има действаща съвест, разум и чувство за чест и, относително казано, обича истината, когато разкрие покварения си нрав, в сърцето му има укор за това. В такива моменти той може да се самоанализира и да опознае себе си и може да признае покварения си нрав и разкриването на покварата си, което му позволява да се опълчи на плътта и на покварения си нрав и да стигне до практикуване на истината и покорство пред Бог. При антихриста обаче не е така. Тъй като той няма будна съвест или съвестно съзнание, а още по-малко пък чувство за чест, когато разкрие покварения си нрав, той не преценява според Божиите слова дали разкриването му е правилно или грешно, дали е покварен нрав или нормална човешка природа, или дали е в съгласие с истината. Той никога не се самоанализира за тези неща. И така, как се държи той? Винаги счита, че поквареният нрав, който разкрива, и пътят, който избира, са правилните. Смята, че каквото и да прави, е правилно, че каквото и да казва, е правилно. Упорито се придържа към своето. И така, колкото и голяма грешка да допусне, колкото и тежък покварен нрав да разкрие, няма да осъзнае сериозността на въпроса и със сигурност няма да разбере покварения нрав, който е разкрил. Нито, разбира се, ще загърби желанията си, ще се опълчи на амбицията или на покварения си нрав, и вместо това ще избере пътя на покорство пред Бог и истината. От тези два различни изхода може да се види, че ако човек с нрав на антихрист обича истината в сърцето си, той има шанс да постигне разбиране за нея и да я практикува, и да постигне спасение, докато човекът със същност на антихрист не може да разбере истината или да я приложи на практика, нито може да постигне спасение. Това е разликата между двата типа.